Светозар Казанджиев

На този свят има толкова малко радост и толкова много страдание, че човек се чувства обречен, ако няма с кого да го сподели. Съдбата ни е научила да общуваме и така ни е направила най-специалния си подарък.

Разговорът с възрастен е като наздравица със старо вино. Ако човекът се окаже умен и интелигентен, бъдете сигурни, че ще изпитате истинско щастие. Така се почувствах и аз при срещите ми с Юри Буков.

Първото, с което ме впечатли, бе версията за неговия произход. Той я разказваше с художествена логика и жизнена енергия на Мопасанов герой.

Харесваше я, въпреки че звучеше недостоверно. Буков знаеше, че предците му са родени в с. Беден и гордо признаваше, че освен него, селото има още една слава - легендарния Гордьо войвода.

„Произхождам от силни, свободолюбиви, бунтовни българи от две села, но с един корен - Беден, община Девин, и Брестовица, община Родопи (Пловдив). За жалост те били обречени на заколение. Под напора на зли сили родът се разкъсал и една част от него приели исляма и останали при бащиното огнище, друга слезли в полето и оттам се пръснали на изток и запад. Преживели много страдания, те искали да го разкажат на други и след това да се борят за радостта… Има много легенди за Родопа, вдъхновяващи, разтърсващи, поучителни. Тази е моята - разказваше със закачлива усмивка, украсена с тънки средиземноморски мустачки и благ поглед. Жестовете, мимиките, цялостното му поведение - изтънчено и деликатно, излъчваше доброта.

След погрома на Пребраженското въстание (1903), родителите ми бягат от турския ятаган, оставяйки всичко зад себе си. Одринска Тракия и Източните Родопи били опръскани с кръв. Когато видели, че конниците на Аллах ги настигат и нямат никакъв шанс, опитали да спасят мен, новородения си син, скривайки ме в хралупата на един бук. Какво съм правил в дънера, не помня, но без съмнение чрез мощните букови корени съм засукал „мляко”и сила от благословената родопска земя. Мляко, което впоследствие се превръща в кръв, вдъхновение, мисъл, любов… Намерили ме други българи, спасили се от кървавата вакханалия. Понеже нямало никой наоколо, пък и не знаели дали имам име, те ме кръстили Юри, на казашкия атаман Юрий (останал у нас след Освобождението да брани родопчани заедно с Петко войвода), а за фамилия ми турили Буков, заради моя закрилник - стария бук…”

Колко е негова тази легенда и колко е достоверна, няма да споря. Той я харесваше и обичаше да я разказва. Реалната е съвсем друга. Ето я:

Юрий Буков е роден на 1 май 1923 г. в София, в младата столицата на България, а не в Родопите. Баща му Георги е инженер, завършил Висша военна академия в Русия, а майка му - музикант, учила пеене в Одеса, потомка на бесарабски българи от Болград.

Вероятно от онези беси роби от Орфеевата планина, прокудени през 105 г. от император Траян в земите на древна Скития. Както се казва, кръвта се срещнала със себе си.

Няма никакво съмнение около родопския корен на маестрото. Воден от силата на родовата кръв, едва четиринайсетгодишен идва с родителите си в Беден, а през 1955-а - в Широка лъка, където баща му работи.

Следват още няколко посещения в Беден през 1987, 1990, 2000 и 2002 година.

Тогава се среща и запознава със своите роднини, участва в събор на род Букови и в откриването на чешма в центъра на селото. На една от съвместните родови срещи в Брестовица Буков е в компанията на писателите Николай Хайтов и Станислав Сивриев.

По негово лично признание, много по-добре се чувства, когато са сами със съпругата му в Беден.

Първите уроци по музика бъдещият виртуоз получава от майка си. Едва петгодишен сяда зад лъскавото пиано, а на дванайсет изнася концерт по творби на Едвард Григ, Роберт Шуман и Феликс Менделсон на руска вечеринка в София.

Първият му солов концерт е в БИАД (Българско инженерно-архитектурно дружество), на „Раковска” 108. Тогава е тринайсетгодишен.

Според него това е нормално за децата, отдадени на изкуството. Наборите му по онова време (1936) били много талантливи. Сред тях са: Иван Попов, Митко Събев, Добрин Петков, Фреди Островски, Петър Ступел, Васко Абаджиев, Радосвет Бояджиев… Макар и десет-петнайсетгодишни, облечени в бели ризки и кадифени панталони, децата се надпреварват да дават концерти.

