Иван Джебаров

От стажа ми преди години в столичен вестник съм запомнил един интересен епизод. Вика ме завеждащият отдел „Партиен”, подава ми изписан на английски език вестник сгънат така, че да се откроява голяма снимка.

На нея - множество от хора с вдигнати за поздрав ръце към един застанал пред тях човек. Иди, поръчва ми завеждащият отдел, във фотолабораторията да занесеш снимката.

Те, казва ми още за фотографите, знаят какво да правят. Отнасям я, а в следващия брой гледам, същата снимка, но малко поорязана. Вижда се само множеството с вдигнатите нагоре ръце, а отдолу текстът съобщава, че в еди кой си американски щат трудовите хора протестират срещу нечовешките капиталистически условия.

Така беше тогава - малко грубо, но добре подплатено идеологически. Сега по този въпрос се пипа по-тънко, фино дори, с добре обучени специалисти.

Така че, ако някой смята, че „свободата на словото” не обслужва и днес интересите и идеологията на силните на деня, значи е обикновен наивник.

Дори ако сега пуснете националното радио или телевизия /пък и не само те/ може за пореден път да чуете как предлагат един господин за шеф на антикорупционната комисия /КОНПИ/, защото предишният шеф си подал оставката заради съмнения за незаконно построена тераса.

И тука: хоп-уловката! Предишният шеф излезе в отпуска заради шума по тая тераса, а оставката си подаде поради изпращането му за консул в далечна страна.

За консулството, разбира се, нито дума. Защото чулият го сигурно ще си рече: „Абе как така, хем го упрекват в незаконни неща, хем консул го изпращат?!” Докато така предадено, съобщението може и да накара някой да си каже: „Браво, сгрешил човекът, подал си достойно оставката!” Като тук определено се разчита и на късата памет от страна на слушателите.

Всъщност явлението „промиване на мозъци” се опира на две основни неща: забрава на подробностите и подаване на информацията по начин, обслужващ поставената цел.

Това, което не може да се впише в полза на целта, просто се премълчава като държавна тайна. В това отношение да сте чули по същите тези официални медии за станалия наскоро скандал в израелския град Хайфа с участието на наш голям градоначалник?

Който отива там да сключи меморандум за приятелство и сътрудничество, но е изгонен заради сътворения от него публично пиянски-сексуален скандал. Така в името на гражданското спокойствие и държавната тайна, дръзналата да разплете случая журналистка от една регионална телевизия бе уволнена.

Към посочените по-горе малки примерчета, прибавете сега ежедневните медийни новини. Задължително започват с убийство, катастрофи, измами от всякакъв вид и калибър.
Целта е да се свиква. Така е било, така и ще бъде, най-добре да си налягаме парцалите.

За по-сигурно се съобщава и решението на създадената волю-неволю комисия за разглеждането на изтървана в публичното пространство корупционна проява: доказателства за изнесените нарушения няма, пък и да има, те са законни.

И българинът веднага си припомня, че „гарван гарвану око не вади”, успокоява се и почва пет пари да не дава за околния свят, стига да не бъркат в собствения му джоб.

В процеса на манипулиране на истината, често се използва най-обикновеното лицемерие. Става в моменти, в които трябва да се вдигне рейтингът на водачите на народа.

Така напоследък, поради допуснати смъртни случаи в здравеопазването, се
наслушахме на прочувствени слова към опечалените, наказания на все още недоказано виновни… и все от този вид крокодилски сълзи.

От същите ония, които по закон и народна воля са призвани да изградят системата на здравеопазването така, че в нея да няма място за корупция, безотговорност, бездушие.

Оказва се обаче, че за толкова години, е по-лесно да правиш пиар акции по състрадателност, отколкото да извършиш отдавна исканите от медицинската гилдия и обществото като цяло реформи.

Същото лицемерие се крие и зад пиар загрижеността за образованието. Отчитаме със сълзи на очи процент след процент увеличаваща се неграмотност, но не и да се видят и отстранят причините за това.

И в двата случая обаче има голяма доза пропаганда в интерес на извършващите я, което им дава право да се бият с гордост в гърдите - ежегодното наливане от пусто в празно на пари, от които, както отдавна се вижда и отчита, подобрение няма.

Преди години, при посещението си в България, италианският писател Умберто Еко направи два кратки психологически портрета на българина. Вторият, който е свързан с темата бе, че обичаме да бъдем и се правим на мазохисти.

Едва ли има народ, който в историята си да няма черни петна, но докато другите избягват да се ровят там, дето се обезценява националната гордост и слава, ние не само разравяме с удоволствие, но и се хвалим на света колко хич ни няма.

Спомням си, как още в първите години на демократичния преход изкарахме Н. Й. Вапцаров дюстанбанлия и това му объркало главата, Райна Попгеоргиева бе случайно попаднало девойче сред харамиите-бунтовници, нямало е никакво Баташко клане и т.н.

След което учениците започнаха да гледат с подозрение на учителите си историци и литератури.

Разбира се, някои от тия прозрения бяха поръчкови, добре платени и използвани, но други се писаха и се пишат или от глупост, или просто за начесване на ЕГО-то, като начин за показване на величие.

Едните и другите обаче прекрасно се вписват в доунищожаването и на малкото ни българско самочувствие.

В повечето случай на превръщане на лъжата в истина. Дребно на вид, но как мислите ще реагира младият човек, ако прочете написаното в един наш областен вестник, че”…Сред многобройната кохорта на облагодетелствалите се през мътните времена / след Освобождението/ се открояват масоните Иван Ведер и Захари Стоянов, Стефан Стамболов и ред други…”

Ами може и да си рече: „Ай сиктир бе, пък ме лъжат че били възрожденци и будители! Я да си стягам аз куфара за Англия!”

Либералната ни демокрация дава право на всеки желаещ да дава акъл, дори да се манипулира истината и се смесва с лъжата.

Проблемът е, какво да правят консуматорите този акъл, независимо в каква насока е и колко „акълът” е?

Защото хапче против всякакъв вид опит за заблуда върху собственото „АЗ” няма.

Единствената възможност е да се научим да мислим със собствената си глава за нещата около и извън нас.

Трудно е, времето е показало, че за някои дори е невъзможно, но това е единственото лекарство. Засега.