Светозар Казанджиев

Има една планина в България, чиято история е изтъкана от митове и предания, от факти и събития, до такава степен невероятни, чак граничещи с легендата, и в същото време свързана толкова здраво с реалността, че самото й име е станало легенда. Родопа!

Планината е уникално място за живеене. Тук историята, действителността, мечтата се сливат в едно. Карат те да усещаш присъствието на Бога. Няма по-вълнуваща люлка, в която да се залюлее детството на един писател, художник, артист от родината на Орфей, Тамирис, Евмолп, Ахил, Вологез, Спартак…

И тази люлка се е люляла през вековете, за да растат и възмъжават децата на Родопа и да изпълват биографията й с героизъм, мъдрост, красота.

Тук е люлката и на Владимир Арденски. Роден на 25 септември 1929 г. в село Сивино, под сянката на два върха с едно име - Малък и Голям Ком, неговата люлка се е залюляла на междата между света на миналото и света на бъдещето.

Във време, когато планината е все още в рани - окървавена, насилена и търси себе си. Събира сили да възкръсне, за кой ли път, от пепелищата като птицата Феникс.

Когато петгодишният хлапак загубва баща си, посечен от „жълтата гостенка”, нахлула в дома му с взлом, едва ли разбира какво е загубил и какво го очаква. Знае само, че иска да учи, за да не е беден като всички останали.

Негов роднина - вуйчо на майка му, изпитал участта на сирака, се заема с образованието на малкия. Записва го в безплатния пансион в село Арда, където завършва прогимназия.

И понеже няма пари за по-голямо училище, учението спира дотук. Някой обаче подсказва на уйкото, че Средното духовно училище в с. Райково, открито наскоро, също е безплатно. Племенникът му обаче не иска да става нито имамин, нито мюфтия. И така пропилява цяла година.

През есента на сакралната 1944-а, Арденски получава свидетелство за бедност, състояние, което не се нуждае от документ, и с него постъпва в Райковската гимназия. Тръгнал без нищо, освен с младежката си мечта, момъкът решава да подсигури пътя й с трудолюбие - в учението и в живота.

Още като ученик в с. Райково (днес квартал на Смолян), започва да се вглежда в себе си и в другите. Търси отговор на въпросите: защо уж всички сме българи, говорим един и същи език, пеем едни и същи песни, имаме еднакви или сходни празници и ритуали, отечеството ни е едно, а съществува пропаст между нас?

Защо сме разделени, освен по име и вяра, а и по определяне - на християни и мохамедани? Защо това разделение, съвсем „несъществено”, влияе толкова силно на самочувствието му и в отношението на останалите към него? Кога и защо е била разкъсана плътта на Родопа и има ли път, по който да се съедини тя отново?…

С увеличаването на годините и минаването в по-горен клас въпросите не намаляват, независимо от яснотата, която открива в учебника по история, в литературата, в народната памет. Преди, тогава, пък и днес, едва ли някой се вслушва в историята!…

В края на гимназиалния курс Владимир Арденски е наясно за себе си и за всичките родопчани - коренът на християни и мохамедани е един - български.

И се зарича, когато получи добро образование, да стане учител, за да внушава на младите истината за българския им корен, за езика, традициите и песните, съхранили родопчани през вековете.

И чрез убеждение, а не чрез насилие да им спести лутанията, колебанията, огорченията, които сам е изпитал. Да, той наистина става учител, но за кратко - година и половина, съвсем недостатъчно време да изпълни своя обет.

През 1953 г. Владо е приет за студент по журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” - другата му мечта. Защото знае, че словото е най-голямата сила и то ще му помогне да стори онова, което не успява като учител.

Преди още да има диплома в джоба, става литературен сътрудник в „Родопска правда” - малко вестниче, издавано в София с адрес - българите мохамедани в Родопите.

В столицата момчето от Сивино е впечатлено не толкова от светлините на големия град и многообразието на хората, колкото от всеобщата неосведоменост за „хулиганството” на историята в планината, за кървящото родолюбие на помохамеданчените българи, за едничкото им желание - слънцето, което ги грее, и да ги топли.

