ВЪЛКЪТ
(басня)
Веднъж вълкът минавал през гората.
И мрачно му било в душата.
Едвам се влачел и вървял сърдит -
като че ли с тояги бил пребит.
- Къде така си тръгнал омърлушен -
посърнал, тъжен сгушен -
подвикнала му от дървото птица,
безгрижна кукувица.
- Отивам си от тез места проклети -
отвърнал вълкът клети. -
Надявах се да бъда тук рахат
и всекиго да срещам като брат,
да си живея с всекиго другарски
и да добрувам царски.
Ала напразно - лош е тук светът.
И ангел да си - ще те изядат.
И кучета, и хора все едни са!
Душата ми бактиса:
където се подам - след мене вой
и всеки върху мен налита с бой…
Ще се пръждосам негде надалече…
- А где ще идеш? - птицата му рече.
- Ще ида негде по-далеч от тука
да търся слука.
Където хората не знаят що е бой,
където ще ме срещат като свой,
където кучетата нямат лош адет
да лаят и да вардят всеки плет.
Омръзна ми да се озъртам тук
от хорски хайдутлук!
На сън дори се стряскам от душмани…
и кожата ми се одра от рани.
- Щом е тъй, прощавай, добър час,
па си припомняй, вълчо, и за нас.
Ала ела по-близичко насам -
един въпрос да ти задам:
а с нрава си и зъбите си ти
дали се веч прости?
Остави ли ги тука във гората
или със тях в земята непозната
си тръгнал ти?
- Охо, дотолкоз чак не съм глупак -
отвърна вълкът стар. -
Не се разделям с вълчия си дар.
Разбира се и зъбите си нося -
зер няма там да прося?
А своя табихет -
от майка си го нося аманет!
- Кога е тъй, добре го вече знам -
ти няма да се върнеш нанасам.
Все таз ще бъде твоята съдба.
и в някоя торба
ще пъхнат твойта кожа -
ще ти ударят ножа!…
Подвикна, па подхвръкна кукувицата,
а Кумчо Вълчо тръгна през горицата…
——————————
в. „Вестник на вестниците”, 1940 г.
