стихове 1970 - 1980

Марко Марков

МЕЛОДИИ ЗА КИТАРА

1.

Под синя вис и обич горка
припомням си сега:
китара, глобус, стон
и Лорка,
безпаметна тъга.

Пламти сърцето на Гранада,
невинен портокал,
и някой в него
кървав пада
без болка и печал.

О, струно, пръстите изкусни
те късат с порив ням.
Ще те превържа
с тръпни устни,
омраза ще ти дам.

За да разкажеш на нивята,
на камък и вода,
как принцът
покорил земята,
намери си звезда.

Как идеха към него птици,
когато изведнъж
реши, че
в своите ресници
спотайва сняг и дъжд…

2.

Тъй нежна, еховита, тънка,
великденско дърво.
Обичам те, върбице звънка -
смърт
и рождество.

Забързана нанейде, плаха,
очакваща елен сърна,
на моите надежди стряха -
студ
и топлина.

И в мене обич свята стене,
събужда се един поет.
Пред тебе падам на колене -
светлина
и лед.

3.

Песента е звездобройка,
сведена бреза…
И препуска руска тройка
в сняг като сълза.

И ечи в гората брадва,
тъжно острие.
И дали това е сватба
или пък не е?

Ти, разискрена китаро,
огън, още кал,
удар на сърцето старо,
обич и кинжал.

Ти кажи на всеки срещнат
как блести венче,
как полюшва се горещо
пеещо звънче.

Как живее се разлъка
в дъх, очи, ръце,
и китарата е мъка,
струната - сърце…

4.

Циганите са горещо, пламенно и бързо племе.
Имат в жилите си нещо, то безстрашно ги гори.
И живеят даже в нашто, кърваво и страшно време,
за орлите търсят паша, за очите си - искри.

Огънят ще ги нахрани, пътят им ще се възземе,
и по белези и рани ще открият храбър път.
Циганите са горещо, пламенно и бързо племе,
имат в жилите си нещо, може би това е смърт.

***
Върху градския площад жена ми крачи,
коремът й е глобус.
И иде ми да спирам всички минувачи,
да им говоря с гордост.

За този ден прекрасен, сетне за това, че
ще съм баща след месец,
додето моята жена сред гълъбите крачи
към силната си есен.

А ти си тръгнал пак с оръжие нанякъде.

СЛЕД НОЩНО ДЕЖУРСТВО

В седем и трийсет,
когато мракът е вече на колене пред прозорците,
а будилникът стене
и режат стрелите му пъпната връв на светлината,
когато слънцето е шумно рукнала кръв
и пътува из вени и клони,
и писва плачът на фабрични сирени
в мъже,
в мадони
и в мене,
а мъглата, свята плацента, пада върху площада,

ти се завръщаш, Румяно, с дъх на болка и болница,
влизаш в мен като в бойница
и се усмихваш с пресъхнали устни, с пълни очи.
А сърцето ми, сетило жажда, мълчи.
И отива да ражда.

СПОМЕН

Нейде тука беше коня.
И водата - тъжна чапла.
Погледът й да отроня
съм дошъл. Върти долапа

въртележката си глуха -
двайсет кофи - път невесел.
И в стеблата пак се лута
нещо като плач и песен.

И водата пак поляга
полегата, неживяна.
В кофите полека слага
тя зелената си пяна.

Тръгва тихо и лениво,
винаги език преплела,
между прашно, между сиво,
от неделя до неделя.

Протестират дълги жаби,
жълти като жълта охра
и полюшват слаби саби
бледи водорасли. Охка

и раздвижва се бунара,
но водата надделява.
Конят по окръжност стара
все върви и все остава.

Има в погледа му бреме,
чак дорде увехне мрака.
На гърба му бавно време
дреме, участта си чака -

мършава и пепелява,
малка за света огромен.
И в дланта ми натежава
поглед, тежък като спомен.

ХИЖА

Виното е хубаво и има
две горещи, галещи очи.
Няма брадви във гората зимна
и не може да мълчи.

Няма сватби във гората пуста
и не иска да горчи.
Чака нечии горещи устни
виното с горещите очи.

