Румен Стоянов

БЪЛГАРИЯ

Дъх първи, силен и единствен, та последен, вечен мирис
на огнище, на скала, на жито,
вода на живота ми, трибезначална светлина в душата ми,
възел на вселената,
босилек върху дланта ми, който трябва да пренеса през
всички бури, кълн и рало съм в браздата ти;
съначалие от наковалня и от слово, едноутробие от пот,
насилие и кръстопътност,
гръд на мъката ми и шир на радостта ми,
в твоите ръкопашни букви аз ставам многократен до безкрая
и сред твоя щедър въздух аз искам някой ден завинаги
в твоето небе ничком да падна.

ВРАТА

Гърлото е врата на песента, тишината е врата към мъдростта,
бръмбарът носи двукрила врата, облакът е врата към небето,
кладенецът е врата към водата, жена ми е врата към мене,
поезията е врата към хората, детето е врата към бъдещето,
през врата идваме на тоя свят, през врата лягаме в другия.

ЧИСТОПЛЪТНО

Трябва да се измиваш, другарю,
сутрин преди да мислиш
и вечер преди да любиш или мечтаеш.
Хорхе Енрике Адоум

От твоята безличност на паве измий се с чернозем,
измий въздуха около себе си, преди да кажеш обичам те,
от мръсотията на мълчанията се измий, за да грееш
среднощно искрен,
изкъпи се в спомени и няма да си гребло без лодка,
гмурни се в слънчогледи и ще чуеш дълбочинното звучене
на думите
и ще излезеш по-чист от бобър и чуждата болка ще те пронизва,
облей се в достойна пот и нещата ще приближат до тебе
с невидимата си хубост на плаващ елен
и ще им се радваш с чистата радост на слепец, комуто се е родил
зрящ син,
но всеки път се избърсвай с различен облак.

ТОКУ СЕ ПРОДЪНВА

Беше по росняно време. Есента тъчеше козяци из полята.
Орницата миришеше на пащърнак. Тичинките мълчаха.
Тогава чух как два отлетели нейде коса докоснаха човки.
И взех да си възвръщам дарбата да се учудвам:
пак ме озадачаваха необитаваните къщи, пак не можех
да подмина никоя буболечка,
водата пак бе тайнствена и въздухът дълбок, нещата
пак натежаваха от смисъл.
Там някъде триизмерността на битието току се продънва
и лумва бистър вятър
и аз с ликуващ вик ръце, крака разпервам
и той ме издига, та ме извисява,
носи ме в междузвездия, сипеи, морски пасбища, зеници
и аз усещам как светът - утренни листа на мак - щедро се отваря
защото аз му се учудвам, значи съществувам.

И видях как радостта занича зад един диворастящ будилник.

РАДОСТ

Каква радост да знам, че моето рамо е еднакво с твоето
и че се опират сред множеството като две къщи.
Колко самотен щях да бъда, ако не ме боляха
твоите замислени слепоочия,
ако не чувствувах в моите пети твоя уверен вървеж.
А какво щеше да стане с мене без твоите мазоли,
без твоите нокти, без твоите уши, без твоя нос?
Колко силен съм в твоите пръсти и как вярвам
в твоя уморен гръб.
Каква радост да съм ти, да сме той, да са ние,
каква цялостност, какво ликуване да съм много хора.

РОДНО СЕЛО

Когато идвам към тебе, светът става все по-малък,
сякаш вали сняг, сякаш пада нощ, пътувам в претъпкан
тролейбус, чета с настолна лампа,
светът е буца пръст сред твоята кал, когато съм в тебе.
Но ако трябва да те определя с една дума, тя е дъно.
Защото оттук по-надолу няма, оттук по-надолу е гробът.
Защото тук съм като водата, без възраст.
Оттук пътят ми е един, нагоре, и може би не си дъно,
а висота надолу.
Само тук съм уверен: мисля със сетивата и нещата тук са ми
винаги неделно ясни.

И ослепял да съм, ще те позная по това обречено, само тук,
усещане за дъно.

МЕЖДУВРЕМЕННО

Междувременно, ти цял живот бързаш, та изнемогваш от бавност,
междувременно, ти цял живот се бавиш, та изнемогваш от бързане
и ето те, стоиш нощен пред прозореца и си мислиш,
че всичко тече и нищо не се изменя,
че ручеят струи към извора си,
че утре ти бе същият, какъвто ще бъдеш вчера,
на разсъмване си казваш, че това са дивотии,
че просто времето е мигновено минаваща вечност,
че просто нищо не можеш да сториш против времето,
освен цял живот да му се опълчваш, междувременно,
с обреченото достойнство на черешов топ.

СЕЛО

За баща ми

Събуждам се спокоен и мъдър сякаш под прозореца тече река.
И тоя остър мирис на варосано пак ме кара да усещам
че прониквам в нещата.
Тук нещата са благодатни и бавни както в детството:
благодатен е сънят защото го сънувам почти опрял ухо до земята,
благодатен е въздухът защото магарето хвърля щастливи къчове,
благодарен е орехът защото е по-близо от мене до небето,
благодатно е небето защото лежи върху земята,
бавен е денят защото крачи през полето,
бавно е полето защото е голямо слънцето,
бавна е нощта защото петлите разтръбяват трикратно утрото,
бавно е утрото защото цъфти кукурякът,
само ти бързаш бавен защото наближаваш залеза.

В ПОЛЕТО, СЛЕД ТОЛКОВА ВРЕМЕ

За Андерсон Брага Орта

Излизам от обувките и стъпвам във владение на земята.
Тъмна, плътна светлина се качва по моите крака:
минералната кръв на земята.
Подземни реки изпълват костите ми с водната си сила
и помитат моя трошлив мирис на букви.
И ме обзема добротата на хляб, спокойствието на рало,
простата упоритост на дърво:
не ми трябва да отивам никъде, тук съм отвинаги и завинаги,
уместен като трева в полето.

И усещам как очилата ми се разлистват.