Засегнат лично, изтърпял на гърба си ударите на тази неосведоменост и етническо нелюбие, той решава не да мъсти, нещо толкова характерно за нас, българите, а да запали свещ в мрака, та пламъчето да освети „архипелага” на срама, надеждата, гордостта (Родопите), заобикалян с неприязън от „корабите” на националната ни мечта. Разбира, че не само децата, младежите, техните родители - всички са гладни за истина.

През 1973 г. издава първата си книга „Свои, а не чужди” в огромен, бих казал „космически” тираж за онова време. Тя е вик в защита на българите в Родопа.

Превръща се в знаме за младите родопчани. Става събитие. Предават я от ръка на ръка. Четат я на един дъх. Книгата събужда чувство на облекчение, на радост и гордост, но също така и на негодувание у новоизлюпените партийни и религиозни шамани, които имат „свое” отношение към историята и не желаят всичките й постъпки да се изваждат на бял свят.

Въпреки пречките, „Свои, а не чужди” крачи уверено към сърцата на хората. Следва второ издание през 1975-а и трето - през 1978 г. Книгата е огледало на съдбата на родопските българи.

Фактът, че се появява в живота на планината преди възродителния процес, преди организираните събори за възстановяване на българските имена, преди започването на каквато и да е масирана работа за осъзнаване на българите мохамедани, я прави още по-скъпа.

През шейсетте години на миналия век в родопските села и градове тече тих, недемонстративен и най-важното доброволен процес, в който младите хора отхвърлят турско-арабските и възстановяват българските си имена.

Това е личен избор, възникнал спонтанно, предизвикан по емоционален път от историята, безкористен, чист, ориентиран в посока на истината.

Благодарение на яркото, аргументирано и завладяващо слово на Владимир Арденски, хората от вътрешността на страната започват да се замислят върху драмата на българите мохамедани.

Отнасят се с повече уважение към тях, започват да ги приемат като свои, а не чужди. Вярват му, защото той не е приходанин (дошъл отнякъде), наблюдаващ високомерно и с насмешка окаяния живот на планинските гряхотки, а човек от „терена”, син на тази земя и този народ.

„Свои, а не чужди”, пък и следващите му книги зоват държавата да прегърне захвърлената, цяла в синини, но жива Родопа, копнееща да се учи, да строи, да се утвърждава.

Показват колко много добри хора живеят в планината. Владо ги описва с гореща любов, бликаща от голото му сърце. Разкрива как тази благословена земя, тази златна огърлица, заровена в пясъците на времето, може да се превърне в мечтаната част на отечеството, а хората да израснат в тези нови хора, които познаваме днес.

Владимир Арденски разпали българската идея, в чиито пламъци изгоряха унижаващи предразсъдъци, религиозни заблуди, битова изостаналост, пословична безпросветност…

Книгите му дадоха на Родопа мъжество и вяра, с които да влезе в новата история на България. Заедно с това те показват и океана от мъка, който бушува в сърцето на родопчани, жестокостта на съдбата през вековете и надеждата, усетена от децата в перспективата, разтворила се пред тях.

Във всички свои творби Арденски се опира на исторически свидетелства, цитира документи, публикува факсимилета, интервюира съвременници на важни събития, съпоставя образци на народната ни култура, само и само да ни накара да се вгледаме в себе си.

Сред многото извори, един ме хвана за гърлото, публикуван в „Свои, а не чужди”. Това е донесението на полицейския инспектор от Родопите Петър Генов (1934) до министъра на вътрешните работи и народното здраве. Ще го цитирам и за вас:

„Помаците са най-добрите поданици - добри данъкоплатци, добри войници, честни държавни служители, покорни и изпълнителни, безропотно изпълняват всяко искане на властта; те са скромни, най-евтината работна ръка, задоволяват се с най-малката надница, колкото за „качамак”, а останалото, т.е. че ги експлоатират, не ги интересува. Роби в турско време, те и сега продължават да са със същата робска психика - страхливи, обезверени, непретенциозни, те единствено нищо не искат от държавата… Престъпност никаква - кражби и други престъпления са почти непознати в този край…”

Няма какво да добавя към казаното от този поданик на Короната и служител на царската власт. По-възторжено и по-унизително не може да бъде.

Станал известен в пишещите среди, слабичкият и висок мъж с очила, със скромно облекло и светла родопска душа е търсен човек на перото.