Ако го напием, ще докоснем
две треперещи мъгливи мигли,
ще се втурнат шеметни и боси
и сърцата ни ще стигнат

пламъци от капеща смола и росно
слънце, и разбъркан сняг…
Ако го напием и докоснем -
щедри светлини и мъдър мрак.

Виното е хубаво и няма
две горещи галещи очи.
Има изневери и измами
и не може да горчи.

Има път, от някого напуснат
и не може да мълчи.
Чака нашите поредни устни
виното с угаснали очи.

ЕСЕННА БРЕЗА ПРИ АЛЬОША

Тънка, тънка, съхранила
болка, светлина, копнеж…
Ти къде отлиташ, мила,
и къде, кажи, ще спреш?

Нейде чакат ли все още
кратки, парещи писма
в дългите бездомни нощи
майка, обич и земя?

Няма ли да се загубиш
сред звезди и топъл сняг,
както с родна пръст се любиш
без да стигнеш оня праг?…

Няма отговор. И трепка
трескаво като сълза
там, под каменната клепка
лист от руската бреза.

ТРИ ПЕСНИ ЗА НЕЗНАЙНИЯ ВОЙН

песен на въздуха

… А как го молех аз:
- Не си отивай,
без теб не мога да живея нито миг.
Искам пак устните ти да ме пият,
да влизам в теб отново, като в храм
да коленича тих
пред твойто съвършенство.
Позволи ми
за тебе да се грижа, да изпитвам
великото удобство,
че съм нужен…

Докосна с пръсти трескави победата.
И вече тържествуваха тревите.

… А как се трудех в него,
как повдигах гърдите му нагоре - за да види
сърцето
похода на свободата,
кръвта му - за да е достостойна за пръстта,
как шумях
в гласа му, вдигнат като длан - за да помилва
или да удари…

А вие, гдето сте запътени нанякъде,
нима не виждате на клепките ми всяка вечер
една изплакана луна?

песен на пръстта

Пристига всяка вечер Майката.
И пита.
Чернее в нея песен люлчина.
И пита.
Какво аз мога да й кажа?…

Майко,
при мен е той, не мамя никога,
защото винаги съм тук и съм на всички.
Той с мене спи
и брачното ни ложе е свещено.
В гърдите си
притиска нощем слънцето,
че кръв си няма, а студено е понякога,
не му изпращай връхна дреха.
И всичко тук
за него е стопанство, денем
обхожда корените, тихо им говори,
понякога им пее.
Особено е ласкав със житата -
да знаеш
колко войнствен е при всяка жетва!

Майко,
а ти по утрините мятай хляб в пещта,
защото синовете му са много гладни.

песен на камъка

Сърце аз мога ли да бъда?
Не,
греши човекът, но обляга паметта си
на мен.
Сякаш паметта е сечиво…

С длето и чук при мен пристигна брат му.
С една сълза огромна ме измери.
И запита:
- Брате камък,
тъй както крачиш по света, случайно
да си видял един,
подобен на звезда?…
Мълчах.
Защото аз съм тук, за да препъвам -
светът какво ще е без болка?
Тогава взе длетото
и започна.
И чувството му беше чисто.
Но тъжно бе лицето на тогова,
комуто дадох своето лице.
Сърце не мога,
аз сърцето не познавам.
То можело да пее и да плаче,
а аз съм Постът.
От мен нататък вие сте, защото
светът не е завършен и от вас
зависи всичко.

Аз
отново мога да препъвам.

ПЛАЧЕ МАЙКАТА

Рожбо мамина, за болка билка,
за делник отмяна,
за празник премяна,
тояжка яка за старини.
Дето те носих в протрита цедилка,
дето си моя кръвчица и жилка,
слушай ме, сине, от земята стани!

Думат ми, мамино: - Синът ти живее…
А ти си земица,
и хлебна корица,
и име само на моите дни.
Все се надявам да ме засмееш,
да ми подумаш, да ми попееш -
слушай ме, сине, от земята стани -

за делник отмяна,
за празник премяна,
тояжка яка за старини…

ПРОСЛАВА НА ПРАХА

Кой си ти? И защо полепваш
по моите дрехи
на пътник и любов?
Защо тежиш по ръце и клепки
като капки
земно кълбо?

