Светозар Казанджиев

Да правя това, което харесвам, е моята свобода, а да харесвам онова, което съм направил - е моето щастие! Това е „символът на вярата” на големия архитект от Родопите Стойчо Велковски, проектирал новия център на Смолян и подпечатал таланта си с Димитровска награда.

Архитект Велковски е роден на 16 август 1925 г. в комитското село Славейно. През 1944-а завършва Райковската гимназия, а през 1954 г. - Инженерно-строителния институт, специалност „Архитектура”.

След дипломирането си започва работа в „Главпроект” - София, и остава там тридесет и шест години. През 1960-а ръководството на Смолян го кани да оглави току-що създадената Окръжна проектантска организация.

Воден преди всичко от родолюбиви чувства, той приема поканата и за две години не само изправя на крака новата организация, но й дава криле.

Негови са градоустройствените планове на Смолян и Златоград, участва в колективни разработки за Балчик и Русе, за курортния комплекс „Златни пясъци” и жилищните комплекси „Добрич-Юг”, „Хорсате-Разград”, „Тракия” - Пловдив и „Драгановец” - Перник.

Емблематични сгради, които е проектирал и украсяват до днес пейзажа в различни краища на страната, са: хотел „Диана” и ресторант „Хавана” на Златни пясъци, Профсъюзният дом в Смолян, музеят в Момчиловци, читалището в Славейно…

С арх. Антоанета Бръмбарова, негова съпруга, са автори на сградата на Община Горна Оряховица, на Профсъюзния дом в Добрич, Културния комплекс (музей, библиотека, галерия) в Смолян, почивния ансамбъл в Семково…

На въпрос как става така, че конкурсите, в които участва, печели безапелационно и убедително, той отговаря: „Каквото и да правиш, трябва да го правиш добре, дори то да е безумие! Първият принцип на архитектурата е основните линии на конструкцията да са максимално съобразени с практичността на сградата, да не пречат на природата, а да се допълват с нея”.

Сред тях са центърът на Разград, предзаводският комплекс на Металургичния комбинат в Перник, представителни хотели в редица наши градове, ДНА-то в София… Венец на творческата му изява е Новият център на Смолян и жилищните комплекси около него.

Реализацията на тази идея показва, че той е архитект с широк размах на мисълта и сдържана необузданост на въображението, донесла нему и на колектива му най-високата награда по времето на социализма - Димитровската.

Как стига до тук?

На 22 януари 1959-а с Указ № 29 на Президиума на Народното събрание на Народна република България е създаден Смолянски окръг.

Една година по-късно, на 18 юни излиза друг Указ под № 227, пак на НС, с който се обединяват трите селища: Смолян, Райково и Устово в единен град. Ражда се нова административно-териториална общност в сърцето на Родопите и един нов град без образ и подобие.

Осъществява се най-смелата мечта на родопчани, забравената дотогава крайнина на отечеството и „от Бога, и от царя” да усети внимание и чувство, че е част от общата ни родина, а грижата на народната власт да стигне до всеки дом, до всеки човек.

Ентусиазмът на смолянчани е буреносен. Открили себе си, те бързат да се заявят пред целия свят. Не с дни, с часове никнат новите управленчески структури, привличат се кадри, младежи по нарочен списък заминават в университетите, наемат се офиси, новите управления влизат във временни бараки и частни постройки.

Отваря се широк фронт за строителство. Една от първите задачи на окръжното ръководство е да създаде Проектантска организация в Смолян. За неин директор е поканен младият архитект Стойчо Велковски от с. Славейно, на работа в „Главпроект” - София.

След обединението на трите селища възниква въпросът къде да бъде центърът на новия град. Започва оживена, често непримирима дискусия между патриотарите в трите квартала, продължила десет години.

Свое мнение изразяват проектанти, инженери, общественици, родопчани, живеещи в Пловдив и София, културни и просветни дейци, родолюбци. Накрая, болшинството от тях се обединяват около идеята новият център да бъде в местността „Поляне”, между кварталите Смолян и Райково. През 1970-а е обявен национален конкурс за проектиране, в който участват 30 творчески колектива от цялата страна.

