ПЕТЪР ПЕТРОВ
Архитект Петър Петров е връстник на своето време. Неговият живот е неотделим от живота на Смолянски окръг, от създаването му през 1959-а до закриването през 1988 г. Като архитект градоустроител Петър Петров остави редица паметници след себе си.
Три обаче, превърнали се в емблематични за Родопския край, времето няма да заличи никога: Зимния спортен комплекс „Студенец - Снежанка”, където приключи земният му път, новия център на Смолян и катедралния храм „Св. Висарион Смоленски”.
Зимният спортен комплекс с телевизионната кула (156 м) на върха, висок 1926 м, изградена за пет години (1973-1978) по проект на инж. Иван Янтахов се вижда от половин България.
Новият център на Смолян, формирал облика на днешния град, се посещава от хиляди българи. Храмът, той е в сърцето на всеки искрено вярващ човек.
Църквата, така да се каже, е „кръщелното свидетелство” на нашия град. Тя е специална. Не защото е най-голямата след патриаршеската „Св. Александър Невски” в София, нито заради приликата й с цариградските храмове.
Специална е заради дълбоко народностната й същност. За нея дадоха волни пожертвувания хора от цялата област и далече от нея. И най-важното, бригадата, която я построи, бе съставена от дюлгери турци от с. Борино.
В спомагателните звена на обекта работеха християни, мохамедани, атеисти - всякакви. Както впрочем през вековете, всичко важно в планината е градено по този начин.
По-нататък ще разкажа за всеки от тези обекти, станали част от личната и творческата биография на Петър Петров, и чрез тях да ви представя неговия портрет.
Да открием какъв човек стои зад званието архитект, защо на негово име е кръстена улица в Смолян, повода, заради който има паметна плоча на връх Снежанка. Да видим кой е този бързак, експресивен до лудост, организатор, нямащ умора, всеотдаен общественик, мъж със сърце на поет и художник, страстен планинар и скиор…
Петър Петров е роден на 15 май 1925 г. в с. Пещера, Община Смолян. Средното си образование започва в Райковската гимназия през 1940 г. и го завършва в гр. Ксанти (Гърция) през 1944-а.
Преди да стане студент по архитектура в Държавната политехника - София, през 1947 г. е бригадир на ж.п. линията Перник - Волуяк. След дипломирането си (1953) е назначен в Главпроект. Там работи една година, а след това четири в Института за минно-промишлено проектиране „Минпроект”.
При създаването на Смолянски окръг през 1959 г. и той като мнозина родопчани с диплома в джоба е призован в Смолян.
Назначават го за главен архитект и началник на управление „Архитектура, благоустройство и държавен технически контрол в Окръжния народен съвет. От 1971-а до закриването на окръга през 1988 г. Петров е и зам.-председател на Окръжния съвет в Смолян.
Близо три десетилетия неговата проектантска, изследователска и организаторска работа протича в рамките на специалността архитект градоустроител.
Дипломният му проект е „Градоустройствен план на с. Райково” (днес квартал на Смолян). Защитава го с отличие. Следват градоустройствените планове на Габрово, Кърджали, Рудозем.
Той е главен проектант на Ермореченското оловно-цинково находище, в чийто състав влизат село Ерма река, флотационната фабрика, рудниците „Метливка”, „Стратиев камък” и „Ерма”.
В „Минпроект” има още няколко разработки: Минния комплекс „Маджарово”, генералния план на Оловно-цинковия завод край Пловдив, минно-промишлените райони Елисейна, Чипровци и Осогово. Петър Петров е съавтор проектант и на минно-промишлен район в Китай…
Когато идва в Смолян и научава какво искат от него, хваща се за главата. Не от отчаяние, а от мисъл как да се промени най-бързо окаяното състояние на Родопския край. Всичко около него е „гола поляна”.
Няма учреждения за окръжните структури, а някакви набързо сглобени бараки, няма хотел за специалисти и гости отвън. 95% от пътната мрежа е „черна”, без лопата асфалт. В две трети от селищата на окръга няма електричество, за благоустрояване - дума не може да става…
Воден от своя инстинкт за съграждане, архитект Петров започва с кадрите. Най-напред комплектова своето управление с нужните специалисти, а след това колективите на строителна и проектантска организация. Изпраща на курс и обучава на място строителни работници и технически персонал, готов да поеме непосредствените задачи.
Открива домостроителен комбинат… Оттогава датира неговата припряност, широкото мислене, отговорността. И може би най-важните качества в неговия характер - силната любов към планината и ненавистта към враговете на природата и на родопчани.
Петър Петров е автор на първия генерален градоустройствен план на Смолян.
Той ръководи модернизирането на основния път, свързващ Смолян, Райково и Устово. Въз основа на генералния план и строителните книжа за трите отделни селища е изготвен технико-икономическият доклад за Народното събрание, което издава Указ 227 на 18 юни 1960 г. за обединяване на Смолян, Райково и Устово в един град.
Петров провокира непримирима дискусия на тема: „Къде да е центърът на новия град”. Страстно, понякога необуздано, но винаги аргументирано, професионално защитава идеята да се строи на „гола поляна”.
