Карол Николов

Из „Спомени от България” (2003)

Най-хубавият ден

„Не е направено достатъчно за Отечеството,

ако не е направено всичко. “

РОБЕСПИЕР

Всички ние принадлежим на Отечеството - мъже и жени. Но мъжете принадлежат по-иначе. Поради своето предопределение, поради своята енергия, поради своята по-голяма духовна сила. (Нека да ме простят майките!).

По пътя от София за Дупница ни настигаха или ние настигахме други коли. И във всяка от тях имаше по една остригана глава. И най-близките от семейството - баща или майка, баба или дядо, брат или сестра. Отечеството викаше своите най-млади синове и те отиваха да изпълнят мъжкия си дълг. Набор 1967 година. Оттогава е започнал този ден. Той съдържа в себе си родилната болка и първия вик на новороденото, за което ще пише на черната дъска в родилния дом - мъж.

Но този ден започва още по-отдалече. Той съдържа в себе си ръката на Аспарух, която сочи на юг при преминаване на Дунава в края на седми век, откогато съществува българската държава. Този мъжки ден води началото си от кървавата болка по изгорената Плиска и от възмездието във Върбишкия проход по залез слънце…

Има една картина от Владимир Димитров - Майстора: под оловно небе лежат мъртвите след атаката на Одрин - гологлави, с посивели коси и мустаци и с ръце на възли - орали, копали и жънали, върху които е поставена кокардата. А под тях е продължавала да изтича кръвта им и да попива в българската земя.

Това си го мисля аз като гледам остриганите глави в колите, които отиват на юг към Долна земя, към Дупница, към Джумаята, към Петрич и Ключката долина, където се води решаващата битка на Самуил… Нещо ме стяга за гърлото като мисля за тези деца, които в днешния ден стават мъже. В огледалото на колата наблюдавам лицето на сина си. Няма го вече ученическото перчемче. Белее остриганата глава и чернеят широките мъжки вежди - белег на рода ни. И една спотаена болка от раздялата. И една съсредоточеност - признак на зреене. Няма да ни е хубаво без него вкъщи от утре. Но нещо голямо и силно напира в нас от усещането, че от тука нататък е мъж. Човекът става такъв, какъвто го искат обстоятелствата. Достоен ли е за такъв ден? Кой може да запомни в ден като този какви са напътствията на родителите… „И да слушате, да бъдете умни. Мъже да бъдете. И да не посрамите себе си и нас. И най-вече себе си”.

В старата ракла на прабабата на сина ми, като умря, намерихме ордените на мъжа й - прадядото, с които е награждаван в Балканската и в Европейската война. Царски ордени, но не могли да бъдат отказани на обикновения селянин за мъжеството му и за достойнството да брани с цялата си сила и умение българската земя.

Всички ние принадлежим на Отечеството.

На портала пред поделението е стълпотворение. С всеки новобранец са дошли по няколко души. Глезотия ли е това? Не. Милост е и една радост през сълзи, че си отгледал син, когото родината приема в този ден като свой.

Този ден. Този ден звучи в оная мъжка песен, наречена „Един завет”, в която основният мотив е не да нападаме някого, а да браним земите на своя роден край.

Защитата на Отечеството, текстът на Конституцията за военната служба, любовта към децата и към Отечеството - всичко това едновременно се движи в нас, превръща се в могъща музика на изпълнения човешки и граждански дълг. Не съм очаквал, че това ще ме вълнува така. И не съм очаквал да съм подготвен за него.

Само няколко думи за довиждане и те минават през портала. И спират отвътре. А ние оставаме отвън. Знаят ли те в този миг, че са щастливи? И знаят ли, че им завиждаме. Могъщо вълнение ме обзема при мисълта, че синът ми ще служи в същото поделение, в което съм служил и аз. Мислех си, че нашият случай е единствен. Но се оказа, че не е така. Като мен оглеждаха входа на поделението и други бащи. Толкова бързо ли се сменят поколенията. Чак ми се искаше да се сменя със сина си. Но не можех да му отнема радостта на този голям ден.

А после излязоха облечени във войнишките дрехи - неузнаваеми. Първите групи вече се прощаваха с нас, а духовата музика свиреше войнишки марш за ония, които командирите отвеждаха, за да ги облекат. Вълна след вълна - живата българска душа се преливаше от човек в човек. И всички казваха: „Да са живи и здрави” и „Да е мир”. Защото само мирът можеше да ни ги върне. И да направи така, че след време и те да бъдат от външната страна на портала, изпращайки своите синове със същата строева стъпка, с която и те са стъпвали по плаца.

Благословен да бъде денят, в който даваш най-скъпото от всичко, което си получил в живота…

Радостта да бъдеш мъж

(Из войнишките писма на сина ми)

* * *

И така: зад гърба ни се затвори вратата на казармата. С отсечен маршов ритъм духовата музика организира „цивилната” ни крачка. Прагът, който прекрачихме, беше някакъв праг и в живота ни. Не го разбирахме още и още не сме го разбрали навярно. Казват, че това е праг на мъжеството. Може би. Предстои ни да почувстваме, че ставаме мъже. Трябва да почувстваме това. Трябва да се самопознаем. Трябва да разберем какво можем да направим от себе си. Ние ли? Че как без нас може да стане това. Уставът иска от всички. Но всички ли искат от себе си?

* * *

Вече ви казах: облякоха ни във войнишката униформа. Преди това бяхме на преглед, на баня. Някакъв установен ред, поведение на мълчаливи мъже ни подчиняваше и ни изпълваше с чувството, че вършим нещо значимо и много важно, свързано с дълга към отечеството. За този дълг ни говори в клуба след това командирът. Беше някак съсредоточен и вглъбен в себе си. Говореше ни за службата, за родината, за проявите на мъжеството. Гледаше ни, сякаш виждаше не само нас, а всички които са минали преди нас суровата войнишка школа на самопознаването. И тогава разбрах, че той иска от нас да се открием, да се самонамерим.

* * *

Мили мои родители, вие, които сте ми дали великата радост да бъда мъж, които ме мислите непрекъснато и се тревожите за мен, не вярвайте, че мога да ви забравя, дори ако не пиша редовно. Сега повече отвсякога чувствам присъствието ви, думите ви, заръките ви.

На едно от занятията ни съобщиха командата, офицерите, които ще ни обучават. Показаха ни спалните помещения - преди това. Казаха, че са много хубави. По-рано не били такива. И го казаха с някаква гордост. Тогава ми стана неприятно, че не мога да разбера тази гордост, защото не знаех как е било някога.

* * *

Той не знае, но аз знаех. На една поляна в границите на казармата построихме палатките. Просто не стигаха помещенията за всички. Опънахме ги. Вкопахме ги. А в една дъждовна нощ бурята ги събори. Лежахме гръб до гръб, тяло до тяло. Дъждът плющеше над нас. Бяхме мокри и измръзнали и си мислех, че на другия ден няма да можем да станем. А сутринта се вдигнахме както винаги. И правехме това, което правехме винаги. И знаехме, че можем да го правим навсякъде и при всички обстоятелства. Беше нещо, което се разбираше от само себе си.