За първи път в архитектурната история на България започва изграждане на център на град на свободен и изключително подходящ терен.

Местността „Поляне” е ориентирана на юг, има привлекателен ландшафт и е достатъчно голяма като площ, за да се разположат административни, обществени, културни и стопански сгради, както и жилищни комплекси.

Това мотивира участниците в конкурса да търсят нови архитектурно-художествени решения в характерна природна среда и присъствие на уникална родопска архитектура.

Проектът на арх. Стойчо Велковски, станал по-късно известен като „градоустройствено чудо”, печели конкурса. За реализирането му той привлича по-младите си колеги: Кирил Делов, Здравко Дилинчев, Момчил Стоилков и Иван Василев от Смолянската проектантска организация, създадена от него преди десет години.

На 1 февруари 1973-а, когато планината е бяла като сън и мамеща като мечта, първият партиен и държавен ръководител на България Тодор Живков прави първата копка на новия град.

Отприщва се бентът на ентусиазма, който залива земята от Доспат до Баните и от Златоград до Лъки. Селищата повтарят в един глас паролата: „Град ще градим!”

Всяка сутрин, още по първи петли, от четирите посоки на Смолянски окръг поемат автобуси с дюлгери, бетонджии, заварчици, арматуристи, дърводелци към новия център на Смолян.

В мечтата се включват на бригадирски начала служители от държавни, обществени, стопански и административни учреждения, ученици, интелигенти - всички, за които до този момент минаването зад Рожен е минаване в „чужбина”.

Голите поляни са засети със „зърно” и се очаква богат плод, от невиждан досега сорт и неизпитвани качества. Строителството ражда свои песни, поезия, музика, художествени картини, ражда свои герои. Най-харизматичен измежду тях е уста Марко Сираков.

Никой, нито проектантите, нито строителите, нито гражданите имат съмнение в успеха на общото дело. Те знаят, че чудото, което градят, се опира на здравите корени на родопската архитектура.

И със своето чудодействие те трябва да съживят и затоплят с ръце безценните камъни на родопската къща от епохата на Възраждането.

Да дадат нов облик и да вдъхнат нов живот на културно-историческото наследство на края. За да може на мястото на пръснатите из планината махали и поселки, на новите компактни селища - Златоград, Широка лъка, Устово, Чокманово, Райково, да изградят един друг, уплътнен, несравним по хубост и съвременна функционалност архитектурен ансамбъл, в който да настанят децата и мечтите си.

От древни времена в Родопите съществува искрено разбирателство между човека и природа. То е родило изумителни образци на архитектурата и красотата, които никога не са причинявали страдание на околните, нито са се противопоставяли на планината.

Селищата са с южно изложение, закрити от север с върхове и със сигурен водоизточник, разположени край река или път.

Достойнството на Смолян днес е в това, че не прилича на никой друг град в България. Има свое собствено лице и характер. И непрекъснато ни напомня, че нищо не се ражда от нищото, че всичко тук иде с традицията и се родее със съвременността.

Майсторът, сътворил родопската къща за чудо и приказ, не е анонимен, дошъл от някъде да изрази народния бит в камъка и дървото, нито да удовлетвори хорските нужди с някакво типово строителство.

Не, той е майстор в точния смисъл на думата, творец с необходимото самочувствие и съзнание. Във всяка къща тупка неговото сърце, от всяка къща създава архитектурна творба. И въпреки че е боравил с малки пространства и още по-малки обеми, работил е само с камък и дърво, ансамблите му звучат като родопска песен.