За него приятелите му казват, че е изтъкан от кротост, човеколюбие и тишина. Владо никога не се е стремил да прави впечатление, нито да бъде в центъра на общественото внимание.

Зает със своето творчество - вестниците, списанията и книгите, той бива всякога обсебен докрай. Тази заетост му доставя истинска радост, прави живота му смислен, щастлив… Дали е на стаж във вестниците „Земеделско знаме” и „Отечествен глас” (Пловдив), дали е литературен сътрудник, репортер или редактор в радио „София”, той се чувства еднакво полезен за себе си и за обществото.

В края на 1965 г. Националният съвет на Отечествения фронт взема решение да издава списание „Родопи”, което да показва обществено-политическите, икономическите, социалните и културните промени в този край на родината.

Да бъде трибуна за изява на художествено-творческата интелигенция от средите на българите мохамедани.

В екипа на списанието е привлечен и журналистът от радио „София” Владимир Арденски. Малко по-късно е определен за главен редактор известният писател от Родопския край Николай Хайтов.

В хода на работата, когато се опознават един с друг, Хайтов предлага Арденски за свой заместник.

Петнайсет години - трудно и лесно, „в мир и в бран”, те „орат” родопската целина, изпращат своите послания до хората в най-отдалечените села и махали на планината.

През март 1980-а Владимир Арденски напуска „Родопи” и става специален кореспондент на списание „Отечество” - най-авторитетното издание за онова време, с тираж сто хиляди и главен редактор Серафим Северняк.

„Отечество” е последният пристан за неуморния и непреклонен „моряк” от Родопите. Пенсионира се през декември 1989 г.

Владимир Арденски издава книгите: „Бежещим през годините” (1976); „Капки от корена (2000); „Загаснали огнища” (2005); „Сивино - моето село” (2007); „През бърчинки и долчинки” (2009); „Първите”- книга І, „Светлинки в мрака” (2018).

Всички те имат за тема съдбата на българите мохамедани в Родопите. „Исках да стане ясно на всички - млади и стари, учени и недоучени, защо е съдбовен този въпрос за българската нация. Защо сме длъжни да отстояваме всеки човек”.

Прав е писателят. В негова подкрепа ще добавя собственото си изумление от решимостта на Салих ага Сиврията от с. Смилян, център на общината, в която е роден Владимир Арденски, да попари ентусиазма на Високата порта преди 150 години.

При посрещането на ходжите, изпратени му от Цариград да учат хората на турски език, той казва: „Копаранас ще разменя, потурисе ще разменя, лю езикъс не мога размени, оти ми е останал от майка!”

Защо Салих ага е можел да постъпи така, а днес ние не можем? Изкушени от отровните плодове на „глобалното” мислене, сме готови не само езика, майка си, но и родината си да разменим, стига в шапката пред краката ни да звънят ръждиви монети.

Справедлив е Николай Хайтов, когато нарича „разкръстването” на Радославов най-голямата политическа грешка (национално предателство) в нашата история след подялбата на Българското царство между Иван Шишман и Иван Срацимир.

Негови статии, очерци, пътеписи, антрефилета по важни проблеми на ежедневието може да прочетем в почти всички вестници и списания от 70-те години на миналия век до днес: „Труд”, „Отечествен фронт”, „Народна култура”, „Народна младеж”, „Поглед”, „Дума”, „Кооперативно село”, „БГ Турист”; списанията „Родопи”, „Защита на природата”, „Лов и риболов”, „Народна кооперация”, „Жената днес”, „Младеж”, „Септември”, „Отечество” „Черно-Бяло”…

По негови сценарии са снимани филми за Родопите и са излъчвани по Националната телевизия.

Той пише по различни теми, но основната, която владее душата му, е насочена към историята, фолклора и етнографията на населението в планината, към неговите днешни проблеми.

Всеки ред е пропит с обич и гняв, със страст и загриженост за страданията на тези българи, трупани през годините в резултат на рязкото залюляване на политическото махало от едната крайност в другата.

Книгите му са заредени с истина, мъдрост и човеколюбие, те ни напътстват да мислим по-малко за себе си, когато мислим за Отечеството.

