ДОЙДЕ
зимни стихове за деца
ДОЙДЕ
Виж, облекли са кожуси
къщи, хора, автобуси,
разлюлените дървета
и смълчаните тепета,
даже руския солдат,
здраво хванал автомат.
А пък врабчо до комина,
дето сладък дим преде,
праща старата година
той си знае сам къде -
с гладно гърло върло зина:
- Ура-а! Зимата дойде!
СНЕЖНА УТРИН
Ако има една ракета,
ако има един смелчак,
ще политне тя, момчета,
към космичния мрак.
С мамина дума, с надежда,
взета от родния праг,
ще се вреже в лунната прежда
и ще стане маяк.
Към една далечна планета,
под един обветрен флаг,
ще лети смелчакът, момчета,
затова е смелчак.
Дълго, дълго той ще се вглежда,
за да види как
този сняг се там произвежда,
този сипещ се сняг.
КОЙ ТОГАВА?
Както вчера дъвчех залък,
изведнъж се сетих аз:
бил е нявга много малък,
като мене, дядо Мраз.
И с ботушки, и с кожухче
малки: весел, спретнат, мил.
Даже днеска аз дочух, че
с мъничка брада е бил.
Кой кажете ми тогава,
питам с мъничко тъга?
Нещо му е подарявал,
както той на мен сега?
СУРВАЧКА
Да, накичена е тя
с листи, пъпки и цветя.
И когато навали
сняг и дойде дядо Мраз,
с нея ще натупам аз
татко, мама в ранен час.
Но нали
ще я боли?…
НЕ МЕ Е СТРАХ
Аз знам, че снежният човек
от двора наш ще си отиде
сърдит, намусен и обиден,
от слънчевите ласки мек.
Затуй ще тръгна аз по мрак,
не се боя от катастрофа -
ще сложа в куфар морков, кофа,
два въглена, метла и… сняг.
Посока - север! Цел - Сибир -
на първия пилот ще кажа.
Не се боя от мама, даже
доволна ще е тя подир.
Там всичко е сковано в лед,
бушува вечна, страшна зима.
Дано хладилник само има
в крилатия ни самолет.
Пристигна ли, ще построя
човека снежен аз отново…
А мама? Чуйте, честно слово -
от боя аз не се боя!
ПРЕД НОВА ГОДИНА
Насила шоколада ям,
какво дете съм аз, не зная.
А шоколадът е голям,
но аз го дъвча и си трая.
Защото лъскав станиол
ще имам, зная, най-накрая.
Ще облека ореха гол
без нито миг да се помая.
И върху моята елха,
дошла от горската полянка,
а не от някаква леха,
ще звънне сребърна камбанка.
А-А-А!
Вчера ядох сняг. А днеска
термометърът е в треска.
Чичо доктор ме преглежда
и към мене се навежда,
и ме пита дали знам
буквичката първа. Срам!
Що за бебешки обиди?
Гърло той сега ще види!
ЛИСИЦА-УМНИЦА
Мечо днес съвсем се слиса -
в пухкавия сняг
гледа: шепне нещо Лиса,
после пише с крак.
А пред нея - плетеница
заешки следи.
- Бре, че шантава лисица! -
Мечо процеди.
Но въртя се и се мая,
докато посмя
да запита най-накрая:
- Ти какво, кума?
- Кръстословица решавам,
трудничка е, брат!
Тъй най-бързо утешавам
страшния си глад.
СЛУЧКА В ГОРАТА
Шават две уши мъхнати
зад премръзналия храст.
- Да го хванем? - каза тати.
- Не, не искам! - рекох аз.
Татко малко се намръщи,
а в очите му - въпрос.
Отговорих: - Снежко вкъщи
има много вкусен нос.
- Правилно! - отсече тати,
прихна да се смее с глас.
Трепнаха уши мъхнати,
сам остана онзи храст.
БЯЛО
Снегът вали полека
над сънната гора,
над стръмната пътека,
над дол и канара.
И всичко става бяло,
по-бяло отпреди -
безкрайно, заблестяло
от сипкави звезди.
И всичко става чисто,
по-чисто отпреди -
безбрежно и лъчисто
от сипкави звезди.
И всичко става равно,
по-равно отпреди -
изящно, точно, плавно
от сипкави звезди.
Върви, върви човека
към име, кръв и род.
Снегът вали полека
над връх и над живот.
СНЯГ ПРЕЗ АПРИЛ
Почуква развигореца
сърдито по прозореца:
- Хей, ставай! Стига сън!
Оправяме си с братчето
намусено креватчето,
поглеждаме навън.
А в утринта, най-синята,
разцъфнала градината,
цветът е млад и бял.
- Шейничката да вземаме,
към хълма да поемаме,
виж, сняг е навалял! -
Тъй дума ми хлапачето,
хлапачето, глупачето,
а вече е на три!
- Ще чакат май шейничките -
отвръщам - ти очичките
измий и вън се взри!
Да видиш как е мил
снежецът на април!
ЗИМНА ПЕСЕН
Вън не стихва снеговея
и нощта е бяла… Виж,
в хижата на лесничея
свети огън с пламък риж.
По дървата е избила,
в капки дъхави стаила
звън на бор и небеса.
Чайник с устна нащърбена,
с дълъг, гъвкав, бял език
спори с печката червена,
виж, от спора има тик.
А зад звънката вратица,
гдето чука нечий глас,
спи една вълшебна птица
и се буди час по час -
скача сънена, оглежда
стаята, но всеки път
сякаш с кукувича прежда
виж, оплита я сънят.
Лесничеят се усмихва
сред приятели добри.
Не затихва, не затихва
снеговеят до зори.
ВАСИЛ
Снежен беше февруари
в подбалканското градче.
Там, сред весели другари,
сред игри и надпревари
аз видях едно момче.
Синеоко,
русоляво,
свито мъничко на вид,
то шейна държеше здраво
и се спущаше стремглаво
от почти отвесен рид.
Падне - няма да заплаче.
Стане - погледът му мил.
- Как се казваш ти, юначе?
- Аз ли?
Ами че… Васил!
Светеше снегът, скриптеше
под шейната на момче
и момчето в мен растеше…
Помня - февруари беше
в подбалканското градче.
