Виолета Бончева

***
Да съзерцаваш бялото през върха на някоя горска елха,
да се сипе сняг наоколо и нека да е на годината края,
да има горещ чай и хляб,
младо вино,
което да стопля дъха,
между два камъка огън
и снежинки да падат
с послания
от Безкрая.

Да имаш покрив, когато виелица вилнее вън,
да имаш дърва, а в жаравата - кестени едри,
една китара,
която да изпълва света с тих звън
и нека да е края на тази година,
нека да е
декември.

Да почувстваш възторг, да почувстваш вселенска любов
и прилив на радост, която в теб да извира,
е знак, че отново
сърцето ти ражда Христос
и мигът те изпълва с благодат,
мъдрост
и сила.

Дарявай я, дори да не стига - ти я дай -
на отчаяните, на бездомните, на всеки самотник
в заскрежената вечер -
този свят понякога тъй прилича на ад,
а всъщност е рай,
на който,
докато имаш надежда,

си обречен.

ПОДАРИ МИ ЦВЕТЕ

Подари ми цвете на самия бряг на нощта,
на самия бряг на простора, прицелен далече,
когато си тръгва на пръсти полека дъжда,
когато дъха на мокри градини
юнската вечер.

И още нататък - една тишина след порой,
която се плъзга в листата на цъфнали клони
и някакво гукане в влажния нощен покой,
прииждащо нежно
от близките градски балкони.

И път към море, непременно
или през гора,
към върхове снежни, или през дълбоки долини,
извита пътека през равни, узрели нивя,
скалисти наклони, посоки почти непосилни

и твоята ръка, и твоето рамо до мен…
Кръстосахме с тебе живота, ала не спира
да гали душите цъфтежа на синия крен
и тайно да плачат, когато след кратко
умира.