* * *

Не знам дали ще ви бъде интересно, но много искам да ви разкажа за първата нощ. Стоях с отворени очи в тъмнината и мислех за себе си и за вас, за другарите край мен, които също не спяха. Мисълта ми преброждаше детството, юношеството и първите години на младостта. Какво знаех за себе си и за света. И колко малко съм ви разбирал. И се питах непрекъснато какво е станало с мен. И как така прогледнах за много неща. Като деца обичахме да играем на войници или на апаши и полицаи. Размахвахме дървените пушки и огласяхме квартала с виковете „Убит”, „Убит”. А ти ни гледаше, татко, замислено и ни казваше, че на война никога не бива да се играе, защото войната похабява човека и го изражда или го прави герой, но това никога не става без болка. Цитирам по памет. И досега не знам дали разбирам всичко от тези думи, но в този момент като че ли съм по-близо до тях и до техния смисъл. А след това сънувах разни военни битки, за които съм чел в книгите. И уж се сражавах заедно с ония от битките, а сякаш това беше нашата къща на село, из широкия двор на която играехме като деца…

* * *

Нима е възможно такова съвпадение - питам се. И сънищата ли се повтарят, както се повтаря младостта. В своята първа войнишка нощ в палатката не сънувах ли и аз нещо подобно. Тогава не знаех какво е война, но си мислех, че ако има война - няма начин да оцелея. Защото сигурно ще вървя прав срещу тези, които стрелят. Ами, ще вървя. В задълженията ми влиза и това - да оцелея. Да победиш не значи непременно да загинеш. Макар че може и това да значи. Войната е непредвидима. Тези, които я правят си мислят, че знаят всичко за нея. Ама не е така. Може би наистина преди да извършим нещо героично - обикновено го сънуваме…

* * *

Да знаете само колко съжалявам, че не се занимавах системно с лека атлетика. В гимназията се интересувахме повече от бокс и от джудо, а сега чувствам, че бягането и скачането ми трябват наложително. И си мисля за онзи скок на Васил Левски по време на обучението в Легията, който му дава апостолското име завинаги. Голи до кръста сутрин тичаме срещу вятъра и той като че ли минава през нас, но не ни простудява. Пиша това точно за теб, майко. Ти, която се безпокоеше през целия ми досегашен живот да не простина и да не се разболея. Никога не съм знаел, че у човека са заложени толкова жизнени сили и че тези сили могат да бъдат събудени така естествено и спонтанно.

* * *

И аз не съм знаел това. Тео беше поне два пъти по-тежък от мен, а по време на ученията нещо му стана. Най-напред започна да изостава и картечницата се изхлузи от рамото му. Поех я със свободната си ръка, но веригата се разруши и имаше опасност да се върнем всички на изходната позиция. Почти несъзнателно Тео потърси рамото ми и аз разбрах, че натоварването е непосилно. Но от другата му страна вече беше Иван и макар пряко сили, тримата стигнахме до върха. После Тео го освободиха и той се върна при пианото и при музиката, която носеше в себе си. Но важно е другото: човешката воля не произвежда енергията, но тя така може да я стимулира, че да ни стигне за много неща.

* * *

Няколко дни след това ни раздадоха личното оръжие. Бяхме строени като за парад - сериозни и някак пораснали в себе си. Командирите ни извикваха и ни подаваха автоматите. А аз си мислех, че ни ги подават тези, които са си служили някога с тях. Сякаш още беше топла стоманата от ръцете им. Какви хора са били те и как са си служили с тях. Въпросите избухваха един след друг и се вълнувах както никога досега. След това почувствах, че ставаме едно с оръжието. Сякаш то има памет и помни ръцете, които са го държали. И чувствах сила, която не знаех, че има у мене. И се питах какъв човек съм аз. И какви са били онези, които наричат герои.

* * *

Кой може да каже какви са били точно. И кое е онова, което ги прави герои. Тръбата ни вдигна по тревога и ни хвърли навън срещу вятъра и тъмнината. И вървяхме в нощта с потъмнели лица. Сякаш всичко беше наистина, както и можеше да бъде наистина. Дни и нощи наред разчетите и цялата техника се движеха неудържимо към някаква цел. Бяха часове на напрежение и на самопознаване. Бяха мигове на мъжко волево преодоляване на умората и моментната слабост - изпитание за духа и тялото. В тези дни повече от всякога разбирахме какво са другарството и готовността за помощ. И как никой никого не оставяше да се огъне и да изостане в общия ход на хората и машините. Кой от нас е могъл да каже какво е геройството. Всекидневието е работа - тежка мъжка работа, дълбоко и непрекъснато свързана с чувството за дълг и отговорност. В такива мигове никой не говори за любов към родината и народа. В такива мигове се изпълнява войнишката клетва

* * *

Разговаряме за клетвата с офицерите. В този акт на мъжко обричане на отечеството те се опитват да разкрият пред нас не външното и парадното, а онова, което разтърсва човека и го устремява към подвига. Няколко вечери преди самата клетва се организира вечер на клетвата. В тази вечер няма команди и няма заповеди. В тази вечер се разказват спомени на войници и командири. Споделят се човешки вълнения, събуждат се гордостта и съвестта на младите войници не само за времето на войнишката служба, а за целия мъжки живот на всеки от нас. Рецитират се патриотични стихове и разкази за прояви, които се помнят дълго. И не знам как у нас се ражда желанието да направим добро за родината, по-добро отколкото бихме направили за себе си. Чувство на доверие и доброта завладява войниците и командирите. Мисля, че ще помня тази вечер винаги. Ще се връщам към нея при всички случаи на изпитания и, надявам се, ще ми се иска да бъда такъв, какъвто тази вечер вярвах, че мога да бъда.

* * *

Вървим към изпитанието. Предстои ни клетва пред знамето на полка. Тези дни ще посетим музея на нашето Н-ско поделение. В експозицията ще се срещнем с лицата на опълченците, които още в края на миналия век са го създали. Ще проследим неговия боен път чрез документите на войнската му слава. Тези неща ни карат да се чувстваме част от нашия свят - аз, вие, новите ми бойни другари и всички около нас. В моето Н-ско поделение са служили поетите Стоян Михайловски и Димчо Дебелянов. Гордея се с тях, разбира се, но като че ли повече се страхувам от недостижимия им духовен ръст. И още нещо: видях една снимка, която показва как на позициите при Булаир две майки са дошли при синовете си. Облечени в своите селски носии, те стоят изправени и свенливи. Единият от войниците е прегърнал през рамото майка си, а другият - коленичил, целува напуканата от работа майчина ръка. Тази снимка ще помня додето съм жив.

Целувам ви и аз ръка, мили мои, и ви благославям за всичко, което сте ми дали и преди всичко за радостта да бъдеш мъж…

Заклех се…

Благодаря ти за този ден, Живот.

В едно навъсено утро, под снежните върхове на Рила, на площада в Дупница, в присъствието на стотици родители и близки, войниците от набор 1967 година минават под знамето. Свири музиката и с отсечена стъпка, всеотдайни и тръпнещи от вълнение, те докосват с устни светинята на полка - равни пред големия дълг към отечеството. И отеква в ритъма на марша самотният вик на всеки един: „Заклех се.”

В този ден плача от радост и милост за момчетата - синове на родината, мои и на всички присъстващи. Там, някъде в строя тупти едно сърце и бие с тежки удари кръвта, която започва от мен и продължава във времето. А всъщност идва от много далече.

Заклех се.

