Николай Дялков

БЪЛГАРСКАТА КОЛЕДА

Декември пази спомен за ракия,
а без мезе и виното се вкисна.
Надскочи боя пуста немотия -
брашнян чувал, отупан и провиснал.

Стопанка колебливо се прекръсти -
кандилото молитва занарежда.
Запретната, напета и чевръста -
тя питка си опече от надежда.

Огнището от спомен се разпали
и столчето трикрако там се сгуши.
Стопанинът лулата си погали
и нищото в устата му запуши.

На този фон дарение политна.
Но не че съвестта ни заговори.
Тъй просто е прието сред елита -
по Коледа го правят много хора.

Отчаяно Декември се разплака,
но белите светулки се стопиха…
А Коледата - който я дочака -
ще бъде свята. И безкрайно тиха.

ОРИСИЯ

- Пладнуват ли овчинките ти, байно льо?
- Пладнуват, синко. Тридесет години.
- Но слънцето отдавна си е зайдело
и може, байно, вълк в нощта да мине.
Защо не ги подкараш към кошарите?
- Не мога, синко. Сто посоки хващат.
Смениха се премного и овчарите -
с кавал си свирят, здраве ни изпращат.
И хич не ги е еня за овчинките -
със вълците ловуват по нощите.
И вълчи са им, сине, вечеринките.
На стадото броени са му дните.
Пладнуват, синко. Много оредяха май.
Разпръснаха се в чуждите кошари.
Не се ли напладнуват още малко, знай -
отписвай, синко, стадо и овчари.

ВИНАГИ ГОТОВ

Животът изсивя от шарения -
кавалите не свирят във нощта,
Не плачат гайди - в тъмното не вият.
Момци не скачат с китка през плета.

Не вихри се хоро насред мегдана.
Нишан не искат днешните моми.
Не плаче за главене бяла Стана.
Станил не броди в късните тъми.

Мъжете гледат турски сериали.
И готвят, и сервират, и перат.
Хайдутите отдавна са заспали.
Напролет пак не ще се съберат.

И въдят се продажни протежета,
с които Парламентът остаря.
Не българи, а някакви ментета.
До тука бях! Thank you! Благодаря!

А шарено уж някога сънувах.
И шарено мечтите си мечтах.
Че „Винаги готов” съм, рапортувах.
Но тъй и неподготвен остарях.

ЕСЕН ПО БЪЛГАРСКИ

Узря денят. За миг узря
сред есенната суматоха.
И жълтолистата заря
облече го като пройдоха.

А там, зад цветния баир
намига още късче лято.
Обръща всичко на сеир
и този ден звучи в стакато.

Огрява слънце, дъжд вали.
Узря денят ми - жълт и златен.
Животът не узря - боли
и крачи бавно наобратно.

Мечтите някой днес краде
в страната ми. Така изглежда.
И есен е, но не преде
във мен вретено от надежда.

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА МЪГЛАТА

Диви зайци се къпят в мъглата.
Тичат песове в мократа нощ.
А декември си вдигнал яката -
вън се прави на зъл и на лош.
Коленичил безмълвно във мрака -
вие китки, мъглата цеди,
на студа си със зъбите трака,
кубче Рубик от лед си реди.
Нека зъби да стиска, да трака.
Нека болки мъглата цеди.
Януари по-зъл да ни чака
и на сухо да бръсне бради.
Все пак зима е, мила. Сезонът,
в който само сърцата горят.
Друго стряска - деца се не гонят
и шейни по снега не летят.
Диви зайци се къпят в мъглата
по мегдани на празни села.
Младостта ни е песен изпята,
сякаш никога не е била.
Младостта ни си тръгва тотално.
Терминалът потропва с врати.
И ни маха с децата прощално,
че светът все напред се върти.
Няма връщане, мила. Мъглата
в домовете ни вече пълзи.
И притиска по тъмно земята ни
с най-мъгливите, тежки сълзи…

СРУТЕНО ПАНО

„Сърцето ми е чуждо за света
подобно древен храм в развалини…”
Пенчо Славейков

Светът дори не знае днес за мен,
за моя храм, за моите градини,
за делника ми, трудно подреден.
Но вярвам - Господ някой ден ще мине!

Ще скъса плод, водица ще сбере.
Ще седне вън, пред старата ми къща -
така че и светът да разбере,
че не случайно тука той се връща.

Че в моето сърце боли светът.
Париж боли. Болят и двете кули.
И брюкселски огньове ми димят.
И очните ми ябълки раздули -

ще тряснат някой ден и от нощта
ще литнат черни гарвани в небето.
Сърцето ми е болно за света.
Светът обаче някъде зает е.

И в своята заетост той дано,
дано усети Господ, като слезе!
Сърцето ми е срутено пано.
И сам светът от него ми се плези.

