Историята на котарака

Василий Воронов

превод: Дафинка Станева

Черната лакирана лимузина леко се плъзгаше по широкото шосе, залято с жълтите ивици на майския залез. Забавила малко ход, тя свърна по тесните павета покрай тъмна борова гора. Забави ход покрай бордюра. Отзад седеше мъж с военна шапка и в платнена блуза без знаци. Беше Сталин. Той попита охранителя отпред:

- Виждаш ли, под бора стоят монах с котарак, закусват? Сигурно идват отдалеч, наблизо има камион. Извикай монаха!

Монахът се появи бързо, поклони се уплашено. Оправи си колана, докосна брадичката си, сведе очи.

- В коя обител  си монах?

- В Загряжския  манастир, Донска епархия. Отец Амвросий.

- Какво правиш тук, Амвросий?

- Братята ме пратиха по стопански дела. В Кунцевската обител.

Неочаквано на раменете на монаха скочи неговият спътник. С ярка тигрова окраска, големи лапи, плътна муцуна, прозрачно жълти очи. Смело се взря в Сталин. Монахът уплашено запремигва, опитвайки се да прогони котарака. Сталин с жест го спря.

- Остави го. Как се казва?

- Тит.

- Руски Тит?

- Руски, другарю Сталин. Обича да пътува до Москва.

- Обича Москва, казваш. Отбийте се при мен да пийнем чай, а? Следвайте  ни.

Монахът, ни жив, ни умрял, следваше указанията на охраната. Няколко минути по-късно се отвори висока порта, колите се изкачиха към дълго зелено имение. Красива млада жена с трапчинки на розовите си бузи излезе да ги посрещне. Радваше се на пристигането на стопанина, улавяше и отгатваше всеки негов жест, а усмивката не слизаше от лицето й.

- Валюша - каза Сталин ласкаво. - Имаме гости от Дон.

Амвросий с котарака на рамо се поклони на Валюша, представи се.

- Как се казва котето?

- Тит.

- Какъв интересен Тит! Като тигърче. А очите му жълти, умни.

- Прилича на мен - грубо и наблягайки на думите, се пошегува Сталин. И се изкикоти доволно.

Никой не посмя даже да се усмихне. Засмя се Валюша - силно, звънливо, по детски.

- Да, така изглежда…

И млъкна.

Гостите с домакините се настаниха в малка трапезария на дълга маса с високи столове  със снежнобели покривала. Копринените завеси почти напълно закриваха прозорците; в стаята беше полутъмно и прохладно. Светнаха лампите. Полилеите на тавана пропускаха слабо мека топла светлина. Сервираха им салати от пресни краставици и домати, осолени гъби, картофено пюре с овнешки котлети. Доматен сок във високи чаши. По-късно донесоха силен чай с лимон.  След обяда Сталин от време на време питаше Амвросий как живеят хората в колхозите. Какво ядат в делнични дни, по празниците. Какви песни пеят, когато се веселят. Правят ли самогон, много ли са пиещите, пияниците. Монахът отговаряше кратко и разумно. Не преувеличаваше, но и не умаляваше. На Сталин това му хареса.

Тит до камината гризеше пилешки крилца в чиния, лочеше мляко от чинийка. Наяде се и скочи на свободния стол до стопанина, облизвайки се и миейки муцуната си с дебела лапа. Сталин внимателно погледна котарака и каза в рима:

- Тит дори благодари!

На раздяла Сталин заповяда да донесат кутия с подаръци и каза, като бавно изговаряше думите:

- Моли се, свещенико, за всички нас, моли се за руските хора.

Тит отказа да следва Амвросий, не се отделяше  от стопанина и обикаляше, размахал опашка, търкайки се в излъсканите му ботуши. Същевременно той замяука силно и замърка, проявявайки преданост. Виждайки объркването на монаха, Сталин направи движение с ръка:

- Нека Тит поживее  у нас. А ти ела за него след година.

Монахът само въздъхна, разпери ръце и си тръгна.

Сталин попита Валюша кой е дежурен в кухнята днес.

- Спиридон Иванович Путин

- Извикай готвача.

Спиридон Иванович се яви чист, спретнат, внимателен. С висока бяла шапка и бели ръкавици. Като хирург в операционна зала.