Предлага местността „Поляне”, между Смолян и Райково. През 1960-1961 г. той ръководи плановите задания и първите проекти на сгради на Новия център. Образът на бъдещия град е като на снимка в главата му.
За да материализира по-лесно тази идея, когато се жени, избира за кум своя приятел планинар Станко Тодоров, партиен функционер, станал по-късно министър-председател на Народна република България. По време на един преход в Родопите, Станко Тодоров се шегува със своя кумец:
- Петре, много по-изгодно ще ти е да поканиш за кум някой родопчанин от село, който може да ти доведе крава или теле на сватбата, а не „чантаджия” като мен, само с една риза на гърба.
- Жена ми е учителка, не може да дои крава - отвръща му Петър. - Крави, колкото щеш, другарю Тодоров, умните хора са малко!
След 1962 г. ръководството на гр. Смолян е от хората с навуща и мислене в „цървули”. То безцеремонно отхвърля идеята за застрояване на местността „Поляне”. Решава да ситуира новия център около днешния площад „Свобода”.
Градският комитет на партията лансира идеята „Поляне” да се превърне в промишлена зона. Там да се вдигне завод, автостопанство, цехове…
Петров се „изправя на главата си” срещу тази недалновидност, прави анализи, оценки за въздействие върху околната среда, заплашва, търси съдействие от Централния комитет на БКП…
Твърди, че на предложеното място новият център на Смолян ще бъде с много ниско архитектурно ниво, отколкото ако бъде разгърнат върху „Поляне”.
Докато дискусията „за” и „против” се вихри на всички нива в града, Министерският съвет утвърждава градоустройствения план на Райково и Устово.
1969-а е преломна за Петър, за Смолян и Смолянски окръг. Сменено е ръководството на Окръжния комитет на БКП и други ключови фигури, които не приемат местността „Поляне” за обединителен център на новия град.
В качеството си на зам. председател на Окръжния народен съвет и главен архитект на окръга, Петър Петров организира Национален конкурс за нов център на Смолян, в който участват 36 колектива, в т.ч. по един от Русия и Полша, което го прави международен.
След като новоизбраният партиен комитет се произнася окончателно в полза на местността „Поляне”, арх. Петров форсира провеждането на серия индивидуални конкурси за обществени сгради в центъра.
По негова инициатива финансирането на новия център и инвеститорският контрол минават през Окръжния народен съвет и пряко през неговия зам.-председател и главен архитект.
През ръцете на този първичен на вид хем строител, хем интелектуалец прошумяват милиони български левове за изграждането на новия град.
Не познавам родопчанин, който да е казал или да е чул една дума за корупция, присвояване, отклоняване или нещо подобно по адрес на арх. Петър Петров. Днес него го няма, но центърът, сравняван често с „бял лебед”, е разперил криле над „Поляне” и се радва на южното слънце.
Освен като общественик (повече от 20 години е председател на Окръжния съвет на Българския туристически съюз в Смолян, 25 години е член на Бюрото на Републиканската федерация по ски, основател е на Дружеството на Съюза на архитектите в България (САБ) в Смолян, член е на Централното ръководство на САБ…), страстен планинар и скиор, който търси непрекъснато повод да полети със ските си над планината, той е известен и с непримиримостта си към презастрояването на курорта Пампорово.
Там е оставил младежката си мечта (спортния комплекс „Студенец - Снежанка”) и няма как да му е все едно кой бърка в нея. На професионално събиране, той не се посвени да „заплюе” един временен архитект на Смолян (дама)с думите:
„Ти, госпожо, направи за две години толкова глупости в курорта, колкото наш Х. не успя за двайсет и пет. На „френски” ще ти го кажа и ще повторя: „ашколсун”, за да ме разбереш!”
За него Пампорово беше част от „личната собственост” на Бога, предоставена ни за ползване като награда, при едно-едничко условие - да я пазим.
Вече на 82 години и отново на ски, на 25 февруари 2007-а, Петър Петров пада от влек на път към Снежанка и умира на място. Там започва професионалната, там завършва и чисто човешката му реализация.
Преди време приятели и близки изправиха гранитен къс на върха, за да има къде да поменуваме неговите дела. Когато снегът започне да го затрупва, а тук често вият виелици, се чува как тупка неспокойното му сърце.
В началото на 90-те години на миналия век, по инициатива на проектанти, инвеститори и строители от бившия Смолянски окръг, „активирани” от Петър Петров, е учредено сдружение „Свети Висарион Смоленски”.
За негов председател е избран той, човекът с враснала памуклия за раменете.
Целта на Сдружението е инвестиране, проектиране и строителство на храм-паметник на името на последния български епископ на Смоленската епархия Висарион Смоленски, похитен на 29 юли 1670 г.
През декември 1992-а е утвърдена Конкурсната програма за обемно-градоустройствено решение на църковен комплекс в централната зона на Смолян.
Под нея стоят подписите на Пловдивския митрополит Арсений, на председателя на САБ арх. Б. Камиларов, на кмета на Смолян Д. Михайлов, на председателя на сдружение „Св. Висарион Смоленски” - арх. П. Петров, и на председателя на Църковното настоятелство свещ. Ж. Желев.