Това не е поза, нито партийна заръка - неща, които не му отиват и без друго, това е позиция, свенливост пред „ура” културата, заради която смолянските управници го недолюбват до днес. Тя е израз на мъжество и гражданска доблест, на сила, бликаща от сърцето на един селски „пророк”, откърмен със сладкия и горчив хляб на своята земя.

Тези качества му отредиха място в съвременната българска литература и обществознание. „Тезата на автора е една - ясна и категорична - пише Марко Семов. - Българите мохамедани са преди всичко българи и след това останалото. Точно в този факт се крие цялата драма на това население”.

За да изразя съгласие със съжденията на проф. Марко Семов и да подкрепя позицията на Владимир Арденски, ще добавя мнението и на академик Михаил Арнаудов от началото на 50-те години на ХХ век: „Помаците в пределите на България или отвъд южните й граници в Западна Тракия са чисти българи и спадат към племенната група рупци, която населява по-голяма част от Южна България. В действителност гърци помаци в родопските предели историята не е знаела никога. Помохамеданчвани са били само българите, бидейки еднички опасни за турското владичество в страната (през ХIV в. ние сме най-многолюдната народностна група на Балканите). Гърците в Беломорието, като малочислен елемент, не са будели подозрения у завоевателя.”

Дебютирал с великолепната книга „Свои, а не чужди”, минал през разтърсващите „Капки от корена” и „Загаснали огнища”, Владимир Арденски стига закономерно до монографията „Сивино - моето село” (2007).

Тя е селищна история, от ранга на най-добрите образци в жанра, синовна отплата за всичко, що е засукал от благословената земя под Малък и Голям Ком.

Със задоволство ще споделя, че няма друг регион на България с толкова селищни истории, както Среднородопския. Почти всяко село в община Смолян има свой летопис. Но не всички автори са съумели да слеят така пълнокръвно съдбата на героите със съдбата на родния край, както това е направил Арденски.

Подобен похват е разгърнат в „Миналото на село Момчиловци, Смолянско” от Константин Канев и „Историята на с. Широка лъка”, издадена през 1947 г.

В „Сивино - моето село” страниците говорят. Историята и фактите, свързани с нея, са интересни, на места разтърсващи, защото не са смукани от пръстите, нито пренесени механично от архивните документи и вестникарските хроники.

Владо се е опирал на тях, но е разчитал не по-малко и на сивинските герои - майка, нанка (баба), уйко, леля, митца (стринка), на селяните, от първия до последния.

Разчитал е на белетристичния си талант. Виждаме как върху „хармана” на белия лист се срещат многоликият свят на Текир (Сивино) и дарбата на твореца. Свидетелстваме на чудото, което се случва пред нас.

В монографията има много писателство. Има любов към хората, искрени чувства, чиста емоция - сдържана, неподправена. Арденски се прекланя пред вчерашните и днешните сивинци, разказва за тях като мъдрец, на когото се доверяваме безпрекословно. И се вълнуваме.

Независимо дали четем страниците, посветени на раздела „Текир си го бива” или на „Преживелиците”. Научаваме покъртителни неща за помохамеданчването от 1662-а, за кръстилката от 1912 г., за диверсията от средата на миналото столетие, когато гръцки мини разкъсват телата на невръстни овчари и говедари край държавната граница, съчувстваме на изселническата мъка на хората, принудени да залостят бащините огнища, да изоставят родния край.

Без да е титулуван краевед или родоизследовател, Владимир Арденски пише изискано, професионално. Завладян от силата на рода, той рисува образите и картините с топлота, радва се на радостите на хората, тъгува с грижите им.

Когато ги възвеличава, погледът му впира в техния, когато ги осмива, смее се под мустак - приглушено, за да не нарани никого. Хуморът му съпътства целия разказ. Той е премерен и най-важното - добронамерен.

Арденски не съблича своите съселяни по килоти, не показва неприличните им телеса и окосмени усои, а се придържа към житейската правда. От това персонажите са по-симпатични, по-истински.

Вгледайте се в лицето на майката на писателя, в селската откровеност на Салих Червенков, в хитростта на Мехмедалие Куцев, в подкупващата усмивка на Мехмед Ганов, във вглъбеността на Асан Имамов и ще се уверите в казаното дотук.