- А-а-а, стар познат! - засмя се Сталин. - Хранил си Ленин, хранил си Сталин, сега Крупская ли храниш? Троцкистите ли храниш?

- Служа на Вас, другарю Сталин.

Сталин взе Тит на ръце, потупа го по холката, погали го по гладкия тил.

- Този котарак ще живее у нас, трябва да се зачисли към продоволствието. Кажи, Спиридон Иванович, как по-добре да го храним?

Старият служител отговори ясно по военному:

- С прясно кърваво месо.

- С кърваво?

- С кърваво. Суровото месо съдържа целия набор от витамини. По-добре е да бъде говеждо месо. Още по-добре - мраморно говеждо.

- Имаме ли мраморно говеждо?

- Имаме. Какмикските породи прясно говеждо месо се доставят от Елиста със самолет.

- Кажи, че от утре ще трябва другарят Тит да се храни с кърваво говеждо. Мраморно, от калмикска порода.

Котаракът бе зачислен за храна и заживя в държавната вила.

2

Тит започна да наблюдава отблизо висшите ръководители на страната Той беше интелигентен, съобразителен. Всички гости и посетители  ги съдеше с мерките на Стопанина. „Умен и мързелив”. „Глупав, но услужлив”. „Хитър и подъл”. “Волнодумец”, “Мечтател”…

Всички гости се опитваха да кажат на Тит нещо приятно. Да го приласкаят, да го погалят по шията. Тит се отнасяше хладно към тези знаци на внимание и се стараеше да седи по-близо до Стопанина, знаейки, че тук никой нямаше да посмее да го пипне по гривата. Наистина имаше един гост, който не се страхуваше да спори, дори викаше на Учителя, а се стремеше да докосне Тит по  опашката, да го дразни. Но бързо дърпаше ръката си, когато Тит  се озъбеше и съскаше. Сталин се усмихна.

- Той не обича провокаторите, Лаврентий!

Народният комисар се задъха от обида, заканително изви бялото на черните си очи.

- Аз на него муцуната му ще разбия.

Той ненавиждаше Тит в тази минута. Котаракът му обърна гръб, показвайки му пълното си презрение.

Сталин в този момент бе на страната на Тит и му завиждаше. На смелото и откровено отношение към околните във всяка житейска ситуация. На Стопанина му се налагаше да скрива чувствата си даже пред близките хора. Не можеше да каже и на Валюша, че му харесва, че му е хубаво, когато тя е наблизо. Даже когато я прегръщаше нощем, не можеше да се насили и поне да прошепне в ухото й: „Обичам те!”. А тя пееше и чуруликаше: „Йося! Йося! Обичам те!”.

Тит беше по-смел и по-щастлив от Сталин. Тит обичаше котките и им пееше комплименти с тенора на Козловски. И кокетливите млади котки също обожаваха талантливия си приятел. Той не само им пееше комплименти, но жестоко, до смърт се биеше с опитните волински котараци направо на високата ограда на вилата. Там нощем се събираха и буйно гуляеха котешки сватби. Кървавите схватки на съперниците се огласяха от вопли, викове и стонове. Тит попадна в самия огън, в самото гнездо на страстите, добивайки правото на първата волинска красавица. Той безмилостно биеше конкурентите и сам биваше бит безпощадно от тях. Плътната рижа муцуна беше одраскана от пресни белези, в краищата на ушите му бяха разкъсани и покрити със струпеи. По гърба му светлееха плешивини от откъснатата от вражеските нокти козина.

Една сутрин Сталин внимателно се вгледа в спящия на канапето Тит и извика Валюша.

- Навярно дяволите са носили вода на нашия Тит! - Стопанинът строго погледна икономката. - Къде се е шлял?

Валюша се изчерви, дърпайки нервно колана на роклята си.

- Това е разгонване, другарю Сталин… Разгонване при котките. Котешките сватби започват.

Сталин, отворил уста, дълго гледа Валя.

- А-а! - каза той и поклати глава. - Съвсем като при жените. Разгонване и сватба.

Сватба и разгонване…Живот…

Стопанинът захихика ехидно и поклащайки се, отиде в кабинета.

