Жеко Христов

***
Не, Ти не си Тя…

Аз цялата земя засях
с тревожните си стъпки…

Всички пътища изплаках.

Ти само си
последната пътечка.

Останалото
вече мога
в една сълза да побера…

***
Да можех само да те видя.
Да можех само да те чуя пак…
Да можех само да докосна
сянката ти…

Небето младо ще целуна,
ще се закича със луната,
ще се сприятеля
със зверовете…

И ще ги заставя да ти служат.
Като мене…

***
Бетховен слушаш пак.

Преди това ти сигурно си плакала,
защото много чиста е сега
усмивката ти.

След малко ще излезеш пак навън,
ръцете си над всичко ще простреш -
но не да го обсебиш,
а да го помилваш…

Зеленото щше стане по-зелено.
Доброто - по-добро.

И подлецът ще се засрами
от мечтите си…

В КРАЯ НА СЕДМИЦАТА

Отпуснаха се груби длани,
потта засъхна
върху челото.

И люшнаха се сенки
над поляните,
разстлани нежно
покрай селото.

Жени
се къпеха в реката
и се усмихваха една друга…

Встрани, приклекнали в тревата,
мъже беряха теменуги…

ОЧАКВАНЕ

Говорителят заплашва с атом,
хората говорят за война
и под мене се тресе земята,
сякаш удря страшната вълна.

Почерняха къщи и дървета,
небосвода висне овъглен,
спъвам се във някакви парчета,
сякаш че съм вече победен!

Втори път ще видя ли зорницата?
Пътят ме задърпа към дома.
Пътят ми черней като вдовица -
пътят ми към моята жена.

… Тя дошива дрешки като пяна
и спокойно вдигнала очи,
пита -
от Росица и Богдана
по-добре кое звучи?

***
Празни са очите ти, Антония,
като счупени цигулки
те мълчат.

Ах, да можеше сълзица да отрониш,
че да ти олекне
като други път.

Целуни ме, бедна, целуни ме,
забрави,
че съм те измъчвал и прости!

Колко пъти поетичното ти име
съм зачерквал
във щастливи дни.

Ето вените… навлизай
цялата във мойта кръв.
Бий под бялата ми риза,
контролирай моя дъх…

***
Тя живее в този град.
В този град тя диша…

И аз със вишнев цвят
крехкото й име пиша…

Лъч застинал върху хълм
е ръката ми простряна.

Това не е ли сън!
Не е ли нова рана…

ГОЛЯМАТА ЕСЕН

Сега във голямата есен,
когато последния плод
пред очите ми падна,
Антония мила,засмей се -
към моята мъка бъди безпощадна.

Ела и смени от ухото ми сухо
таз жълта трева с карамфила
на твоите устни,
но не за разтуха -
за сила, Антония мила, за сила.

И нека се чуе пак песен.
Пак път да се белне по стръмното.
Антония мила, засмей се -
вдигни от очите ми тъмното.

***
Много си хубава,
грозничка моя.
Много си хубава.

Захвърли огледалцето криво.
Излез на Главната улица
във вечер след хубав залез,
вдигни глава,
усмихни се закачливо…

Закани се някому с показалец.

ПЕПЕЛ

Мислил ли съм някога, че мога
да остана
без езиче огън.

Мислил ли съм някога,
че някакво момиче,
тъничко и крехко,
може
шепа жар от мене да остави.

Утре - шепа пепел.

А когато духне вятърът!

***
Не мога и не искам да ти преча -
изгрей, луна.

Прилича й на тая вечер
по-тънка светлина…

И таз трева - в зеленото зелено -
във края на деня.

Антония сега е с с мене -
нека се избистри пак нощта.

***
Брегът е моя път до тебе.

Брегът на сухата река.
Ронлив е вече той… Денят

минава под издигнатата ми ръка
за поздрав… ала сънищата ми

за плавания най-далечни
избледняват вече.

Оводовяла птица пее.
И нагарча есенната вечер.

***
Мяташ се в съня си -
най-напред се смя,
а после плака…

Къде си и какво ли преживяваш…

Не мога с нищо да помогна -
далече си в съня от мен…
Утешава ме единствено това,
че ще се събудиш
пак до мене…

***
Най-големи мъки аз съм причинявал
на онез, които ме обичат.
Ето на, ти бавно се стопяваш
покрай мене…
Ти на вейка заприлича.
А не знам и аз самия
как така сеслучва?
Как така!…
Може би приличам на ония
редки птици, дето
свият ли си някъде гнездо
то дърветата,
от топлината им изсъхват…

***
След дни големи,
под луни узрели -
във отдиха край прости сечива,
размишляваме
за древни слави догорели
под тая същата трева,
сред чиито корени зелени
„бръмчи вретеното
на дните ни”…

Не знам дали ще можем
от тук да изненадаме света.