Колко пъти съм могъл да се размина с този ден. Доживях до него. И затова съм признателен и задължен на всички, които са се грижили за мене - да оцелея. Колко пъти е могъл да се размине и той - редникът, който носи името ми. Случайността е безпощадна понякога. Но и не е могъл да се размине. Защото любовта към родината и любовта на родината са същността на нашия мъжки живот.

А после вятърът разкъса облаците и слънцето изпълни деня със светлина и блясък. Плющеше знамето и ротите преминаха в церемониален марш с решителност и всеотдайност, които бяха продължение на клетвените думи, изречени пред всички.

Заклех се.

От тук нататък, за цялото следващо време - додето има живот. Заклех се да бъда честен и предан на отечеството, да браня земята и народа си, да работя за тяхното добро и тяхната слава, да бъда искрица от трицевтния пламък на знамето, което мъжът целува само веднъж, а брани до последния дъх на живота си. С всичко, което върши, към което се стреми и което обича.

Ах, момчето ми, как ми се искаше да минем едновременно двама под знамето. Но нима не тръгваме от тука нататък рамо до рамо под същото това знаме, под което са вървели толкова достойни синове на родината. Да знаеш само как ти завиждах за радостта, която блестеше в очите ти. Сега вече можем да говорим като равни и да запушим заедно. Сега е дошъл този миг, който няма да огорчи и да ужаси майка ти. Колко се радваше и тя. Помниш ли как се повдигна на пръсти, за да те целуне. А ти, по-високият от нас, от първата редица в ротата, се наведе и я сгуши в мъжките си ръце.

И уж не говорехме нищо значимо и всеки подхващаше някакъв разговор, а другият го прекъсваше и пак продължаваше, а всичко беше толкова значимо и хубаво, че едва ли е възможно да се предаде както си беше. И се усмихвахме непрекъснато - ние с майка ти, вуйчо ти, вуйна ти, братовчедката ти, приятелите. И най-много ти, който светеше и сякаш облъчваше всички ни със светлината на младостта си. Сякаш те откривах за първи път. Защото всеки човек израства по свой път и по свой начин. Великолепно е, че умееш да се шегуваш. И най-често със себе си. Хората без чувство за хумор са дълбоко нещастни. Беше ми хубаво, че съумяваш в един такъв хаотичен разговор да бъдеш един към приятелите си и друг към нас. Порастнал си. И дано никога не забравиш, че за този ден някой е мислил с доброта и разбиране. Да бъде той такъв - пълен със слънце и радост за всички. Защото клетвата е клетва за всичко.

А след това тръгнахме от площада. Този път ни изпращаше ти. Оставаше сам и на нас ни се искаше да бъдем още с теб, но разбирахме, че не си самотен, че имаш свой дом и свой свят, в който има място за всички, а това значи и за нас.

Благодаря ти за този ден, Живот.

Великата загуба

Ето я и първата отпуска - принудителна. От студовете, от ниските температури, от бягането сутрин или кой знае от какво - нещо в гърдите се оказва не в ред. Лекарят е категоричен. Следва интензивно лечение, а след това домашен отпуск. Тези, които са издържали, не получават възможността да се видят с близките си, да се насладят макар за кратко на домашния уют. По-слабите имат тази възможност. И в казармата е като в живота. Мисля си - не е ли част от задълженията ни да се запазим здрави за работата, която ни очаква. Привидно случилото се е вина без вина. Но и не е точно така. Разбира се, медицинските показания са категорични. Те са фактите. Само че аз се питам защо са такива. И не биха ли могли да бъдат по-други. Май че всички ние сме прекалено отпуснати. А по света стават такива неща, дето е страшно да се мислят. И дето ще ни изправят може би пред изпитания, които ще поискат от нас много повече. В казармата за това мислят командирите. Но не е ли и наш дълг да мислим за същото, още много преди децата ни да попаднат при суровите условия на военния живот. Програмата за физическата подготовка на войниците е еднаква за всички, а се оказва че за едни е лека, а за други - непоносима. Не може да нямаме и ние - родителите, някаква вина за това.

И така, у дома. Военната униформа е на закачалката. Банята, масата, вечерята, усмихнати лица. Сякаш сме забравили защо е у дома. Анцунгът е отеснял и окъсял. Ръцете и краката стърчат навън. Косата е пораснала и ученическото перчемче се е появило отново. Посяга към цигарите и на мен ми става непоносимо. За пръв път запуши пред нас на клетвата. Но това беше друго. Или поне на нас ни се струваше, че е друго. Ще трябва да свикнем и с него, щом веднъж сме го приели. Нали и то е част от личната му свобода. Отсега нататък ще бъде такъв, какъвто се самонаправи. Каквото направи от себе си - това ще е. Радостта и огорченията са си наша работа. И негова, разбира се, ако ги чувства. А ако не ги почувства, няма да почувства и други неща, с които му предстои да живее.

„Хайде, на здраве!” „Добре, на здраве да бъде!”

Пием по глътка - още взема лекарствата. Дали се е научил да пие? Не знам. Ще разбера по-късно. И още много неща ми предстои да разбера. Да бъда наказан или оправдан като баща.

На другия ден телефонът прегрява. Само че момчетата ги няма. Те са по поделенията. Те са от издържалите. Не смея да повдигам този въпрос. Да не помисли, че не ни е хубаво, като си е дошъл у дома. Само един от класа не е войник. Постъпил е в училище по-малък. Сега е студент. Срещат се. Отиват заедно в гимназията. Там, откъдето е започнал пътят им, осъзнаването, че са хора. Където се е родила близостта им един към друг. Разговарят с учителите. Хубаво им е. Това е техният свят - тесен, но искрен и истински, обгърнат от тъгата на разпиляването. Най-хубавите им години, годините на юношеството са минали. Чувстват го. Иска им се да променят нещата. Да се самосъхранят във времето. Не знаят още, че животът е изтъкан от сближаване и разлъки. Боли ги, че вятърът на живота ги разпръсва в различни посоки. Душите им - укрепвали заедно, се търсят, искат да се съберат отново. Съществуват вече връзки и в казармата, но те са още нетрайни. Изминали са само четири месеца. Извън казармата са момичетата - някои от тях в институтите, други - работят. Техните пътища се отделят по-рано. Ученическите „любови” рядко издържат изпитанията на годините. За всичко това мислят, вълнуват се. Вълнувам се с тях и аз. Разговаряме за бъдещето. Нали друго нямат - имат само бъдеще. Но тези разговори не го разпалват особено. Той си търси своя свят. Иска го. Не може да понесе загубата му. Великата загуба. Може би само в него се чувства уверен. От него е получил първите радости, първите признания. Само в този свят се чувства сигурен. Едва сега започва да разбира, че всички ние зависим от възрастта, че времето е необратимо.

Едно от момичетата има рожден ден. Поканен е. Уж чета нещо, а наблюдавам как се приготвя. Бръсне се бавно, но вътрешно нетърпеливо. Престъргва се. После дълго тушира със стипца. След това - шипър. Малко кремче. Оглежда се в огледалото докато разтрива лицето. Ризата, костюмът и връзката са абитуриентските. Не знае, че не бива да ги облича. Онази вечер няма да се повтори. Взема си пари от семейната каса.

- Трябва да купя цветя - казва.

- Добре. Купи си и по-хубави цигари.