3

Течеше войната. Във вилата  забележимо се увеличиха военните. Едно след друго се провеждаха заседания, съвещания, срещи. Пак тук в голямата трапезария обядваха, вечеряха, застояваха се до сутринта. Във въздуха, в атмосферата угнетяващо миришеше на буря. Сякаш кислородът стана по-малко, увеличиха се шумовете, звуците. Кукуригането на петлите вече не беше така стройно.

Тит по цели дни и нощи не излизаше от дома, тихо дремеше на коленете на стопанина или седеше наблизо, безмилостно чешейки се и търкайки с дебелата си лапа изподраната си муцуна. Той започна да спи в краката на Стопанина, като не обръщаше внимание на слабото недоволство и съпротива. Упорито отъпкваше мястото, плътно облягаше гърба си на краката му, обути във вълнени къси чорапи и високо мъркаше, предавайки топлината си на своя благодетел.

Сталин привикна и вече не можеше да заспи без котарака. Той викаше на помощ Валя, ако Тит се беше отлъчил някъде. Валя търсеше Тит и с усилие го домъкваше, държейки го под мишниците, при Стопанина, на канапето. После с усмивка наблюдаваше как Тит тъпчеше с лапи, подготвяйки си мястото. Струваше й се, че наистина има сходство между Стопанина и котарака.

- Обича те той тебе, Йося…, - шепнеше Валя - И аз ви обичам, котарачета-хипопотамчета…

Веднъж Сталин се събуди преди изгрев слънце от силно чукане по стъклото. Надигна се, седна на дивана. Разтърка очи. Погали Тит. Чукането се повтори по-настойчиво, по-често. Стопанинът с чужд пресипнал глас извика:

- Валюша!

Прегърнати, те седяха мълчаливо, ослушвайки се. Валя чувстваше как вождът леко трепери.

Рязък звук, сякаш от кост, се разнесе из цялата вила. Включиха светлината, извикаха охраната. Яви се изплашеният комендант на вилата Орлов.

Никой ясно не можеше да разбере на кой прозорец чукаха и кой чукаше. Охраната никого не беше видяла и нищо не беше чула. Сталин едва се сдържаше. Той тежко и от упор гледаше коменданта.

- Никой не е видял,  никой  не е чул… Извикайте Хрустальов, отивам в Кремъл.

От сутринта на вилата царяха вълнение и суматоха. Дойде народният комисар Берия. Изцяло замениха охраната от сто и петдесет човека. Офицери от НКВД с кучета оглеждаха оградата по целия периметър на вилата. Къщата и тавана ги провериха криминалисти. Берия разпитваше уплашената Валентина, икономката.

- А къде беше котаракът? Къде беше Тит през нощта?

Валентина  се губеше и объркваше в показанията, разплака се. Умоляващо гледаше страшния нарком и нервно повтаряше:

- Аз не знам, нищо не знам… Тит спеше с другаря Сталин, не е излизал от къщата. Питайте другаря Сталин…

- Ще питаме и другаря Сталин. Много умна се извъди. Върви си засега.

Сталин дойде късно вечерта. Кратко попита наркома:

- Какво става ?

- Завършихме разследването,  сега ще докладвам. Разрешете да започна.

Сталин уморено махна с ръка:

- Няма нужда от доклади. Кажи ми с две думи кой чукаше.

- Кълвач!

- Кълвач, казваш.

- Кълвач.

- Защо чукаше?

Народният комисар с удоволствие и с подробности разказа на Стопанина как огромен горски кълвач, каквито ги има много в околната Матвеевска  борова гора, извършил диверсия и проникнал в охраняемия обект. Пробил дупка в капандурата и влязъл на тавана. Примамили го миризмите и любимото му лакомство - обикновените горски мравки. На свой ред мравките били привлечени от изоставените гнезда на прилепите с умрелите им малки, вече изсъхнали. На тавана живеят, по-точно са живели, прилепи. А дупката я забравили.

- През нощта е чукал кълвач, другарю Сталин! Кълвач и никой друг! Може да спите спокойно.

- А къде е сега този кълвач?

- Утре ще го хванем! А ако разрешите да се стреля, снайперистът утре ще го застреля.

- Всичките не можете да застреляте… Хванете го.

Служителите от НКВД няколко дни се мъчеха да уловят кълвача. Слагаха специални примки. Разпъваха мрежи. Направиха клетки с примамки и автоматични вратички. Но накрая хванаха стотина врабци, няколко гълъба, една синявица и една чавка. Кълвачът изобщо бе изчезнал.