Младият вундеркинд стъпва на подиума на зала „България”, когато е на петнайсет години. Саша Попов дирижира дебютния му концерт, съставен от пет клавирни творби на шведския композитор романтик Едвард Григ.

Пълната зала с музика, диригентът пред него, симфоничният оркестър, аплодисментите, романтиката препълват сърцето на младия изпълнител със самочувствие.

Юри Буков ще помни този концерт през целия си живот и ще признава, че именно тогава е станала онази тайнствена връзка между него и отечеството му.

След като завършва с отличие Дойче Шуле (немското училище в София) през 1945-а, Юри Буков постъпва в Българската държавна консерватория.

Учи клавир и камерна музика при проф. Андрей Стоянов. Известен със своята строгост, маестрото се отнася към Буков сърдечно и с топлота.

Усетил с какво чувство и интелект поема музиката в себе си, с каква страст и прилежание й се отдава, той насърчава младия момък да я приема не само като любима специалност, а и като смисъл на своя живот.

„Проф. Стоянов беше взискателен, но и много щедър човек. Ритъмът на неговите уроци бе ускорен, признава по-късно световноизвестният пианист. Първия път разчитахме произведението, втория го изпълнявахме с педал, третия - наизуст. Тази метода за бързо учене на академик Стоянов ни даваше възможност да усвоим голям по обем репертоар”.

Забелязали яркия му талант, музикантите Роберт Сьотенс и Сюзан Рош го препоръчват за една френска стипендия и през есента на 1946 г. Юри пристига в Париж.

Във френската столица младият българин се приобщава към европеизма. Той показва, че човек може да бъде добър патриот и едновременно с това да е добър европеец.

Да се подчинява на собствената си съвест и да е в мир с обществото, в което живее. Озовал се в прекрасна среда със световноизвестни специалисти като проф. Ив Нат, Гастон Пуле, Маргарит Лонг, Едвин Фишер, проф. Костанов и др., той се отдава изцяло на изпълнителската стихия.

В музиката му звучи радост, мъдра ирония, благородна приповдигнатост, нежност, младежки оптимизъм… Тя пленява със съвършената си художествена форма.

По време на сближаването си с Париж той изповядва разбирането, че който има душевно предразположение към музиката, у него е вкоренен непрестанен стремеж към хармонията.

Със своето трудолюбие и непреклонното си желание да е пръв сред останалите, Юри оправдава надеждата на преподаватели и колеги.

Внушава им, че нищо не въздейства така силно върху емоционалния свят и младежките му чувства, както това прави музиката. Няма друга сила, която така упорито и неотклонно да го насочва към изкуството.

Маестро Юри Буков завършва Парижката консерватория за една година. След това, пак за година се дипломира в специалността „Камерна музика”.

Това е необичайно явление дори за преподавателите от консерваторията, затова пак с онази закачлива усмивка, украсена с тънки мустачки и благ поглед, той им признава:

„Извинявайте скъпи приятели, подведе ме свободата, с която плувах в океана на музиката и непрестанната ми амбиция да стигам винаги пръв на брега.”

В това няма ни йота подценяване на академичната подготовка, нито безценния опит на корифеите на музикалното изкуство, напротив, първенецът на випуска продължава да усъвършенства своето свирене при проф. Ив Нат, Маргарит Лонг, Едвин Фишер, Джордже Енеску.

Първият му концерт в Париж, съпътстван с шумен успех, е през 1949 година. Отворил широко прозореца към необятния свят на изкуството и живота, маестрото планира светкавична кариера зад океана.

Забравил за миг, че е българин, роден зад „желязната” завеса, той е принуден да изпие първата чаша на огорчението. Десет години му отказват виза за САЩ. Втората чаша с „отрова” е 19-годишното несъгласие на Френската република да му даде гражданство.

Веднага след триумфалното дипломиране във Френската академия през 1947 г. Юри Буков започва солова кариера в Западна Европа.

Талантът му покорява всички музикални центрове на стария континент и в Азия. Подкрепян безкористно от своите преподаватели, а след това и негови колеги: Маргарит Лонг, Надя Буланже, Лазар Леви, той печели първите награди от най-престижните конкурси за пианисти, участва във фестивали, концерти и рецитали, които му донасят световна слава.

Лауреат е на международните конкурси в Париж, Брюксел и Женева. Името на талантливия българин става неразделна част от музикалния живот в цяла Европа, Азия, Австралия, Америка и Африка.