Усмихва се. Поглежда се в огледалото на антрето вече облечен. В моето палто изглежда още по-висок. Излиза.

Мислех, че ще закъснее. А се прибра по-рано отколкото очаквахме с майка му. Той, момичето което го е поканило и още няколко приятелки са вече в друг свят, с други измерения. Създадени са нови връзки. Приятелят на момичето, което има рожден ден, е в казармата, но то се чувства не лошо и в средата на новите познати. Новите отношения имат не по-малки претенции за трайност. Това го потиска. Струва му се несправедливо. Сякаш новото е измяна на изживяното при други обстоятелства. Безсилен е да промени обстоятелствата. Ученическите години са отлетели безвъзвратно. А другото - като че ли още го няма. Състоянието на безтегловност е пълно.

И съвсем неочаквано за всички ни идва последният ден на отпуската. Сякаш сме забравили, че е отбелязан с червено кръгче на календара. Суетим се. Припрени сме. Нещо се е спряло на гърлото. Обедът не върви. Не ни се яде. Не ни се пие. Само се гледаме. Излиза, че сега е по-тежко дори от първото изпращане. Чак невероятно. Нали се видяхме, нали бяхме заедно. Тогава защо е тази мелодрама.

- А ти научили се да правиш коремното - питам го.

-?!

После се усмихваме. Разбира се, че за това трябва да говорим. В бъдещето има работа, а това дава равновесие, организира мисленето, насочва ни, представя ни пред самите нас с добрите ни качества и с ония, които ще открием - също добри и стойностни. Бъдещето, бъдещето - всичко е в него, работата, усилията са единственото спасение. Ще се появи упорството за утвърждаване. Най-после мъжката ни воля ще се запъне в бързеите на живота, ще ни изведе нагоре към познанието за нас самите, към признанието на другите. Създадени на тази основа, новите приятелства няма да убият старите, ще ги извисят и съхранят като богатство на духа.

Отпускаме се. Говорим вече по-спокойно. Пак ни е криво че се разделяме, но вече намираме някаква опорна точка в нещата. Говорим делово. Да се потърси такава и такава книга. Да се вземе и изпрати такъв и такъв учебник. Животът е труд и движение във времето, съзиждане на нещо. До нова загуба и ново вдигане на борба, до ново поражение и до нова победа.

Живот.

В отговор на писмата

Какво ли няма във войнишките писма. Школа за възпитание и подготовка по мъжество - казармата не само въоръжава с конкретни знания и умения, но и изгражда пълноценни мъжки характери, подтиква към мислене, откриване и преоткриване на много истини, често пъти мъчително изстрадани. А това значи, че точно в този период на зреене, на заблуди и лутания в сложните явления на живота, момчетата които стават мъже, се нуждаят повече от всякога от съвет, от дискретно поднесен дружески отговор на много питания.

* * *

„Добре съм, здрав съм и нищо не ми липсва от онова, което трябва да имам. Не ми стига само времето. Денят е изпълнен от сутрин до вечер със занятия. Освен това в казармата началниците са много, а младият войник е последна дупка на кавала”.

* * *

Смисълът на военната служба е в ученето, в закаляването и в надмогването на недостатъците, с които сме се родили. Усещането, „че в казармата началниците са много” и че „младият войник е последна дупка на кавала” е неприятно преди всичко за този, у когото е възникнало. И понеже в основата си то е погрешно и неоснователно, наложително е да бъде въведен някакъв ред в подобен начин на мислене.

Понятията „подчинен” и „подчиняващ” (началник) са исторически понятия. Тяхното съществуване се обуславя от по-голямото или по-малко „можене” на отделния човек, от неговата по-голяма или по-малка надареност, от неговата по-голяма или по-малка необходимост за човешкия колектив и т. н. и т. н. Още у Омир откриваме диференциация на човешките качества: красотата на Елена, която предизвиква войната, силата на „богоравния” Ахил, находчивостта на „хитроумния” Одисей, грозотата на Терсит. Тази е първата разлика между хората, предопределена от природните дадености на отделните човешки индивиди.

Но има и друга.

С развитието на обществения живот на човека възниква необходимостта от неговата организация. Самите обществени отговорности извеждат в различна обществена позиция човешките индивиди, тоест, превръщат ги в началници и подчинени, без това да води до някаква морална разлика между едните и другите. Защото началникът е подчинен на подчинените си по силата на обществените си задължения да се грижи за тях и да ги обезпечава с едно или друго, примерно: да осигурява отбраната на обществото или да речем - средствата за живот на същото това общество. А подчинените пък са задължени да изпълняват конкретни дейности, без които е невъзможно да бъдат осъществени обществените отговорности на началниците. Или с други думи - отношенията между едните и другите се основават на взаимното подчинение, законоустановено.

Така стои и въпросът с началниците в казармата. Развитието и усложняването на обществените човешки отношения увеличава или намалява техния брой. В наше време науките се роят, специализират се дейностите. Всеки от началниците и командирите в Българската армия има конкретна отговорност и конкретно задължение. Те са толкова и такива, каквито хора с много по-голям обществен и военен опит са решили, че трябва да бъдат. „Мило мое момче, ти си в началото на службата и затова ти се струва, че началниците са много. Макар, че техният брой изобщо не би трябвало да те занимава. Важно е да разбереш какво точно те искат от теб и всички като теб. И да разбереш още, че ако вие не изпълните най-добре своите задължения, няма да бъдат изпълнени и техните задължения. Още много преди да попаднете в казармата, въз основа на съвременното разбиране за водене на боя, други хора са решили какво трябва да знаете и да можете. За вас е останало по-лесното - да изпълните задълженията си. Не е изключено да ви се струва, че те превишават възможностите ви. Но това е измамно. Щом други хора са постигнали това, което се иска от вас, значи и вие можете да го постигнете. Стига да го поискате от себе си. А трябва да го поискате. В това е разбирането за дълга към отечеството, към обществото и хората, с които сте кръвно свързани. През цялата човешка история тези понятия са съдържали освен служенето на дълга още и мъжката радост, че той е изпълнен.”

Извън всичко казармата не се отличава по нищо от училището, с което сте запознати напълно. Ама имало началници, които искат повече. А какво лошо в това. То значи да можете повече. Всеки баща иска синовете му да могат и знаят повече от него. Без това развитието на обществото е немислимо. И работата не е в това дали много или малко искат началниците, а в това и преди всичко в това - дали много или малко искате вие от себе си. Никой началник не може да натовари подчинения повече, отколкото сам той може да се самонатовари.

Не е изключено някои от изискванията на началниците да ви се струват безсмислени. Но и това е измамно. А дори и така да е, тези изисквания пак трябва да бъдат изпълнени, защото те се основават на Устава, който е закон. Дали са добри или лоши заповедите, с малкия си житейски и пълната липса на военен опит, вие не бихте могли да установите. А освен това вашата обществена отговорност не е такава. Ако някой от вас беше началник, той би издал същата заповед. И също би му се искало войниците не само да изпълняват, но и да вярват, че е справедлив в изискванията си. И ще се чувства лично огорчен, ако не срещне такова разбиране. Това са човешки неща. Нима извън казармата не съществуват отговорности и задължения между хората. Или пък могат да бъдат изпълнени всичките ни желания. Извън всичко животът далеч не се състои само от желания и от удовлетворяване на тези желания. Той се състои преди всичко и главно от дълг към хората и света - еднакъв за началниците и подчинените.