Сталин и Тит мълчаливо наблюдаваха операцията през прозореца. Вождът се подсмиваше под мустак и говореше, обръщайки се към котарака:

- Нищо не могат. Как да им се надяваш? Умеят само английски шпиони да ловят.

Сталин неслучайно се обърна към Тит. Той забеляза как котаракът напрегнато следи врабците, които се тикаха без ред около клетките. Нервно простенваше, мърдайки мустаци…

Сталин се разпореди да завършват операцията и всички да напуснат вилата. Извика коменданта Орлов и му заповяда да отвори дупката, която бе пробил кълвачът. Когато работниците отвориха дупката, Сталин заповяда да сложат там котарака. Умният Тит веднага се вмъкна и се скри на тавана. Късно вечерта почука и влезе в кабинета силно учудената Валюша.

- Йося, Тит хвана кълвача!

След нея важно влезе котаракът, държейки в зъбите си зелената пъстра птица. Внимателно я сложи на паркета до прага. И легна до нея.

4

Житейското поле се стесняваше.

Сталин разбираше по-добре от всички лекари, че неговият живот ще свърши по-рано. Крачките му станаха меки, неуверени, виеше му се свят. Очите му изгубиха непреклонността си, зад ресниците мърдаха стъклени червейчета, избухваха черни точки. В разговор понякога сякаш се спъваше и, гледайки събеседника, мъчително си спомняше името с помощта на жестове.

- Е-е…, напомни ми как се казваш?

- Микоян.

- Извини ме, Анастасе, притъмня ми…

Третият инфаркт на Сталин се случи няколко дни преди Потсдамската конференция. Въпреки протестите на лекарите и на доктор Мясников, превъзмогвайки слабостта и болката в гърдите, Сталин дойде на конференцията със закъснение от един ден. Той обясни  на Труман с лека ирония причината за закъснението си: „Водих преговори с китайците”.

Слабостта в краката се засилваше, затруднено бе дишането. Той започна по-рядко да ходи в Кремъл. Приемаше по-малко посетители. Почти всички срещи и заседания преминаваха във вилата.Най-близки и най-предани му останаха само икономката Валя и котаракът Тит. Веднъж той извика Валентина в кабинета и каза някак загадъчно:

- Седни. Искам да поговорим за живота …

Валентина седна в креслото срещу него и с два пръста галеше котарака зад ушите. Тит скулптурно лежеше на масата до стопанина на ленена салфетка, подгънал лапи под ивичестата си  гръд.

- На колко години си, Валюша?

- На двайсет и девет…

Стопанинът стана зад масата и започна да ходи напред-назад, сложил лявата си ръка на гърба.

- Какво прави млада и красива девойка на двайсет и девет? Девойката се омъжва и ражда деца. Време ти е да се омъжиш, Валюша…

Виждайки как тя се напряга, Сталин вдигна длан нагоре, успокои я.

- Твоето положение на вилата ще се запази до моята смърт…

Икономката онемя от ужас, притисна ръце към гърдите.

- Другарю Сталин…

- Успокой се, ти, пораснало момиче. Искам навреме да уредиш своя семеен живот… Много искам.

Валентина искаше да стане от креслото, но Стопанинът я спря с жест.

- Помълчи, моля те. Нека помълчим.

Валюша тихо плачеше, като не триеше сълзите си. Сталин с просветлени очи гледаше през прозореца. Просълзи се, буца се надигна в  гърлото му. Той заговори дрезгаво, като че ли се срамуваше от своята искреност.