Кой си ти? И защо ме следваш
по пътя,
който си извървял?
Защо ме връщаш с толкова нежност,
след като някога
си бил кал?

А няма нищо. Викът и сълзата
са много чисти,
за да бъдат зов.
А няма нищо. Само дата.
И дрехи на пътник
и на любов.

***
В онази мелница, на края на света.
Мастилото замръзва, не и песента.

Припуква огънят, искри,
ала не може той да топли.
Земята ти от век гори,
обляна в кървища и вопли.

Приятелят ти с поглед син
от утре в пътя си ще крачи -
България е трудна, син
очаква, за да го оплаче.

А ти разлиствай теглила,
с перо поскръцвай ядовито
под двете разпнати крила,
които се поклащат сито.

Изпей народа си така,
че в него вечно да останеш -
в ръката си с една река,
в челото си с юнашка рана.

В онази мелница, на края на света.
Мастилото замръзва, не и песента.

Приятелят ти на въже
край зимни гарвани ще висне.
В сърца на яростни мъже,
бездомна, мъката ще писне.

Ще тръгнеш, позован от кръв,
от мъст вековна разлюляна,
под разярен от болка лъв
с дружина от смъртта отбрана.

Барут перото ще краси
и пламък сабята ще мята…
Край Козлодуй се надвеси
да се венчаеш за земята.

… Спомни си го: висок, красив,
достоен за бесилка славна.
И нека онзи огън жив
зад челото ти не изтлява -

в онази мелница, на края на света,
където не замръзва нивга песента.

МОНОЛОГ НА ГЕО МИЛЕВ

Ти се разтапяш, земя, в моята мъжка прегръдка.
Хрътка се плези над мен,
аз съм трийсетгодишен.
Силен все още,
недоловен,
недоволен.
Мъглявина съм. А земята? Земята…
В мен я погребах, тежеше
тялото й -
ограбено, здрачно и мътно.
Ако не ви достига нещо,
в мен го търсете…
Шепа трева съм,
шепа трева и едно,
едно птиче око, търкулнато нейде.
То ще остане завинаги,
за да тревожи -
ако не ви достига нещо,
в мен го търсете.
Кабелът прави гласа ми
дрезгав, неясен.
Нищо не искам от него - освен
една птича сълза,
за да виждам.

***
Спирам пред фигурата на Гео Милев,
издигната от мене в мене,
висока 23 метра, поставена
на земята,
без пиедестал,
и, недоволен от себе си, правя
следните две изменения:
Отмятам кичура коса
над празната орбита на дясното око
и поставям в нея
Слънцето. Така че
и двете очи да откриват
стъпките и знамената на Септември
в стъпките и знамената на Май.
В лявата гръд, там, където
трябва да бие
сърце,
изсичам дълбок отвор.
И със задъхани крачки
сърцето ми
тръгва към него.

ВАРНА

Почука изгревът по моя ням прозорец:
- Кажи защо съм ален, стихнал друже?

Мълчах.
А кораб в пристана тръбеше
и флаг потрепваше на реята му тънка,
и вдигаше се котвата солена,
от нея бавно капеше морето.
Мълчах.
А някакъв задъхан влак, далечен,
по релсите потропваше и беше
викът му дрезгав и на плач приличен,
искри от него в тъмното летяха.

Тогава казах аз:
- Другарю изгрев,
ти огън си и някой те поддържа,
огнярът ти е стар познат, работник,
запали те отдавна със кръвта си,
в която плуваха мечти и стихове.

И изгревът полека се облегна
на рамото на този ден чудесен.

ПЕСЕН

От късна обич осветен,
люлян от тишината,
живея вече втори ден
в овала на сълзата.

Усещах как набъбва, как
под гълъбова клепка
расте подобно цвете в мрак
и с листи плахи трепка.

Как пламнала поема път
през ласка и тревога
от синя жар към жадна гръд
наивна, тиха, строга.