А това за „последната дупка на кавала” бих могъл и да отмина. То е жаргон, макар че идва от народните говори, който не издава съвсем добър стил на мислене и изразяване. Смисълът на този идиом е „човек без значение”. А нима вие - войниците, сте хора без значение? И нима Отечеството би ви поверило отбраната си, а това значи съществуването си във времето, ако вие бяхте хора без значение? И нещо друго, което е още по-важно. Човек сам прави от себе си човек със значение или без значение. Ако ние сме съзнателно обвързани с отговорностите си към обществото, ако носим тези отговорности с радост и достойнство, ако все по-добре и по-добре ги носим, ние никога не бихме могли да бъдем хора без значение. Или пък мислите, че ако някой от вас е толкова безволев и безотговорен, че да приеме да бъде човек без значение, някой ще му разреши това. Тая няма да стане! Хората, които отговарят за вас пред държавата и народа, и пред собствената си съвест, няма никога да разрешат подобно нещо. Защото това би било поражение и за вас, и за тях. Няма родител, който би приел синът му да бъде човек без значение и няма офицер от Българската армия, който ще разреши на войника да бъде човек без значение.

И излиза какво, че това усещане „за последната дупка на кавала” е даже невярно.

Както виждаш, момчето ми, даже в казармата няма „отърване” от нравоучителния родителски тон. Дано не го разбираш така, дори ако така ти се струва. Един ден и вие ще бъдете бащи и тогава може би най-добре ще почувствате какво е родителски дълг и родителска отговорност. Поколенията се сменят бързо. Много скоро вашето поколение ще дойде на смяна в живота и върху него ще легнат обществените отговорности, които лежат върху нас. И много скоро ще изпитате онова, което полусериозно, полуиронично наричате родителска загриженост и родителска обич. И тогава ще повярвате, че сме били прави. Защото вече ще знаете да не прощавате на себе си. Но не бива и да ни съдите прекалено строго, че сме ви жалили понякога и сме грешили от милост, защото сме хора. Бъдете внимателни и постоянни в дълга, и най-вече взискателни не толкова към другите, колкото към себе си. Помагайте им да са добри с вас, защото никому не е приятно да бъде лош. Не се интересувайте дали ви забелязват (вашите качества ще бъдат оценени обезателно), а преди всичко дали ви обичат, тъй като това единствено топли и изпълва живота човешки с радост.

* * *

„Ето, че мина и клетвата. Радвах се много, че дойдохте да ме видите. Бях развълнуван и почти не помня за какво говорихме и какво си казахме…”

* * *

Това е сигурно случайно изпусната фраза. Но защо не мога да я забравя. „Ето, че мина и клетвата”. Какво значи мина. Мина, както минава есенният панаир. Или както минава влакът. Минава и заминава. Почти е сигурно, че това е лош стил. Следващите изречения на писмото разкриват вълнението на този изключителен момент за всеки боец - клетвата. Но това вълнение не изяснява нещата. То може да е породено от срещата с родителите. Освен това мигът преди клетвата, самите клетвени думи и всичко след тях не е само радост. То е преди всичко размисъл…

Съществуваме тринадесет столетия под слънцето на тази земя. А това значи, че поколения българи са приемали по някакъв начин най-светия обет на своя живот, обричайки се на отечеството и на българската земя - да им служат додето дишат и ако трябва да дадат живота си за тях. И са го давали с радост столетия наред. Боговете над българската земя са се сменяли. Религиите са изживявали себе си. Нападали са ни все нови и нови неприятели. Но отечеството и култът към него, а с това и мъжествените клетвени думи, свързани с любовта към родината - тази най-стара и жива религия, са оставали във времето, както е оставал непреломен и непретопен народът български. Можело е всичко да се случи с българина, да бъде богат или беден, красив или грозен, щастлив или нещастен, но дългът към отечеството, изразен по този най-оптимистичен начин чрез клетвените думи за вярност, е оставал винаги в мисленето, в чувствата и в кръвта на всеки истински българин.

Казвам истински, може би защото е имало и неистински, тоест, изменници и предатели, презрени за вечни времена от народа.

Ето защо клетвата не може да „мине”. Тя се дава веднъж за целия живот на човека, а верността на всеки от нас към клетвата е най-същественият момент в оценката за него. Може всичко да се случи с нас. Можем да се обричаме във вярност на жена и родители, на деца и внуци, но никое от тези обещания не може да подмени величествената и тържествена клетва пред олтара на отечеството. И не защото тя първа е дадена - на прага на мъжеството, а защото нейният смисъл и съдържание са толкова големи и значими, че нищо не е в състояние да се сравни с тях.

Можеш да се намираш далече по света. Можеш да гниеш в занданите на Диар Бекир. Може животът ти да те захвърли на полюса, сред океана и дори, ако щете, в космоса, но клетвата винаги и навсякъде ще определя принадлежността ти към един единствен народ и към една единствена земя, наречена България. Клетвените думи повече от всичко разкриват не само произхода на българския ни корен, потеклото ни, но и духовното ни присъствие в живота на нацията. Ето защо няма и не може да има по тежко престъпление от измяната на клетвата, от измяната на родината. Затова и никой не обича и не уважава клетвопрестъпниците. И което е особено важно - никой никога не се е опитвал и не е помислял дори да направи някого насила изменник на отечеството. Това е дотолкова личен въпрос, че даже най-големите инквизитори и изверги на човечеството не са се надявали чрез насилие да го решат. Защото дори изменилите на отечеството, враговете на отечеството, не престават да бъдат негови синове, разбира се, лоши негови синове.

Всяка пролет, когато се стапят снеговете и земята се затопля, от далечните простори на Юга долитат птиците, напуснали ни през есента, за да се любят по родните места, да отгледат малките си и пак да заминат. Но и пак да се върнат. Защото родината е само една.

Мястото, където сме се родили, земята и хората, целият онзи свят - единствено наш, когото сме попили с кърмата от майчината гръд, изразява повече от всичко същността ни на хора - синове на един единствен народ. Този свят ни задържа с огромна притегателна сила в своя пожизнен кръг, определя говора ни, походката ни, навиците ни. Подсказва мястото, където трябва да бъдем погребани. Не е ли странно, че хиляди хора, преживели живота си далеч от отечеството, предчувствайки земния си край, се стремят към родната земя и желаят да се завърнат, за да умрат на тази земя и да останат завинаги с нея. Това е по-силно от разума дори. То съществува извън него, то направлява и движи живота ни през цялото ни човешко време, превръщайки се в пример и завещание за всяко следващо поколение.

„Ето, че мина и клетвата…”

Очевидно тук става дума за неразбиране на израза.

Но не мога да приема, че е допустима подобна небрежност, когато става дума за клетвата пред отечеството. Самата мисъл за клетвата, звукът на тази дума в душите ни ни задължава да я произнасяме и да я чувстваме като най-святата дума от всички думи на езика ни, като вътрешен стожер на разума и сърцето, като опора срещу разрушителните сили на времето, като закон на кръвта.