„Когато започнахме да проектираме новия център - признава арх. Стойчо Велковски - съвсем естествено бе да се ориентираме към архитектура, максимално близка до традицията и уникалната родопска природа. Сполуката се дължи както на общото ни архитектурно развитие, така и на порасналите творчески възможности на нашите архитекти. Лутаниците бяха неизбежни. Мъчно се стига до истините както в живота, така и в архитектурата. Опирахме се на седем „Божи заповеди”. Те ни ориентираха, а ние ги спазвахме стриктно като първите християни”. Ето ги:
1. Хармония между архитектура и природа;
2. Ансамблово съчетаване на старата и новата архитектура;
3. Човешки мащаб на сградите;
4. Връзка на новия център с останалата градска част;
5. Максимално използване на южните изложения на светлината и панорамните изгледи;
6. Строителство с видими материали;
7. Съчетаване на разнообразието и единството на отделните сгради.
До голяма степен новите творчески решения - разчупването на обемите, доближаването на жилищните сгради до традиционната родопска къща, прилагането на елементи от характерните за нея чупки, еркери, кошаци, са все предложения на младите проектанти, част от неговия екип. Новите силуети създават специфична атмосфера в центъра и на други места в града. Не е трудно да открием прилика в обемите от Чешитската махала в Райково и жилищните квартали в новия център, макар че за пълно покритие и дума не може да става. А то е и ненужно.”

„Един град би бил скучен, ако се изгражда от един и същи човек - продължава Стойчо Велковски. -За мене младият и талантлив проектантски колектив в Смолян беше незаменима опора. Нашето дело бе общо и така може би е най-добре. Справедливо е да отбележа, че това дело имаше много майки и бащи - инвеститори, архитекти, строители, гражданство - всички онези, които го осъществиха и накрая му вдъхнаха душа”.

През десетилетието, когато се изграждаше новият център на Смолян, той бе непрекъснато на терен, застанал на височината край Културния комплекс, с вдигната яка на сакото или запретнати ръкави на ризата.

Вятърът си играеше в косите му, а той следеше как се пренасят „къщите” от чертежа върху скалата и се радваше на „вавилонския” ентусиазъм на своите земляци.

Друг път, промушил се през храстите над стадиона и стигнал местността Забатско, обгръщаше с поглед цялостната картина отсреща (Поляне) и му идваше да запее, но бързо се разколебаваше и за да е честен пред себе си и спътниците му, казваше: „Не ме бива, пък нямам и глас като хората. Моите песни са там!”, и сочеше с ръка растящия на хубост и бой нов център на родопския град.

За къщите на родопчани говореше метафорично, с любов. Смяташе, че не бива да са високи, за да не спорят с Турлука, Невястата и Кокоши камък - скалния венец, опасал града откъм гърба му.

Убеден бе, че е необходимо, лягайки плавно и хармонично върху терена, те да го прегръщат, а не да се сърдят. Що се отнася до покривите им, винаги ще е по-хубаво да се виждат и съблюдават с фасадите, защото са елементи от архитектурното решение на цялостния обем.

Родопската школа е научила дюлгерите да усвояват терена - стръмен, полегат, равен или скалист, без да нарушават неговата динамика.

И понеже на планината не й отиват равни и дълги обеми, тъй като гънките й са силно пресечени, строителите се научили през годините да съгласуват своите виждания с нейните реалности - одребнявали обемите, разбивали формата и така постигали по-голяма ефирност със светлосенките на еркера, с дантелите на прозорците, с комините - високи и каменни, завършващи с чучка най-горе.

Стойчо Велковски смята, че архитектурата е естествена среда за другите видове изкуства. И като такава, тя е длъжна да е на тяхното ниво, дори да ги надминава.

Да е убедителна сама за себе си, за да се осъществи в нея, така желания синтез с другите изкуства. Защото и най-красивата статуя не може да спаси грозната сграда.

Дидро казва: „Лошата картина можем да скрием, грозната статуя - да счупим, но ако не ни хареса фасадата на двореца Версай, например, тогава какво правим?”

Строителството на новия център на Смолян продължава едно десетилетие. Когато Тодор Живков идва на 16 септември 1983 година да го открие в присъствието на Дипломатическия корпус, казва пред родопчани:

„Напомнихте ми, че преди 10 години тук направих първа копка на новия център. Искам да кажа, че заслугата за неговото изграждане не е на този, който е направил първата копка. Ние трябва да отдадем дължимото на проектантите, които го проектираха, на строителите, които го построиха, и преди всичко на гражданите на Смолян и на целия окръг, които изградиха този уникален административен, културен и жилищен център. По същество, те построиха един нов град! Позволете ми да изпълня приятното поръчение да го открия и да ви уверя, че той прави чест не само на Смолян и Смолянски окръг, а и на цялата страна!”