Не смея да отроня глас,
а мисъл в мене екне:
- Заселих се в сълзата аз.
Но ако тя увехне?…

ЛИСТ ОТ ЯСНА ПОЛЯНА

Ти защо си, мили мой, тъй бледен,
длан разперил
върху късче свят?
- Може би защото ставам по-богат
от това, че ставам все по-беден.

ВЕЧЕРНА СЪЛЗА

Хлябът, на твоята маса положен
топло и властно те пита, достойни човече:
- Беше ли днес ти поне за минута тревожен,
как се добра до уюта на тихата вечер?

Ти към победа вървя, но загуби ли нещо,
за да бъде тя честна - и светла, и цяла?
И сечивото в дланта ти добра и гореща
беше ли песен, от твоята мъка изгряла?

Чуждата болка беше ли истински твоя?
Рана превърза ли с устни и удар сърдечен?
Обич застигна ли нейде в разгара на боя,
в нея България беше ли твоя и вечна?

Тебе те питам, човеко достоен, и трябва
да отговориш ти с думата най-обикновена…
И набъбва в окото, и се спуща към хляба,
една дълга сълза и премного солена…

СНЯГ

Поете, пак те е объркал
сезонът.
Пишеш: сняг валя…
А той пристъпва като щъркел
над покриви и над поля.

Светът в мелодия люля -
и всяка болка отболя.

И всеки в себе си усети
жита, треви
и порив лих.
А той помахваше крилете -
дойдох, видях и ви простих.

А ти над своя сбъркан стих
защо си блед, защо си тих?

***
Завиждаш ми ти, скулптуре,
и казваш:
- Виж ръцете ми!…
А твойте думи са удобни, меки, ласкави,
строиш без мъка
с тях поселища
и населяваш ги без мъка с хора,
и разрушаваш къщите и хората
без всякакво усилие.

Поклащам своята усмивка
печална
и печално отговарям:
- Брате,
приличаме си двамата, защото
и аз работя като тебе
с камък,
но с камък, в гърлото ми спрял.
Ако не вярваш,
виж сърцето ми!

***
Наричахте ме странник, скитник, измет,
бродяга, дрипльо и безделник,
хабиобуща, никаквец, гладник,
лентяй, досадник и пройдоха,
нехранимайко, хулиган, левак,
чешит, голтак и некадърник,
щурак, леке, женкар, гамен,
сплетник, негодник и обесник,
отрепка, тарикат, апаш,
хайдук, убиец и несретник,
разбойник, куче, хаймана,
пияница и шушумига.

Но мога ли да бъда песен, хора,
ако на вас по нещо не приличам? -

това изрече бедният поет,
додето чакаше горчивата си чаша.

ВЕЧЕР

Разтваряш вестника с десница слаба,
бавно разрязваш, бавно дъвчеш хляба,
в чашата ти вместо пенесто вино
се полюшва кръв, почти невинно
протяга пламъци към твоите устни,
внимавай капчица да не изпуснеш.

А трябва да направиш нещо, трябва.
Бавно, замислено дъвчеш хляба,
бавно, замислено гледаш тази
силна чаша със силни талази,
тези пламъци силни и мътни.
И се съсирва бавно кръвта ти.

1886 г. ПЛОВДИВ
ЛИСТ ОТ ОБЩИНСКИЯ АРХИВ

Раздаваха общинските земи,
ала селяците-поборници
не взеха.

Музей откри се близо до пазара.

Червената боя не бе на мода,
макар вапцарите добри да бяха.

Търговците печелеха от буби.

След толкоз много време, мили боже,
един отрок се кръсти Ненко.

Сахатът на тепето спря да бие.

Иван Арабаджията умря -
подир петнадесет години
го погребаха.

ТРИПТИХ ЗА МАРИЦА

класицизъм

О, Хеброс, Хеброс! Най-великата река,
родена някога от милостта на Зевса.
Из твоите руини бродя аз, с ръка
небето питам: А водите й къде са?

Мълчи навъсения, мрачен, хладен свод,
зад черен облак крие съвестта двурога.
Какво днес струва речния добър живот,
щом хората по-силни са дори от бога?