Отрицателните герои в книгата са положителни. Просто ги няма. Злодеите тук са туберкулозата, войната, религиозните заблуди, невежеството, чумата…

Когато опознаваме бита на сивинци, техните болести, лекове и лечители, просветата и културата им, неволно ги сравняваме със своите селища.

Откриваме колко сходни неща има в общуването, в традициите, в домашния бит, в социалната характеристика. Четем за гозбите и ни се прияжда кешкек, питена каша, забелена с препържено масло, клин или шарен боб…

Спомняме си как са ни плашили като деца с „изместено” сърце, с „развит пъп”, със „заеканица” или с „апинане на асмо”…

Владимир Арденски пише за човека с главна буква, както препоръчваше Горки на младите си колеги. Тънкото наблюдение, майсторската зарисовка на най-фини чувства и настроения разкриват умението му да портретува не само типичните, но и най-нетипичните образи от галерията на Сивино.

От песните, вярванията, приказките, одумките, прякорите, през клетвите, игрите и забавите, та чак до чешитите и зевзеците - всички са представени в цял ръст. Арденски ги е облякъл в слово и от вехтия спомен за тях е изградил литературни герои.

На финала на своя разказ той изповядва: „Не залъгвам себе си, ще ми се и с читателя да сме на чисто, аз няма да кажа всичко за Сивино, но поне онова, което съм чул, видял, запомнил и намерил написано „черно на бяло”, то да се не загуби. Други се отблагодаряват на селата, в които са родени с хващане на извори и градене на чешми за общо ползване. Такива „хаирници” в нашето село вече има достатъчно. Аз оставям на моето Сивино тази книга с надежда, че и тя ще утоли някаква жажда”.

За 80-годишнината от своето рождение Владимир Арденски издаде „През бърчинки и долчинки”, една още по-широка като обхват книга за родния край и за хората в Родопите.

В края на 2018 година излезе от печат „Първите” - „Светлинки в мрака”, книга първа от замислената трилогия, посветена на просветата сред българите мохамедани.

Това е реквием за труда и героизма на онези първи народни будители като Стефка Събчева от Ловеч и Живка Попова от Пловдив, оставили не само имената, но и живота си в летописа на училището в с. Ваклиново, Гоцеделчевско и с. Катраница, Девинско.

На всеотдайния Филип Бояджиев от Лом, подарил своята младост на децата от Жижево, Любча и Лъки. На безстрашния Слави Мекишев, пристигнал в Девин през 1921 г. направо от фронта, който с протеза на единия крак изминава 45 км пеша, за да стигне Доспат, където го чакали нетърпеливи деца и озлобени родители. Той покорява и едните, и другите, доказвайки им, че е невъзможно цъфтене там, където няма родови корени. На предания Петър Пеев, донесъл на гръб 150 чифта гумени цървули на учениците от Забрал, за да не шляпат боси в снега. На Стою Докумов, Мариана Папуркова, Мустафа Доспатски, първия българин мохамеданин постъпил във висше училище и още и още.

Владимир Арденски! Вглеждайки се в неговия портрет, целта ми е не да го съдя, а да го разбера, да помогна и вие да го направите. Искам да проникна в същината му като човек, да открия подбудите за неговите дела.

Колкото повече го откривам, толкова по-ясно ми става, че той е един непознат, един непризнат родопчанин, направил толкова много за своята планина. Въпреки че е хронист, краевед, журналист, писател, Арденски би останал неразбран, ако не съживим и образа на човека в него.

Неговата ярка позиция, смела и последователна по най-важния въпрос за Родопите - връзката с отечеството, принадлежи към незабравимите идеи в нашия свят. Тя е от онези проблясъци на мисълта, способни да изпълнят мечтите ни с живот и живота ни с мечта.

В неговите книги са събрани всички аромати, гласове и копнения на Родопа, всички драгоценности на човешката душа.

Като патриот и творец, той не ни разочарова, не ни разочарова и като човек. Владимир Арденски беше зает само със своите книги и със своите родопчани, каквото и да означава това.

Велика заетост! Времето ще отсъди стореното и ще му благодари, че успя да накара вярващите в Христа, вярващите в Мохамед и вярващите в Нищо да повярват в човека, понесъл отечеството на раменете си. И заедно с това, накарал планината да се гордее.

март 2019 г.