Виолета Бончева

Струва ми се, сякаш беше вчера времето, когато коледният празник донасяше тонове траен сняг и вихрушки, и те дълго ваеха зимата, по-вълшебна от всеки друг сезон.

Светът заприличваше на оживяла легенда, в която от време на време прехвърчаваха настръхнали врабчета, чуваше се хрущенето на снега под ботушите, съскането на шейните по пързалките и свистенето на снежните топки във въздуха - изящна, бяла рапсодия!

По някакво небесно чудо заваля точно по Коледа онази година, само ден преди Бъдни вечер. И понеже рано се стъмнява, решихме да направим един бърз курс през подножието на Средна гора, и да занесем топла храна на двете немски овчарки, които целогодишно обитаваха широкия парцел на бунгалото ни на Горна поляна.

Възнамерявахме да оставим храната, да поразчистим снега и да се върнем, преди момента на тържественото бдение за Рождеството.

Колата пъплеше внимателно по нагорнището, когато преди завоя в нашата посока, чухме силен звук от форсирани гуми на кола, която вероятно беше закъсала и не можеше да потегли. Марин натисна спирачки, после слязохме двамата и се отправихме по посока на силния вой. Надолу по мекия път, слизащ от баира, береше душа един чисто нов фиат.

- Искате ли помощ? - провикнахме се в един глас.

През прозореца на предната врата се показа глава на мъж, с увит около врата червен шал.

- Не, няма нужда - каза той - ще сложа вериги и ще реша проблема, просто се надявах, че може да мина и без тях, но явно няма да стане…

- Дано имате късмет, весела Коледа! - отговорихме и хванахме нашите пътища.

Проправяхме пъртини, тичахме с кучетата, пихме горещо кафе, дори направихме един снежен човек пред вратата от телена мрежа, вдъхновени от празника и изобилния сняг, образувал камари наоколо.

Тръгнахме обратно, когато здрачът падна тъмно лилав върху преспите. Времето скрипна, въздухът сякаш се превърна в ситни кристали, които кацаха по кожата на лицето, пробождаха клепачите и пълнеха кладенчетата на очите с болезнена влага. И не спираше да вали…

Когато минавахме покрай мястото, където беше закъсал фиатът, чухме клаксон. Слязохме и съзряхме закъсалата кола все още там. Фаровете й осветиха пътя, по който я приближихме.

Мъжът с червения шал слезе, а отвътре доловихме тихо хлипане. Той побърза да обясни:

- Госпожицата с мен до час трябва да се прибере, защото иначе семейството й ще сътвори чутовен скандал, ако разбере че сме били заедно…

Разперих въпросително ръце:

- А, защо? - попитах.

- Хм… - направи кратка пауза мъжът - защото съм моряк по професия, излизам на дълги рейсове, а според родителите морякът имал любовница на всяко пристанище… Един ден щял съм да се заселя неизвестно къде по света, а дъщеря им да страда… искат да прекъснем връзката си, не виждат в мен добра перспектива…

В кръга на шегата, аз бих попитала тогава дали е вярно, че моряците имат любовница на всеки пристан, но при положение, че за пръв път виждахме тези хора - нямаше място за такава плоски провокации.

Нямаше и никакво време за празни приказки, затова бедстващата двойка, без повторна покана, се качи в нашия фолксваген.

Прибирането в града се разтегли във времето, защото пътищата бяха трудни. А когато вече пристигнахме, установихме, че задръстването на някои улици, без светофари, изглеждаше безнадеждно.

Цялото пътуване се случи в рамките на близо два часа. Мълчахме напрегнато и тайно се надявахме всичко да мине мирно и тихо, що се отнася до младата жена и нейните родители.

- Нали казват, че на Коледа ставали чудеса, кой знае… - изрече почти шепнешком Морякът, а в гласа му трепна надежда.

Пристигнахме пред дома на младата жена и четиримата слязохме от колата. Подадохме си ръце за сбогуване, представихме се с имената си - нали участвахме в едно и също приключение.

С Марин решихме да изчакаме финала на случката, леко притеснени, защото вече имаше причини за скандал…

Пътната врата не бе заключена и двойката влезе предпазливо, оставяйки я открехната.

Не знам как изведнъж Морският се престраши и вместо да остане скрит в колата - реши да придружи спътницата си. Явно, не го плашеше риска от разправия и жестът му беше кавалерски, на място.

Останахме в очакване всеки миг въздухът да се взриви, ако е вярно това, което Владо ни разказа - такова беше името му.

Ако наистина това се случеше - щяхме да го откараме на неговия адрес - в този сняг не можеше да се разчита на такси, а ние тъй и тъй бяхме тръгнали да правим добро, нека бъде до край, мислехме си.

Останахме за кратко под белия рояк, който се вихреше все по-обилен. Когато решихме, че всичко е наред и ние трябва да яхнем отново времето и пътя към дома, с гръм и трясък по стълбите на къщата се спусна як мъж, с осанка на воевода.

- Ей, хора, чакайте, бе! - извика той, приближавайки с разперени ръце. - Къде така изведнъж?! Идвайте с мен, трапезата е готова, ще посрещнем Коледа заедно, трябва да се сродяваме, ами как! Дълъг път през празници ни чака от тук нататък, скоро ще имаме и сватба - нали вие сте кумовете?