Такава е истината. С усилията на всички родопчани, без оглед на тяхната вяра, етнос, пол и занятие, изостаналите в миналото патриархални селца Смолян, Райково и Устово станаха град, и то какъв! Град - „витрина” на социализма.

Най-ценното на този грандиозен проект бе, че новия град е изграден на гола поляна, че не е „хибрид” от млада жена и застарял мъж, нито е „мелез” от родители без биография.

От чертожната маса до изгледите върху днешните пощенски картички, той прилича на себе си и на никой друг град в България.

Забележителните му сгради в административната част и жилищните комплекси са своеобразно развитие на възрожденската строителна традиция, концентрирала в себе си блясъка на Бяло море и мъдростта на Родопа планина.

Центърът на Смолян, роден от труда и таланта на много сърца, е във великолепно съзвучие с природата, еталон за модерно строителство и градоустройство в началото на 80-те години на ХХ век. Той блести като огърлие върху шията на планината.

Новият град има свой облик. И макар че следва характера на традицията, няма нито един случай на имитация на старата къща. Въпреки изкушението, леснината и временния ефект.

Творческият екип не стига изведнъж до еманципацията. Нещата се получават във времето. Има лутания, противоречия, колебания. Това се вижда от признанията на архитектите по време на дискусията, организирана от сп. „Родопи” през 80-те години на миналия век.

Понеже в близкото минало беше на мода националното в архитектурата, но с отварянето на света и България към разнообразието, това бързо отмина и на освободеното място се настаниха модерните, стандартизирани форми „кутийки”, както ги наричат новодомците.

Но изведнъж, в световен мащаб, се възцари отлив и от тази модерност.

У нас също започва борба със стандартизацията. Става ясно, че за да се стигне до националния характер и въобще до онзи специфичен и неповторим характер на архитектурата, са необходими знания, опит, фантазия. Необходима е свобода на въображението.

Успехът на новия център на Смолян се дължи преди всичко на доброто градоустройствено решение и неговото архитектурно-обемно изграждане.

Дължи се на колектива, който влага освен знания и сърцето си в цялостното му проектиране. Тук са решени по оригинален и в същото време типичен за мястото и региона начин проблемите, свързани с най-новите тенденции за развитие на съвременния град.

И едновременно с това са отчетени специалните изисквания за Смолян и връзката му с уникалния планински ландшафт.

„Когато правех първия градоустройствен план на Смолян през 1964 г. - разказва арх. Стойчо Велковски пред журналисти от в. „Поглед” - имаше се предвид, че градът ще расте до 18 000 жители, а ето сега (пролетта на 1980 г.) той вече е 30-хиляден град, перспективата е да стигне 45 000. Новият център е интересен, защото беше предхождан от дълга, нерядко ожесточена десетгодишна дискусия. Хората приемаха бъдещия образ на своя град едва ли не като свой собствен образ. Къде да е неговото място и как да се изгради, мина през много колебания. Това беше здравословно и поучително за всички нас.

Спомням си колко спорове имаше за отделни сгради в града и особено за хотел „Соколица”. Лично аз бях на мнение, че на тая скала трябва да се построи сграда с не повече от три-четири етажа. Но надделяха други схващания и тя бе направена такава, каквато я виждаме днес. Пак по онова време, заедно с архитект Румен Стоянов построихме няколко жилищни кооперации в стария център, които носят белезите на новия ни подход и този подход развихме по-късно в местността „Поляне”.

Смятам за голям свой успех срещу унификацията налагането на ниското строителство, защото мнозина мечтаеха тези обеми в центъра на града да бъдат по 12 етажа. Не беше лесно, имаше проблеми, често правилният път се оказваше в „ремонт” или без изход. Признавам, не стоят добре там дългите и мащабни обеми, но грешките ни научиха да мислим, да сме по-внимателни”.