Буков е първият европейски пианист, поканен на турне в Китай през 1956 г.

Маестро Юри Буков е свирил в най-големите концертни зали по света, с най-прочутите оркестри под диригентската палка на такива чародеи като немеца Ханс Кнапертсбуш, французина Андре Клюитанс, украинеца Игор Маркевич, американеца от полски произход Артур Родзински…

„Пианото е моят живот - сподели големият интерпретатор при едно от многото си посещения в Смолян. - По-точно, пианото ми помага да живея живота си, както съм си мечтал. Обичам до полуда „Патетичната соната” от Лудвиг Ван Бетовен и я изпълнявам като луд от щастие и любов, а „Андалуса” от Мануел де Фая ме изпълва с желание да летя…

Когато студентите от Музикалната консерватория в Париж любопитстват за личните пристрастия на своя преподавател, аз сядам зад пианото и свиря тези творби.

Един от любимите ми концертни бисове е „Исусе, моя радост” от Йохан Себастиян Бах. Защо, ще попитате, защото, когато в края на вечерния празник възторгът на публиката те залее с аплодисменти, а вдъхновението е отнесло всичко от теб и в замяна светът е в краката ти, ти нямаш сили за друго, освен да прошепнеш: „Благодаря, Господи!”

Талантливият българин, прославил отечеството ни и родната планина по целия свят, остави богата фонотека от записи в аналите на световното музикално изкуство. Има над 30 албума от различни звукозаписни компании: Philips, EMI, CBS, RCA, Westminster, Metropole, Балкантон…

Те са главно върху клавирното творчество на Бетовен, на композиторите романтици и на съвсем съвременни автори.

В записите, рециталите, на концертния подиум, в разговорите - навсякъде прозира неговата любов и пълна отдаденост на музиката.

„За нашата професия се изисква интелект и характер, не само природна даденост, но ако я има, непрекъснато трябва да я усъвършенствате чрез трупане на нови знания, чрез контакт с други изкуства - обичаше да казва на своя събеседник, тъй както говори със студентите в Парижката консерватория. Колкото личността на интерпретатора е по-богата, толкова по-добре може да предаде посланието на композитора”.

Наред с професионалните си изяви Юри Буков бе и активен общественик. От есента на 1946-а до края на дните си - 8 януари 2006-а, живее в Париж.

Всички знаят, че той е основателят на българското културно дружество „Иван Вазов” във френската столица и повече от две десетилетия негов председател.

Това не му пречи да се връща в България по два пъти годишно. Да участва в редица знакови културни прояви, да се интересува от съдбата на своите сънародници, да помага на талантливи артисти, художници и музиканти.

На Общобългарския фолклорен събор на Рожен през 2000 година той беше личен гост на президента Петър Стоянов. При срещата им, обладан от вътрешното си чувство за хумор, Юри Буков посрещна държавния глава с думите: „Господин президент, добре дошъл в нашия край! Аз съм си тукашен и като домакин искам да Ви стисна ръка”. Стоянов разтвори голямата си усмивка и едва не извика: „И аз съм си тукашен!” „Е, тогава, добре сме дошли у дома!” - заключи доволно маестрото.

Вечерта свири в Смолян, а на другия ден на фолклорния „Еверест”, пред 200 хиляди българи от страната и чужбина, представи „Фантазия за пиано, хор и оркестър” от Бетовен, под съпровода на хора и оркестъра на Софийската опера. Маестрото се гордееше с огромния духовен потенциал на българите в изкуството и по-специално в музикалното.

Неговият Париж е посрещал с голям успех Борис Христов, Никола Гюзелев (с когото Буков има половинвековна дружба), Гена Димитрова, Емил Чакъров, наши оркестри, театрални трупи и танцови състави.

Гастролите на Софийската опера са били винаги истинско предизвикателство за меломаните. Градът е бил изпъстрен с афиши и впечатлението е било съвсем различно от онова преди промяната. Оперните гласове и развихрените спектакли са чест за музикален Париж.

Когато през 1970 г. идва Емил Димитров, за да подпише договор с музикалната компания EMI Path?-Marconi, издала първия му сингъл на френски език „L’amour c’est toi”, и среща в дома на Буков прекрасната Юлия Христова (Джулия Бул), покорила френската столица с българската си хубост, нему му спира не само часовника, а и сърцето.

„Юри, кой щастливец прегръща тази жена?” „Много са, Емиле, един от тях в момента стои пред теб”, отвърнал маестрото и прегърнал талантливия си колега.