А за самата клетва най-добре е никога да не говорим. Достатъчно е да мислим за нея, достатъчно е да чувстваме, че ни е променила, не! - създала ни е като хора и българи, като народ и държава, спасила ни е от всички превратности на съдбата, извайвала е гласа ни като струна, лицето ни като образа на земята, душата ни - като радостта, че принадлежим на отечеството.

Съдбовните думи на клетвата са полъх и трепет на вятъра над родния край, те са светкавицата пред буря, земетръсът на готовността да се самопожертваме за родината. Осъзнаваме ги като достоен отпор срещу злото, като най-голямо богатство на духа, което ни издига до неподозираната висота на най-възвишения нравствен идеал - да се посветим на отечеството завинаги.

Имаше един командир на поделение, с когото стояхме една нощ под звездите на Средна Гора и мислехме за родината, а той ми казваше: Никой не може да очертае границите на това понятие, Карол. И не защото географски са неизмерими, а защото ние самите сме прашинки пред него. И защото няма по-голямо нещастие от това да изгубиш родината си. То значи да изгубиш себе си. И обратно - жив или мъртъв с отечеството във времето, единствено можеш да имаш своята малка човешка следа.

Когато след края на Отечествената война българската армия се завръща в родината и народът ликува с препълнена от победата душа, пред развълнуваното море от хора на площад „Александър Невски” генерал Владимир Стойчев казва: „Врагът е сразен и в поваления труп на звяра победно се развява и твоето знаме, славни народе мой. Връщам ти днес армията, която ми беше поверил. Връщам ти синовете - не само живите, които стоят пред тебе, а и онези, които дадоха живота си за честта на твоето име, за твоето щастие, за твоята свобода. По нашия далечен кървав, труден, но славен и победен път лежат техните гробове. Там, далеч от родината, оставихме техните кървави тела, но тук аз ти връщам техните безсмъртни имена”.

Едва ли може да се каже нещо по-силно и по-вярно за клетвата, за любовта към родината и за саможертвата на нейните най-достойни синове.

Затова не бива да казваме: „Мина и клетвата.” Дори по невнимание, дори като стилно-езикова грешка. Нейната святост и значимост не разрешават това.

Старата българска архитектура

Всъщност това е архитектурата на Българското възраждане. Баязид опожарява Търново и срива до основи дворците на Царевец, църквите, обществените и частни сгради. С незначителни изключения така е било навсякъде - тогава и по-късно, при всички случаи, когато строителният оптимизъм на поробените се е опитвал да извиси куполите на църква или покрива на жилищна сграда. И едва в епохата на Възраждането, когато българските занаятчии и търговци стават до толкова необходими на империята, че тя официално ги признава за класа с привилегии, архитектурата на нашите села и градове се променя - извисява се пищно и става художествен образ на порастналото национално самосъзнание и самочувствие на българския народ. И това, разбира се, не е случайно. Християнското изкуство продължава да съществува и в годините на мюсюлманското потисничество. Художествено-изобразителните традиции не могат да бъдат забравени. Пощадените от времето образци на култово-религиозното строителство в Търново и в Бояна, в Бачковския и в Рилския манастир, в Несебър, в Арбанаси и другаде, напомнят на българите за някогашната слава на родината, за политическата ? и духовна мощ. Запазването и поддържането на тези паметници, както и създаването на нови с течение на времето, показва, че и в условията на най-тежко политическо и административно подчинение линията на църковната живопис, наследена от миналото, е продължавала да се развива в определена насока, макар и крайно забавена, спъвана и често пъти напълно спирана. През тези години художествено-артистичните прояви на българите имат религиозна основа. Трагизмът на помохамеданчването в Родопите е виснел като заплаха над целия народ. Затова в годините на времето разделно запазването на вярата по същество и смисъл е запазване на българската народност, запазване на специфичните особености на характера и душевността на тази народност - залог за бъдещо развитие.

Истинско всестранно културно развитие на българската националност обаче започва тогава, когато икономическата мощ на занаятчийско-производствената класа става основа за всестранен духовен подем. Още в условията на пълна политическа зависимост българският народ решава въпроса за самостоятелна екзархия, създава свое училище и традиции в образователното дело, твори своя филологическа наука. В безрадостното положение на подтиснатост българите осъзнават у себе си необходимостта от развитие на изкуствата - и при това изкуства граждански: словесно поетическо творчество (юнашки и хайдушки епос), български театър и драматургия и като венец на всичко това, като видим образ на духовния ръст на нацията - оригиналната, неповторима и изящна възрожденска битова, обществена и култова архитектура. По своя смисъл и съдържание тази архитектура е предизвикателство към поробителя. Тя не е съперничество с него, а открито дръзко и талантливо превъзходство на жизнените сили на българския народ, който след многовековно подчинение не само не е обезличен, но се въззема още по-жилав и устойчив към върховете на голямата европейска култура - именно европейска. Пожертван от историята като буферна зона на Европа, векове наред българският народ прегражда азиатското влияние в домогванията му към Запада. И не само го прегражда, а го смила в себе си и го унищожава. С пословично упорство здравият български духовен организъм поглъща отровата на азиатското мохамеданство и издържа пагубното съжиелство с религиозния му фанатизъм. И архитектурата, повече от всичко, е оня външен художествен израз на победата на българина в тази неравна вековна борба. Затова архитектурата на Българското възраждане е не само изкуство от висш естетически порядък, а обществен факт, доказателство и проява на възхождащата българска националност в епохата на закъснелия балкански ренесанс. Закъснял не защото е започнал по-късно, а защото исторически обусловеният климат на Балканския полуостров не способства за неговото нормално развитие и завършване в рамките на общоевропейското време. И както всяко нещо, изкуствено спирано и задържано, така и развитието на българската национална култура през втората половина на XIX век избликва с такава артистична сила и прелест, щото десетилетия наред естетическите й достижения ще бъдат обект на научни изследвания и изкуствоведчески оценки.

Онова, което нашите стари строители създадоха в Пловдив, в Копривщица, в Жеравна, в Котел, в Боженци, в Търново, в Трявна, в Мелник и в черноморските градове, е своеобразен връх в духовното развитие на народа. Неговото достигане беше възможно само благодарение на съвкупност от дарби и дарования. Защото едно е да пътуваш по света и да копираш това, което си видял в неговата цялост и непригодност към националните ни условия, а друго е да гледаш света с разбиране и да възприемаш от него онова, което съответства на твоя вътрешен строй, на усещането ти за красота. След всичко, което е направено за изследването и изучаването на нашата стара архитектура, не бихме могли да говорим с научно основание за степента на влияние и взаимообмен на художествени мотиви във възрожденската българска архитектура, ако не отчитаме факта, че строителната архитектурна традиция от миналото, колкото и нерадостно да е то, е съществувала, ако не като практика, то поне като интуиция, като стремеж към нещо, което отговаря на духовните въжделения на нацията. Защото преди великолепните къщи от епохата на Възраждането е имало други, а преди тях - други, може би не толкова значими в художествено отношение, но достатъчно добре направени, за да подскажат посоката на едно художествено развитие. Точно затова възрожденската българска архитектура, създадена според мярката на човека от оная епоха, макар и да има взаимствани детайли, като цяло е родена от пламенното въображение на народния майстор. С цялата си външност и вътрешна стилно-битова уредба, българската възрожденска къща е будела завистта на поробителя, но е извиквала и страхопочитание към жизнените сили на един народ, възправил се срещу насилието с върховно стремление към красотата. Велики са тези неща. Те вълнуват със скрита и явна радост раята и я подтикват към ново артистично извисяване.