Че кой ли днес ще се тревожи

от песента
на славейчето дето
двама ни събра…

СЪН

На Богдана

Все чакаш рицаря да дойде,
на силното му рамо да склониш глава.
И бързият му кон да полети неудържимо
към замъка на най-високата скала…

И там, далеч от хорската омраза,
далеч от всичко, дето не е в твоя сън,
ще бъдеш весела, добра и нежна -
но без да страдаш от това… Навън

красиво и завършено ще бъде всичко,
ще се надпяваш с птици… Семената и дъждът
ще се обичат, но тъй както ти обичаш…

О, Боже, дай й сили след съня.

НЕДЕЛЕН ДЕН

Обичам те, неделен ден.
Обичам те, защото
си целият изпълнен с мен -
и шумовете на живота.

И със мълчанието на жени,
понесли бели хризантеми
отвъд въздушните стени
на гробища зелени…

***
Най-силен се чувствам, когато
на моето рамо заспиш.
Най-здраво стоя на земята,
когато високо летиш…

И няма софра по-богата
от мойта в света -

къшеят хлебец, когато
топиш във солта…

***
Песента идеше отвисоко,
а тъй бързо превземаше сърцето ми -

удивителни звуци… неземни,
разпръскваха някакво сияние.

Може би така пеят ангелите…

Намятам крилете си
и отивам да видя…

***
Върху перваза на прозореца,
където ти оставяше трохи,
днес не дойдоха
двата гълъба…

Дойде по-мъничкия само.
Но не докосна трохите…

ПОСВЕЩЕНИЕ

За мен, преди да те познавам,
затънтено бе родното ти място.
Безлично, пусто бе, без слава,
разхвърлено сред камъни и храсти.

Сега, когато твоя поглед
издъно промени във мене всичко,
се чудя… как съм могъл
без вятъра и без тревичката,

без камъчето бяло, без поточето
край църквицата с килнатия кръст,
без бабичките сгърбени, без отчето,
без моя бъдещ гроб във тая пръст…

ПОГЛЕДИ

Потъваш в дълбока есен,
затрупват те листа…
Най-сетне позлатен си.

Но такава жал
сърцето ти разкъсва…

Ала ти танцувай - смей се…

Моят залез
за теб е само тиха вечер.

***
Те се срещнаха в разгара на залеза,
той й каза, че вече я сънувал…

Тя му се усмихна само.

И тъй започна неговият ад…

КРАЙПЪТНО СТРЪКЧЕ

Къде е тя сега?
Не знае вятърът дори…

Крайпътното стръкче моли дъжд.

Любов,
защо си истинска
и силна

само
когато има сълзи и безсъние…

***
Стоя зад прозореца,
градът тече под мен
като река…

Чакам те да минеш -
да ти стана бряг.

***
Реката, която нагазих -
не съм я сънувал,
нито пък виждал.

Дали си е имала вече своя удавник?
Навлизам навътре…

***
С твойте стъпки
песните ми са пълни…

Весела мълния
над мен прелита…

Шастлив ли съм такъв?

***
Ловен сезон…
Влюбеният гълъб се събуди
пръв…
Завъртя се в кръг по покрива
и загугука…

Първа неговата кръв
запя в капчука…

НЕ МИ Е ВСЕ ЕДНО

Цигулки хвалят някакво момиче,
замислено, с разпуснати коси…
Дори на сън след мен не тичало,
дори след мен… не си ли ти?

Разтварят пъпки ранни вишни,
прехвръква птиче, вий гнездо.
Цигулки хвалят някого, въздишат…
И днес не ми е все едно,

не си ли ти това момиче.

Поглеждам през мъглявото стъкло -
сред вишните прехвърква птиче
и вие пак гнездо.

ВЪЗРАСТ

Колко хубави момичета,
като лалета разцъфтели
покрай масите на ресторант „Верея”.

Колко сме щастливи.

Но ще дойдат нашите жени
и ние, сепнати,
ще оберем щедрите си погледи
от масите -

ще се съсредоточим,
ще се замислим за сърцата им добри…

И върху салфетките, по навик,
ще зарисуваме -

единият гълъби, другият залези…

***
Смехът е минало за мене вече.

Ала едно момиче
ме уверява тая вечер,

че новите ми бръчки
много ми приличали…

АВТОПОРТРЕТ

1.
И макар че песента ми на щурец
ви оставяше във нощите без дъх…

Не ме търсете из тревите.

2.
Живея с изглед
към вечността.

И се чувствам
като птица след дълъг полет…

3.
Измъчен и обичан,
нещастен и щастлив,
наивен и невинен,

чист -

в креватче детско сякаш че съм спал.