На 5 юли 1993 г. излиза заповед за провеждане на Национален конкурс за проектиране.
Определено е и жури в състав: арх. Здравко Дилинчев, арх. Лозан Лозанов, арх. Иван Битраков, арх. Георги Лабов, арх. Никола Михалевски, арх. Петър Петров, св. Живко Желев, художникът Румен Найденов и скулпторът Елка Василева. Участват 16 колектива от страната с 16 оригинални проекта.
На 10 юли 1993-а журито подписва протокола и обявява премираните проекти. Третият проект, който печели втора награда, с автори: арх. Антон Тодоров, арх. Николай Бечев и инж. Ангел Бедров - и тримата родопчани, е приет за изпълнение.
На 7 април 2002 г. са осветени основите на храма, а на 2 юли 2006-а - вече готовата църква. Строително-монтажните работи възлизат на около 3,5 млн. лв. Две трети от тях дарява предприемачът Тодор Батков от с. Левочево, а останалите са събрани от населението.
Катедралният храм се строи от фирмите „Дюлгер” и „Агрогруп”. Той е единственият голям храм, строен през последните 100 години в България, и без съмнение представлява архитектурно-строително чудо.
Наосът е с площ 382 квадратни метра и побира 500 богомолци, диаметърът на централния купол е 17 метра, а височината на камбанарията - 32. Тя е оборудвана с пълна конфигурация московски камбани - 11 на брой, най-голямата тежи 2 тона, а общият им тонаж е 5.
Само храмът „Св. Александър Невски” в София има такъв набор камбани. Те озвучават града с магическия си глас, оформят празничното звучене в чест на всички родопчани - починали, живи и неродени.
В църквата светят 5 полилея, също московски. Най-големият, окачен в наоса, е 600-килограмов и осветява Божията светая-светих със 109 свещи. Главният иконостас, преградата между земното и божественото, е висок 7 и широк 14 метра.
Той е изработен от тревненския резбар проф. Кънчо Цанев, а иконите - почти високи в естествен ръст, са дело на група иконописци, ръководени от Елена и Дечко Дечеви.
Църквата „Св. Висарион Смоленски” има свой неповторим образ - отвън и отвътре. Тя носи характера на времето и архитектурните особености на епохата.
Тук съвременността е победила окончателно традиционната ни представа за православния храм. Тя взривява нашата емоционалност.
Когато сме вътре, изпитваме незабравимо усещане, различно от онова в старите български храмове, където е притихнало безвремието.
В „Св. Висарион Смоленски” светлината нахлува на водопади през прозорците, а модерните архитектурни линии недвусмислено ни показват, че сме в XXI в., а не в полумрака на осиротелите и запуснати български църкви.
Освещаването на новия храм на 2 юли 2006-а се превърна във всеобщ празник за родопчани. В Смолян дойде целият политически и културен елит на държавата.
Площадът се оказа тесен за 10-те хиляди души, пристигнали от различни селища в планината, за да станат част от откриването на втория по големина храм в България.
Облечени в най-новите си дрехи, християни, мохамедани и атеисти се дивяха пред великолепието на религиозно-архитектурния център.
Сред множеството имаше десетки забрадени жени и момичета, мъже с одухотворени лица, дошли да почетат религията на своите братя и да се помолят на Бога, който е един за всички хора по земята.
Когато плачеха от радост християни и мохамедани, когато едните се кръстеха, а другите притискаха с ръка сърцето си, жест равносилен на първия, арх. Петър Петров възкликна:
„Това беше целта на изграждането на новата църква. Тя оправдава всичко. Дори само на един човек да вдъхне кураж и той да се върне при нея, изгонен преди векове от храма с огън и меч, е достатъчно”.
Тогава, повлиян от наркозата на радостта, един от журито разкри част от колизиите, разиграли се по време на премирането на проектите.
Когато станало ясно, че „посечената” църква не е фаворит, големият архитект проф. Стефан Попов, автор на сградата на Родопския драматичен театър, изразил съжаление, в което мнозина съзрели обида.
И понеже „сърце мъжко не трае”, арх. Петър Петров съвсем не на място опитал да „успокои топката”:
„Господин Попов, Вие сте голям архитект, проектът, който представяте, е уникален. Заслужавате аплодисменти, но ние, които сме родени в планината, мислим по-иначе. Време е да спрем с белезите на разделение на едни българи от други българи. Вече сами не желаем това, не искаме да сме „белязани” птици”.
„Отивам си огорчен, обиден от този конкурс”, нещо подобно казал на свой ред проф. Попов.
- По-добре един обиден, при това мой приятел, отколкото сто хиляди мои земляци - намеси се Петър Петров на тържеството пред църквата, недоволен, че негов колега „издава” конфиденциална информация от „кухнята”, показа ни един просълзен мъж с таке (шапка с пъпка на върха) и рече: - Ей този „аго” (чичо) казва всичко, което ние не можем да кажем! - и отпраши нанякъде, сливайки се с многолюдието.
март 2019 г.