Какви са етапите на това извисяване, което само по себе си става условие и причина за един постоянен материален и духовен напредък?

Най-напред замогващата се занаятчийска класа повиква за свой свидетел и покровител времето. Не времето като философска категория, а времето като техническо понятие - разпределено строго на часове и минути. Срещу ориенталския мързел на пилафчията във всяко българско село еснафът издига часовникова кула. И тя е символ на епохата - войнстващ символ. Скриптят гайтанджийските чаркове, из доловете покрай реките ехтят тепавиците, в широки соби и по чардаци стотици и хиляди ръце предат, сноват, тъкат, шият, тепат и гайтаносват произведенията на българската домашна промишленост, втъкана яко в бита на империята. С уверена и широка крачка, с жест на мислещи и знаещи хора, отварят портите тежки търговци, затъкнали пищови в силяха си, за да заминат по пътищата на широкия свят. А часовиците от кулите в градовете отмерват времето с възторжен и оптимистичен ритъм. Техният глас е величествена музика, която софтите или не чуват, или не умеят да тълкуват. Освен всичко друго, часовниковите кули са нещо, което занаятчиите правят заедно, влагат общи пари, заедно наемат майстори, заедно обсъждат проектите на строителите. Така се изгражда самочувствието на новата класа, която все повече осъзнава силата си в решаването на сложни обществени въпроси.

По-нататък това самочувствие се проявява при строеж на училища. Еснафът сам определя размера на сумата за училището, вида на сградата, съобразена с нуждите на селището и в бъдеще. Ден из ден, година из година силата на еснафа расте. Умението да движи обществения живот, да управлява развитието от гледна точка интересите на обществото извиква у новата класа възражение срещу всички, които искат да ? налагат волята си. Тя още няма сили да вдигне глава срещу главния насилник, но вече зрее съпротивата й срещу духовното потисничество на Фенер.

Не можеше да приеме българинът повече в една църква - построена с парите и труда на еснафа, според неговото разбиране за красота и великолепие на формите, да дойде някакъв натрапник и да къкъниже на неразбран език. Не можеше и не искаше да приеме. В съзнанието му звучеше с нова могъща сила гласът на Паисий. Като темел в градежа на българската национална история и култура лягаха гневът на Бозвелията от „Мати Болгарии” и публицистиката на Петко Рачов Славейков. И победиха всички те - заедно с ония, които не искаха да влязат в църквата без български свещеник, които не искаха бога дори, ако не го чуваха на понятен български език. И какво друго е тогава архитектурата, строителното майсторство на Колю Фичето, живописта на Захари Зограф и резбарството на хиляди изтънчени народни майстори, ако не част от духовния стремеж на българина към слънцето на свободата. Някакво вътрешно изригване на ентусиазъм и сила, някакво гигантско отприщване на волята и художественото дарование на народа - ето що е архитектурата, този монументален връх в обществения живот на българина.

Класата на занаятчиите набираше сила. По-късно, когато Освобождението ще бъде факт, тя ще се разори или ще се изроди и ще се опълчи срещу народа. Но засега тя е народът, тя иде от народа и служи на народа. Тя строи мостове и ханове, високи църкви и манастири. В градовете и в селата тя създава неповторими жилищни ансамбли - едно удивително строителство, което ще вълнува и вдъхновява столетия след неговото изграждане. Чудо е и днес как така тези хора - строителите, без академична архитектурна подготовка и строително-инженерно образование, не само създадоха по силата на своята художествена интуиция къщи, улици и градове, но и съумяха по своеобразен български начин да претворят природно дадените форми на терена в завършен архитектурен стил - израз на зряло художествено мислене и извор на непрекъснато емоционално излъчване. Застанете пред някоя от старинните пловдивски къщи или тръгнете по улиците на Жеравна, на Трявна или на Копривщица и вие изведнъж ще изпитате чувството, че вървите не в град, а в приказката на едно въображение, което ви покорява и трогва със своята извисеност и богатство. Толкова силно и оригинално е всичко това, че излизането от него е някак тъжно. И това не е сантименталност, а усещане за ръста на художественото мислене на цяла една епоха - изумителна по интензивност на развитие и настойчивост на стремленията си.

Лъгали са се потисниците като са разрешавали на раята производство и строителство, лъга ли са се, че ще владеят богатата рая и ще има повече какво да вземат от нея. Има закони, които те не са знаели - производството развива съзнанието, мисленето и ражда необходимостта от нови форми на съществувание.

Да вземем например строителството на Колю Фичето. Какви нужди на обществото са изисквали тъкмо това, което той е построил. Защото ако той не беше построил тъкмо това, което очакват от него, ако неговите строежи не задоволяваха освен практически и духовно, художествено стремежа на човека от възраждането към един по-мощен обем на постройките, към едно по-монументално опростено в детайлите, но стилно въздействащо лице на фасадите, чрез което сякаш душата му се възправя срещу посредствения живот на поробителя, той нямаше да бъде Колю Фичето - гениалният самоук строител, усъвършенствал художествения вкус и професионално-инженерното строително майсторство на цяла една епоха. Умението да се овладее терена, да се превърне той от неудобство в условие за стилно зряло и конструктивно художествено решение, разчупването на фасадите и живописното им изграждане посредством детайлизираните стълби, площадки, подпорни зидове, железни и дървени парапети, както и динамичното развитие на еркерите, надвесени повече или по-малко над улицата (според изискванията на улицата) - ето част от строителното майсторство на цяло едно поколение архитекти и инженери, които биха били чест за всяка цивилизована страна.

Или да вземем цялостното изграждане на един град като Копривщица, създаден като че ли отведнъж - със средновековното му вграждане в гънките на височината, с типичното усвояване на всяка педя земя (не за да не се свърши планината ако се строи по-нашироко, а за да са наблизо къщите, да се чуват, да се опират рамо в рамо…), със строгата хармоничност и симетричност на най-значителните постройки. Удивително е това приемствено продължение на всяко ново поколение строители, това „влизане в кожата” на предишния майстор, това умение да се започне точно от там, от където би продължил и той. Какво е това - гениалност, която се предава от поколение на поколение, или здрав естетически вкус, продиктуван от точното разбиране и спазване на традициите? Или и едното и другото, взети заедно. А в Копривщица са работили не само местни майстори. Значи художествените традиции са били общи за цялата страна, независимо от строго индивидуалния облик на всяко отделно селище. Част от общото самочувствие на възрожденския българин, от изискванията му за уют и великолепие на дома, е и вътрешното пространствено и декоративно изграждане, както и художествената обработка на врати и пол?ци, на долапи, вътрешни стълби, колони и парапети, на богато орнаментирани холкели и тавани, на живописно украсени стени, алафранги и малки домашни иконостаси. Целият този битов градеж, изразяващ художествените потребности на епохата и обособяващ допълнително функционалната служба на всяко отделно помещение в дома, според тогавашния вкус и разбиране за вътрешна уредба на къщата, е дело на възрожденските резбари - тези удивителни майстори на обзавеждането.