КЪМ ВАПЦАРОВ

Не спи гарнизонът. Стрелбището още
с мълчание гони дима след разстрела.
Стената му рухне ли в глухите нощи,
и тя след душата ти в миг би поела.
Какво е разстрелът? Шест изстрела време…
Два стиха. И студ. И очи на любима…
Стрелбище. И в него - палач, който взема
урок по безсмъртие… Още ги има…
и трюмът, и пролет, навеки мечтана,
бленувана, ниска, и с мъх на тополи,
любов като святост, и стих като рана,
и трепетът жив на душите ни голи…
Какво е разстрелът! Шест изстрела време.
Пътека към сън, в който тихо ще влизаш.
Два ангела светли, които ще вземат
душата ти бяла от бялата риза.
И тя ще ни свети, във стих разпиляна!
До бялата пролет след дългата зима!
Ти падна, поете… И твоята смяна
сред “някакви личности”, знам, ще я има!

ЕСЕННИ МИНЗУХАРИ

Есента е сезон за последно сбогуване с лятото.
И простреляно, слънцето вече кърви във окопа.
А полето е празната есенна къща на ятото
и нощта, по-студена, по нейната портица тропа.

За какво ли шептят си в нощта минзухарите есенни?
И дали си мечтаят за дългата зимна отсрочка?
Че висят голи клони над тях, под небето обесени,
и небето със сняг ще постави на дните им точка.

А са цветният миг от предишен сезон минзухарите…
Като светлия стих на Вапцаров - току пред разстрела.
И ще идват в съня ми, снегът щом навънка стовари се.
Ще си тръгват след туй. Тъй - частица от зимата взели.

СМАЛЯВАНЕ

На майка ми
И в памет на баща ми

Смали се някак знойната череша.
И ябълката стана страшно малка.
Косите на комина с пръсти реша.
А дворът не е двор, а залъгалка.

И губи смисъл къщата ни вече.
- Той, смисълът лежи на мъжко рамо -
тъй мама каза. Рече и отсече:
- Едно легло ми трябва вече само.

Трептят звезди. Животът се смалява.
И мама пренарежда празна къща.
А вятърът краде сено и плява.
Където мине, сетне се не връща.

Открадна даже татко. Той замина.
Заграчи посред лято грозна врана.
И в къщата, смалена до картина,
голяма, само мама си остана.

БУЛЕВАРД

Аз приличам на тягостен, стар булевард
със обрулени кестени, стари витрини.
Мисълта ми - заложница в клуб за хазарт,
чака твоите стъпки отново да минат,
както някога бавно сновяха по мен.
Аз застилах килим от мечти и копнежи.
Булевард бях. За твоите стъпки скроен.
А сега съм потънал във прах. И понеже
още дишам във нощите твоя парфюм,
и забравил съм дим и бензинови пари,
та си викам понякога сам и на ум -
да се струпа дърво. Или гръм да удари,
че да срути асфалт и бетони по мен.
Да сноват репортери. Да вият патрулки.
И във този ден - сигурно зъл и студен,
да се сетиш за нощите с цвят на светулки.
Че след хиляди стъпки, сновали по мен,
чакам твоите в мрака отново да чуя.
Булевардът без стъпки е тих и сломен.
Само вятър и горест отнякъде хлуят.

ТИШИНАТА ЩЕ СТЕНЕ

Търпелив съм - да знаеш. Ще чистя праха.
Ще подрязвам цветята край твоите рими.
Ще съм вярното куче, когато страхът
във очите ти, просто така - заблести ми.

Ще съм малкото хапче, когато глава
заболи те от всичките дневни проблеми.
Като Сънчо - неспирно край теб ще снова,
щом съня ти сред нощите някой отнеме.

Ще съм глътката хладна и свежа вода,
щом подгони те остра и искаща жажда.
Новина във ефира за теб ще сведа,
ако TV- програмата скука поражда.

Ще съм вечно край теб. Ще съм някъде там -
между мене и теб тишината ще стене.
И един ден, не съм ли до тебе, аз знам -
ще усетиш, че всъщност си влюбена в мене.

ГРЪНЧАР

Тази нощ осъзнах покрай тебе -
всъщност аз съм роден за грънчар.
Не живея с душица на дребен,
ни на някой мъж властен и стар.

Все живеех с една перспектива -
да извая от тебе сълза.
Щом те пипнах - ранена и дива,
под ръцете ми ти запълзя.

И размекна се - гъвкава глина.
Аз творях и рисувах с ръце.
Ни частица от теб не подминах.
Моделирах - парче по парче…

Както исках, така моделирах -
страст във тяло на фина жена.
Бях грънчар. И дори не съзирах
как изваях сълза. Не една.

И запазих сълзите във мрака.
Във душевния скъсан хастар.
Днес дори Есента се разплака -
иска пак да съм твоят грънчар.

НИЩО ДРУГО ОТ МЕН

Май ненужен съм днес. Като сляп пътен знак.
Като вехто кюмбе сред праха на тавана.
Като стар, изтърбушен и счупен матрак.
Като спомен от нещо далечно останал.

Като стара любов. Като стари мечти.
Като детските джапанки, кални в дерето.
Аз съм пръстче в устата, което люти.
И съм сладкият блян от света на детето.

Аз съм съвест, която говори в зори.
И съм грях, който вечер вършее в леглото.
Аз добро съм, което не се умори.
И във същото време аз май съм и злото.

Аз съм старо момче. Като стар пътен знак.
И не виждам край мен как животът минава.
Но стърча ви на пътя от сутрин до мрак.
Нищо друго от мен - този стих ви остава.