Тук всичко е красиво - и планината, и хората. Родопа е преляла чара си на мъртвата и живата природа, одухотворила е хората, които живеят в нея, и техните домове. Родопчани са духовно извисени, богати не само с минало. През вековете успяват да съхранят голяма част от най-ценното и да го предадат на своите следовници.

Поробителят, колкото и да е бил силен, не е могъл всичко да им отнеме, да изкриви гена им, да ограби душата им, да убие вкуса им към прекрасното.

Затова и днес се удивляваме пред старите къщи, пред техния външен и вътрешен свят, пред кьошковете с наредените халища, мусандрите, пълни със слънчеви съдове, шевиците, песните, гайдите… Това го няма никъде другаде. Народното творчество е толкова ярко, че дава възможност на съвременните творци да черпят с пълни шепи сили и вдъхновение.

Главното предназначение на архитектурата е да осигури покрив на човека. Но това е главното. Тя не бива да спира никога само дотук - трябва да създава архитектурна среда, която да не плаши, да не потиска, а да окриля стопанина. Заради своята си природа, тя носи големи емоции на човека и от архитектите зависи дали те ще бъдат жизнерадостни.

Някой бе казал, архитект, разбира се, че теренът в Смолянския край е динамично живописен и затова иска всичко, което се строи, да легне плавно и хармонично върху него, да прегръща земята, както влюбеният заспива в прегръдката на своята любима.

Точно с такова разбиране работеха лауреатите на Димитровска награда при проектирането и изграждането на новия град. За щастие те не бяха сами, до тях бяха ръководителите от окръжен и общински мащаб, до тях бяха строителите и ние, гражданите на Смолян.

Неотдавна прочетох писмо, написано от дъщерята на архитекта Мария Велковска, до Настоятелството на читалище „Съгласие” в Славейно:

„Госпожи и господа, пишеше обичната дъщеря, обръщам се към вас с молба за съдействате бюстът на Стойчо Велковски да бъде пренесен от Художествената галерия в Смолян в родното място на баща ми - Славейно.

Като дъщеря на Стойчо Велковски мисля, че мястото на неговия паметник е тъкмо в Славейно. Покойният ми баща смяташе, че нашето село е образец на градоустройството и на съжителството на архитектурата с природата. Славейно влияеше върху неговата работа като архитект най-много”.

Скулптурът Иван Блажев, автор на бюста, й отговаря: „Паметникът е изработен от мек камък и е за интериор (вътре), не за екстериор (навън) и не би издържал дълго на атмосферните колебания, затова е експониран в залите на Художествената галерия”.

Аз се надявам и вярвам, че смолянчани, получили най-големия си подарък от своя земляк, ще сколасат, ако не днес, то утре, да издялат образа му върху гранит, откъртен от сърцето на планината, за да устои на бурите и забравата.

Както вярвам, че белият лебед, кацнал в шепите на Родопа, ще ни напомня днес и завинаги за човека, за архитекта Стойчо Велковски, както и за неговия Символ на вярата:

„Да правя това, което харесвам, е моята свобода, а да харесвам онова, което съм направил - е моето щастие!”

октомври 2018 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

В ТЪРСЕНЕ НА собствен облик. Родопи, 1980, № 2, 2-7.
ГАВРАИЛОВ, Методи. Големите чиляци на комитското Славейно, Отзвук (Смолян), № 57, 31 юли - 2 август 2017, с. 7.
ГАНЕВ, Димитър. Българки да са с характер! Отечество, 1980, № 21, с. 23-24.
ДАМЯНОВ, Никола. Лавровият венец на арх. Стойчо Велковски, Отзвук (Смолян) № 20, 15-18 март 2001, с. 4.
ЗАЛАГАШ ИМЕ, залагаш чест: Интервю, Поглед, № 26, 27 юни 1983. Биографична справка за арх. Велковски, роден в Славейно.
КИСЬОВ, Александър. В хармония с природата, Родопски устрем (Смолян), № 67, 5 юни 1980. Разговор с арх. Ст. Велковски
ТОДОРОВ, Георги. Смолянските майстори, Антени № 14, 8 април 1981. Разглежда се строителството на новия център на Смолян. Представени са лауреатите на Димитровската награда.