Юлия е причината да се роди един от най-популярните хитове на Емил Димитров - „Джулия”.

Юри Буков е изключително борбен човек не само на сцената, а и в живота. Тази борбеност е наследство от воинския дух на дедите му.

Попитан от журналистката Албена Атанасова, дали има други музиканти в рода, след получаването на орден „Стара планина” от президента Георги Първанов по повод 80-годишнината на пианиста (2003), той отговаря:

„Винаги трябва да се помни, че това, което се случва в живота, зависи и от кръвната връзка, от генетичната информация. Моите прадеди са живеели в сърцето на Родопите - в Беден или в Брестовица. Те са свирили и на гайда, и на кавал, пели са родопски песни и са играли родопски хора. Така са натрупали любов към музиката, която е стигнала и до мен. Те също имат заслуга за това, че аз днес получавам този висок орден”.

Негови колеги и приятели разказват, че нито за миг той не е преставал да поддържа формата си. При всяка свободна минута е излизал „на полето” да сади, копае, сече дърва, да прави нещо, за да не стои на едно място.

Непрекъснато тренирал ума си, което според него е изключително важно за „здравето” на изпълнителя. През 2003-а Юрий Буков бе удостоен със званието „Доктор хонорис кауза” на Държавната музикална академия „Панчо Владигеров”.

От 1990 г. насам той използваше авторитета си в организирането на редица благотворителни акции, осигуряваше помощи за България - лекарства, медицинска апаратура, храни.

И всичко това, може би, защото никога не бе се простил с юношеския си идеал за една България, заслужаваща по-различна съдба. Участваше в червенокръстки инцииативи, помагаше на български музиканти, загрижен беше за духовния живот в Пловдив…

През последните години положи големи усилия за създаването на Български културен център в Париж и на асоциация за неговото подпомагане.

Близо двайсет години, заедно с други емигранти във Франция, той лансираше идеята да се купи сграда, която да играе функция на културен дом и на църква едновременно, но не успя.

„Във Франция, а и където да съм бил по света, аз бях повече от всичко българин - изповядва маестрото. -Успявах да постигна мечтата си с труд, въпреки всичко и въпреки всеки. От работа и музика не успях да направя равносметка на стореното, но когато се възнеса към небето, дано имам време да преценя кой съм и колко струвам. Пък тогава, ако има повод за радост, ще взривя отново клавишите”.

Юри Буков почина на 82 години в Париж. Вестта дойде светкавично. Тя беше обиколила целия свят. Спомням си, тогава от позицията на служебно лице в областта на културата трябваше да напиша съболезнователно писмо до близките на пианиста и да им го изпратя чрез Посолството на Франция в София.

Един от абзаците на парещия лист звучеше така: „Заедно с големия българин и достоен гражданин на Франция си отива цяла епоха в европейската музикална култура, епохата на изпълнителя Юри Буков, на човека, вълнувал по неповторим начин размирния Двайсети век. Неговите последователи, майсторството му, неговите добри дела ще останат завинаги сред нас, за да напомнят за талантливия родопчанин, наследил музиката на Орфей и подарил я на широкия свят. Родопа скърби по неговата смърт и ще го пази в сърцето си, там, където блестят светкавиците и звездите на героите…”

Трябваше да минат години, за да осъзная, че има много повече текст зад думите, написани по-горе.

Защото образът на този елегантен, магнетичен, великодушен, талантлив артист с български произход носи не само добро сърце и развълнувана душа, но и много, много музика.

Без неговия ювелирен талант българската и световната култура нямаше да са същите. Светлата радост, която струеше от таланта му, бе обагрена по неподражаем начин от неговите родопски корени и от обичта му към България.

Житейската и творческата му съдба го свързаха завинаги с Франция, но за щедростта на таланта, за жизнелюбието му нямаше граници.

Маестро Юри Буков имаше невероятната дарба да извисява музиката и да я превръща в магия, неподвластна на времето и на съдбата.

януари 2019 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

БУКОВ, Юри. Дължа всичко на дедите си, интервю на Албена Атанасова, в. Стандарт, 4 април 2003.
IN MEMORIAM, в. Култура, бр. 1 (2396), 13 януари 2006.
Напуснаха ни двама големи музиканти в. Дума, 10 януари 2006 г.
ПРОФИЛ на Юри Буков, сайт на Националната музикална академия „Панчо Владигеров”.
ШУРБАНОВА, Олга. Юри Буков е име, в. Култура, бр. 18, 8 май 2017