Една върба печална виждам да пълзи
като дошло при мен от древността влечуго.
Тя казва: - Хеброс има моите сълзи
и нищо друго, нищо друго. Нищо друго.

натурализъм

Марица точи кашави води,
смърди на химия простора.
Гъмжат околните среди
от грижите на много хора.

Един от тях тревицата тори,
засява друг момиче тучно:
достойно всеки труди се, дори
благоуханно, благозвучно.

За миг реката само ги брои,
а после отминава с крачки бързи.
Над всичко туй една върба стои
и плаче с крокодилски сълзи.

критически реализъм

В тази утрин чиста, звънка,
под угаснала звезда
не плачи, върбице тънка,
че Марица е в беда.

Зная, трудно ти е в тази
утрин да съзираш как
някой пак в закона гази
и в Марица с мръсен крак.

Не плачи! Ще викна срочно
онзи трети брат напет -
ще му тръсне глоби точно
триста шестдесет и пет.

***
Земя на силните мъже,
все кървави и с ризи бели.
Плети до пелени въже,
чети вдовишките недели.

Над семето на писмена
и люшнати безумно фрески
възлиза в твойта висина
апостолът ти с име Левски.

Ще сложи на бунтовен друм
сърца от пътища хайдушки.
Ще лее в поглед син куршум
и думи, думани от пушки.

Ще тръпнеш цялата, земя,
от стъпките му ековити.
Как беше: „Раснала змия,
до нея лев с очи сърдити…”

Заменяй сърпа с меч, расти,
отказвай се от всичко мило.
На пръсти се надигай ти -
да стигнеш до едно бесило.

***
Завиждам на лакея. Той
друг господар ще си намери
и с почести без чет и брой
ще го обгражда и ще му трепери -
ще надживее цели ери,
без никога да влезе в бой.

А аз? Не бях ни против, нито за -
и винаги такъв ще си остана
с една туптяща, кървава сълза,
която само в мен дълбае рана.
Ще кажат идващите: Той въстана
срещу сърцето си, но не пълзя.

Приличам на посечена в Балкана
самотна, трепкаща бреза.

СПОМЕН ЗА АПТЕКА „МАРИЦА”

Ухае на четвъртък. Тракия
се сипва в празните сергии.
А още е неизлекуван мрака -
звезда в просторите се бие.

В канторите, отвеки прашни,
земя земята стръвно гони,
развързва кърпи сиромашки
и пръст от кърпите се рони.

А набори извиват в кръчми
на Черна черните завои
и пръст дими в дълбоки бръчки -
на синовете им повои.

Тъй неусетно пада мрака,
звездата тръгва след човека.
А Тракия редът си чака
в една безпомощна аптека.

ПЕЙЗАЖ

Слънцето, жълтък на яйце,
се търкаля в синята чиния.
Един глухоням го гледа с ръце.
И му завиждаме ние.

А птиците?… Мълком пищят
и се спущат към трохите.
Ние вървим по своя път
и държим в шепите си бронхити.

Кестен във вятъра снове
и мирише наоколо на цвете.
От тотото излиза човек -
с глава. И с хляб в ръцете.

Пълзят по улиците коли,
спират се, тръгват унило.
… Уж се сили да вали,
но изглежда, че няма сили.

ОТГОВОР

Чух, че пак си ровил с пръсти мръсни
в болната ми от тъга душа:
мъчил съм я всяка нощ до късно,
без да мога да се утеша.

Псувал съм по-страшно от хамалин,
гледал съм навъсено и зло,
дланите ми в празник са ридали,
лошо ми пиянството било.

Да, така е… Нямам светло име,
за порядъчните съм серсем.
И ти казвам: - Моля, отърви ме
от присъствието си съвсем.

Но преди това се взри в цветята.
Пита ли се някой в този свят
как в калта измъчва се земята,
за да те зарадва с хляб и цвят?

И ти носи весело и ярко,
с въздуха и вятъра зает,
много поздрави от Марков Марко -
„лош” човек и мъничко поет.