И отваряме ние сега, след толкова години, вратите на старите соби, които сякаш не могат да бъдат жилища в съвременния смисъл на думата - толкова красиви и изящни са те, и влизаме в тях мълчаливи, за да проумеем голямата мъдрост на строителя, строил не за тялото, а за душата - и за да разберем защо именно в тези къщи са отгледани големите добродетели на възрожденския борчески характер. В такава къща завоевателят е бил длъжен да се държи прилично. Със своето великолепие, с красотата и превъзходството си, тя е обуздавала и смирявала… А това значи, че именно архитектурата, успоредно с всички други изкуства, необходими за поддържане и развитие на народните обичаи на дома, е била в неповторимата възрожденска епоха могъщ стимул за нравствено усъвършенстване, за извисяване и за узаконяване формите на зрял и прогресивен обществен живот.

Национална българска

Писмеността е превъзходство. Както всички неща, които могат да бъдат превъзходство.

…С воля и устрем, мъжествено, силно, славяните и прабългарите нахлуват на полуострова и остават завинаги тук. Тяхната държавна и военна организация, динамично-стройният вътрешен ред на техния родов живот, сломяват решително съпротивата и гордостта на Византия, изтощена от съперничеството на василевсите, от експлоатацията и политическия егоцентризъм на висшето византийско общество.

Независимо от своите военни победи обаче, пред себе си и пред света славяните и прабългарите са оставали „варвари” - неуки и чужди за културните достижения на древността, с които победените византийци са ги превъзхождали многократно. Така се ражда идеята за създаване на оригинална българска писменост, която да се противопостави в морален и политически смисъл на византийската културна традиция. С черти и резки или с гръцки букви амбициозни и далновидни българи са се стремили да заменят хилядолетната писмовност на империята. И ако наивитета на техните усилия е достоен за съчувствие, то политическия смисъл на заниманията им е заслужил отдавна признанието на историята.

Писмеността е била необходима на славянския род насъщно, неотменно, жаждущо. И тази жажда се чувства не толкова в артистичната лекота, с която гениалният ум на Кирил създава писмените знаци, а в темперамента и последователно активната защита на създадената вече писменост. Самият Кирил е изненадан от съпротивата на немците в Моравско. И колкото по-бясно и неудържимо се разразява тя, толкова по-точно философът определя смисъла и значението на своето дело. Защото създаването на писмеността е интелектуално дело на един гениален човек, а защитата на тази писменост е вече дело патриотично, равнозначно на защитата на територията на единното българско отечество.

Оттук нататък културното развитие на славянството тръгва с пълен ход напред, за да достигне върхове, които ще го изравнят по достойнство с велики и мъдри народи. Жертвоготовността и себеотрицанието на създателите на славянската писменост са пример за всички, които по-късно ще продължат пътя им и ще умножат славата на тяхното дело. Векове наред писмеността, като висше нравствено откровение, ще озарява пътя на славянството и ще го осъществява в науката, изкуството и културата. Но истинската велика заслуга на славянската писменост, нейният социално-исторически смисъл се крие във факта, че тя става средство за политическо усъвършенстване на славянското общество. Така се създава литературата. Общественият живот на славяните и прабългарите чрез писмеността става зрял и монолитно цялостен, жив и ярък, пулсиращ като здрав, жизнен организъм. Утвърдена официално от висшата държавна власт, за да служи на тази власт, много скоро писмеността проявява склонност към изобразяване цялостния живот на народа и пренебрегва мимолетната роля да бъде слугиня на управляващата класа. И така е винаги през цялото историческо развитие на българската национална култура. Социална в корена и в живеца си, тази култура се оказва несъвместима с егоизма на господстващата класа и избира за себе си съдбата на негов антипод. От тук нататък развитието на българската култура е една непрекъсната, диалектически обусловена борба на напредъка с мракобесието. Вярна на своето обществено призвание, българската култура е естествен път към съвременното социално устройство на единното славянско общество. Революционна, хуманна, искрена и открита в пристрастията на своите създатели, днешната българска литература е лице и същност на нашия духовен живот.

И не е никак малко постигнатото в полето на българската култура. Дали от скромност или от липса на характер, но много често ние сме склонни да отдадем първенство на други страни и народи там, където явно го имаме ние. Затова е нужен този 24 май - да ни изтръгва от мрака на историята, да укрепява самочувствието ни като народ и да ни вдъхва сили за труд в най-човешката от всички области на човешкия живот - културата. Светло и радостно, оптимистично жизнено, бъдещето на нашата литература зависи от волята и енергията на нейните творци. Съединена с природната дарба на народа ни за проявление в изкуството и науката, тази енергия ще ни движи все по-бързо и по-бързо напред. За славата и доброто на отечеството ни, за съвършенството на българската национална култура.

Вестникът

Като човешки труд и литературен проблем, като форма на духовна изява, като възможност и средство да се въздейства на човешкото общество, като път за нравствена и политическа легитимация - уважавам вестника.

Уважавам вестника за неговата публичност.

Открито и голо, с благородството на душата си и с всичките недостатъци на характера, човек се изявява на страниците на вестника чрез всичко, което казва и което премълчава. Горд, силен и смел или дребнав и страхлив, талантлив или силно посредствен, на страниците на вестника човек смъква маската на своето служебно звание и границата на самомнението му се установява върху фактическите данни на неговата душевност. Все едно - иска или не иска да разкрие докрай себе си. За ония, които умеят да четат мислите на хората, това няма значение.

Публично. Пред очите на целия свят чрез вестника ние откриваме душата си за всички. И трябва да имаме някаква голяма причина за това, някакво вътрешно непреодолимо основание, за да приемем риска да говорим самоволно пред другите.

Уважавам вестника за неговата общественост.

Сътворен като насъщна обществена необходимост, вестникът обединява и усъвършенства човешкото общество. Като очистител на живия обществен организъм, той има задължението да моделира общественото съзнание в дълбочина и в ширина, да го завладява постоянно и трайно с величието и разумния смисъл на един или друг обществено значим идеал. Няма време, в което вестникът да е бил безотговорно съчинителство, необвързано социално с идеологията на една или друга класа. Затова няма вестник, който да служи едновременно на две противоположни идеологии. Политически от начало до край, във философския смисъл на тази дума, вестникът носи духа на епохата, в която се създава и е отговорен пред обществото като цяло. Отговорен е за неговото състояние във всеки отделен момент и отговорен е за бъдещето на това общество, от което е създаден и на което е призван да служи.

Уважавам вестника за неговата обвързаност.

Написаното във вестника има смисъл на обществена присъда за едно или друго деяние, за едно или друго явление на епохата. От написаното не може да избяга никой. То не може да бъде върнато назад. Може да бъде отречено, опровергано, утвърдено или прието, но не може да бъде заличено никога. Създадено веднъж - то става съдба.

Като цяло човешкото общество не е така подвижно и нетърпеливо, както би могла да бъде подвижна и изпреварваща мисълта на отделната личност. Но този факт не противопоставя личността на обществото. Напротив - истински обществената личност се осъществява единствено чрез делата си в полза на обществото. Нейният човешки и граждански дълг е да върви пред всички, в името на всички, с ум и воля за доброто на всички. В това е голямата ангажираност на личността, която се осъществява чрез вестника.

Велико и мъдро е предназначението на вестника. И само ония, които истински разбират неговия смисъл, са успявали и ще успяват занапред да изпълнят чрез него своя дълг като граждани и синове на човешкото общество.