ВАСИЛ ПУНДЕВ
Той беше от малцината, който не се осланяше само на своя дар, а работеше - преднамерено, системно, смислено - над него и над своята личност.
Въплътена воля за труд, която не смущаваха нито тежките условия на живот, нито скептицизъм и отрицание, нито умора. Винаги към близката задача, всякога към далечния идеал.
Със съзнание за дълг към себе си, за своето вътрешно самоусъвършенстване, с чувство за своето превъзходство и достойнство, със завидна енергия - той се наложи с име на упорит културен ратник.
Ратник на българския дух. И тоя дух търсеше в творенията на българското слово.
Творенията не само на съвременници, но и на бащи и деди.
Той можеше да живее с днешната действителност, и същевременно и с тая, която принадлежи на историята. Към едната отправяше поглед на критик, а към другата - на литературен историк.
Художникът и ученият търсеха у него своя синтез. И към сегашното, и към миналото винаги имаше будно чувство, винаги слагаше къс от своя живот. При все, че изглеждаше хладен, студен.
Той обичаше творенията на своето време. И колкото повече ги обичаше, толкова по-строго ги ценеше. Неведнъж любовта му към българската художествена мисъл излагаше на изпитание критика.
Не един път е бивал снизходителен, защото знаеше, че нашият духовен живот не може да ражда всякога съвършени плодове на изкуството.
Към големите творци имаше обич, скрит възторг. В преценките си той се стараеше да бъде обективен, да се опира на подготовка и школуван вкус, да бъде ясен, определен, обоснован. Бягаше от крайното отрицание и от крайната възхвала.
Не искаше да служи на школа, нито да създава движение и посока. Излизаше от анализ, не се уповаваше на впечатленията си, когато пристъпваше към преценка.
Ако в синтеза си беше внимателен, някъде плах, в анализа си оставаше смел. Критичната му мисъл се домогваше към независимост, към особитност.
Не скриваше стремежа си да ревизира чужди мнения и оценки. В опитите си за характеристика на български писатели се стремеше да остане предимно психолог и естет.
Един от учителите му беше Ю. Айхенвалд. Множеството му бележки, рецензии, статии и студии говорят за неговото дейно участие в потока на литературния ни живот.
Най-ярка проява на българския дух той виждаше в националното ни възраждане. Подхващаше пътя на учителите си Ив. Д. Шишманов и Боян Пенев.
Тук сякаш беше в своята стихия. Събираше грижливо материали - архивни, биографски, библиографски и пр. - трупаше с внимание и любов, системно, целесъобразно, като се стремеше да обедини точността на научния метод с историческата интуиция.
„Добри Чинтулов”, „Абагар” и „Гръцко-български паралели” остават значителни ценни приноси за историята на нашата литература.
Към тях бихме могли да посочим и неиздадените му още монографии върху Константин Огнянов и Григор Пърличев. Той схващаше правилно задачите на литературната история.
Затова отдаваше справедливо внимание на по-малките писатели, чрез които се домогваше не само до изучаването на по-големите, но и до възсъздаване на цялостния образ на българската литература.
Навред изпълваше жаждата за изчерпателност, точност и критичност.
Във всички негови работи се долавяше безпокойната мисъл, която търси истината, която се стреми към открития и завоевания.
Българската литература намираше в негово лице предан тълкувател, верен водач, искрен вдъхновител.
Българският писател чувствуваше в делото му един от най-добрите си приятели.
Защото поставяше по-висши задачи, по-високи идеали.
Той не изчерпи своята енергия, не раздаде навсякъде своята обич, не довърши кръга на своето развитие.
Но поискате ли да го вчлените във веригата на българската критична и научна мисъл, не можете да не му отредите почетно място.
——————————
в. „Литературен глас”, бр. 66, 15.03.1930 г.