- Не бяха глупави буржоазните журналисти, когато ме питаха кога съм бил щастлив. Аз отвърнах: в Курейка, на Полярния кръг. По време на царското заточение. „Защо?”, учудиха се те. Защото бях млад и здрав. Мен ме обичаха и аз обичах. Слънцето свети и в Сибир. И хората там са добри. Там бях свободен човек. Сприятелих се с един ненец, струва ми се, че му викаха Иван. На лов и на риболов ходехме заедно. Надолу по Енисей по цяла седмица прекарвахме. Жандармът с фамилия Мерзляков, който бе назначен да ме охранява, ме пускаше без надзор. „Върви, грузинецо, омръзнал си ми. В тайгата няма да избягаш”. Хилядолетна първобитна природа. Навсякъде зверове и птици. Огромни звезди трепкат в нощното небе. Огън като дар Божи… И ти не си покорител на природата, а малък листец, песъчинка, хвойнова игличка… В Курейка имаше осем руски домакинства, четиридесет жители. Ненците  там отделно си живеят в юртите. На седенките „вечорки” се събирахме заедно. Гризяхме кедрови ядки, пушехме домашен тютюн. Пеехме, танцувахме. Аз също пеех и играех, весело беше… И любов имах, млада и гореща. Лида Перепригина. Беше на петнайсет години. Бях на квартира у тях. Перепригини бяха останали сираци - петима братя и две сестри. Лида беше по-малката. Живееха крайно бедно. За наем на стая правителството плащаше на стопаните пет-шест рубли на месец. И на сираците даже им завиждаха. Фунт месо тогава струваше 18 копейки. За моята връзка с непълнолетната тръгнаха слухове. Жандармът Мерзляков ме предупреди: „Ще отговаряш!”. Отговорих, че сме решили след година да се оженим. И навярно бихме се оженили… Но ме призоваха в армията, дойде времето на заточените. Бушуваше войната. Изпратиха ме в Красноярск. А след месец или два избухна Февруарската революция, царят се отрече от престола. Качих се във влака и заминах в Петроград… По-нататък всичко е известно. По-нататък вече не принадлежах на себе си. Разбираш ли ме?

Сталин  се обърна и изпитателно погледна Валентина.

- Разбирам - едва чуто отвърна тя.

- Навярно живях не безполезен живот. Но това е живот на политик, не на човек… Политиката е най-мръсното нещо на света. Най-отвратителната работа. Политическите дейци са престъпници по природа. По професия. Колкото е по-голяма личността, толкова по-големи са престъпленията. Големият политик го обожествяват приживе. Паметници, звания, приближени. Рано или късно сапуненият балон се пука. Така отминава славата земна. Сега мен ме назовават вожд, баща, гений, факел. А кого съм ощастливил? На кого стана по-топло от моето внимание? Нито една от бившите си жени не съм направил щастлива. Децата ми станаха чужди, аз не съм ги възпитавал, нямаше кога. В Курейка оставих син и сега не знам кой е, какво прави, къде живее… Родната ми майка в Грузия я погребаха чужди хора… Знам, че Бог няма да ми прости, а пък аз вече и не вярвам в Бога… Твърде много греших. Тежък е моят кръст. Ти озари, съгря моята старост, скъпа си ми. И аз не искам да си нещастна, да останеш без семейство. Омъжи се, Валюша…

През 1947 година Валентина Василиевна Жбичкина се омъжи за полковник Иван Арсениевич Истомин, с когото преживя дълъг и щастлив живот и почина през 1995 година. Погребана е в Хованското гробище в Москва.

5

Хрушчов извърши съдбоносна грешка, той публично унизи и оскърби Тит. На масата по време на обяд, в присъствието на Стопанина и членовете на правителството…

Разговаряха за особеностите на котешките породи. Хрушчов се смяташе за експерт по котките. Той често си спомняше как жестоко е гладувал в детството си и как е успял да оживее само благодарение на бездомните котки. Преди революцията в неговото родно село Калиновка се навъдили толкова много, че станали истинско бедствие. Гладните котки влизали в кухните и килерите и изяждали всичко, до последната троха. Хората гладували и се ожесточавали към котките и към ветеринаря Прошка.

- Котките станаха повече от хората! - викали право в лицето на ветеринаря активистите на събранията. - Дай ни отрова за котките!

Прошка се криел в зеленчуковите градини и мрънкал зад плетищата:

- Отде да ви взема толкова отрова? Трябва да ги кастрираме, да им късаме яйцата!

В селсъвета решили да направят масова операция. Към ветеринаря в качеството на помощник прикрепили любознателния активист Никитка Хрушчов. Определили хонорар от десет копейки за операция. Започнала борба не на шега. Трудността била в удържането на котарака в нужното положение. С ножче да клъцнеш яйцата и да намажеш с йод е секундна работа. Но да удържиш котарака е задача почти непосилна.

До смърт изподрани, целите в белези, операторите се отчаяли, отишли при председателя на селсъвета да им определят пълномощията.

- Смъртен риск за 10 копейки? Търси си, другарю председател, други балами.

Председателят обмислил проблема. Той бил музикант. Извадил от масата лакиран калъф, извадил цигулката и щракнал с пръст по червеното кадифе вътре.

- Ето ви механизъм! Държач на котарака в нужното положение.

Председателят затворил капака и показал  с пръст дъното:

- Ето тук ще изрежете дупчица под талията.

Прошка веднага оценил  предложението на председателя, възхитен вдигнал палец нагоре:

- Хм…Майстор!

И работата потръгнала. На ден ветеринарят и помощниците му обработвали от двайсет до трийсет котарака. Никитка заработвал на ден повече от една рубла, той вече можел да яде колбаси всеки божи ден. Но бедата очаквала калиновци от друга страна.

Смъртно обидените котки, освен старите и болните, отишли в съседното село. А природата не търпи празноти. В Калиновка нахлули пълчища полски мишки… Семейство Хрушчови, по-далеч от греха и в търсене на по-добра съдба, отишло в миньорските краища, в Юзовка. Но кастрираните котараци не ги забравили.

…Разговорът на обеда у Сталин бил за котките. Хрушчов започнал да говори за това, че сериозно трябва да се помисли за подобряване на породите котки в мащабите на страната.

- От древни времена котката винаги е с човека. Ето както котаракът Тит с другаря Сталин. Човекът без котка е морално неустойчив. Съветският народ обича котките, във всяко семейство днес има по три-четири, а в бедните семейства - по пет-седем. Това, разбира се, е грубо. В тази работа у нас няма култура. Котките се размножават стихийно и практически безконтролно. На Запад отдавна се занимават с научна селекция. Всяка нация въвежда своя порода. Тъй ги и наричат: австралийска котка, американска, канадска, турска, британска, норвежка. Дори румънска… У нас има само една културна природа, руска синя. А нископородните и въобще милионите безпородни! Ето, Тит живее щастливо у другаря Сталин. От каква порода е той? Не се обиждайте, другарю Сталин, Тит е обикновен безпороден уличен котарак. За един сезон от него се раждат 30-40 безпородни диви котета. Как да спрем този вал? Само с операция. Аз предлагам, другарю Сталин, самолично да кастрирам Тит. И вкъщи ще има спокойствие, и за котарака - голямо облекчение…

В трапезарията надвисна угнетяваща тишина. Гостите гледаха Стопанина, а той, без да вдига глава, мълчаливо тъпчеше лулата с пресен тютюн. Хрушчов някак нервно взе бокала и не на място гръмко извика:

- За другаря Сталин!

Наведнъж пи и седна, изтривайки потната си плешивина с кърпа. Въпреки традицията, може би даже за първи път, никой не подкрепи тоста. Всички напрегнато мълчаха.

Тит, дремещ на стола до стопанина, лениво скочи на паркета, незабелязано заобиколи масата и, спирайки се зад Хрушчов, с вопъл налетя право на плешивината. О, страшно е даже да се намерят думи! Кръвта бликна на покривката. Нещастникът падна под масата заедно с котарака, търкаляше се на гръб, отчаяно викаше за помощ. Охраната с усилие отскубна вкопчилия се в мазната плешивина разярен Тит. Велик и страшен бе окървавеният котарак. Мъчително бе да гледаш Никита. Сталин седеше с каменно лице, подръпвайки дим от лулата. В този момент неговите жълти очи приличаха на жълтите очи на котарака.

- Глупак си ти, Никита, ласкаво говореше Стопанина на Хрушчов, появил се на дачата след няколко дни направо от болничната стая. - Защо искаше да кастрираш котарака? Той се обиди. И с пълно право…

Главата на Никита беше в бинтове, като  чалма, и той приличаше на мюсюлманин, дошъл на гости в празничен ден.

- Той какво, руски ли разбира? - Никита дори се задъха от обида - Човешка реч ли разбира? Толкова ли е умен?

- Тит всичко разбира. Наскоро разобличи Берия…

Никита настръхна, чувствайки се като в капан. Замълча, като съобразяваше нещо.

- Казвам ти, че разобличи Берия. Искаха другаря Сталин да отровят… Заболя ме зъб. Лаврентий доведе зъболекар, професор. Отвори ми устата професорът и напъха под пломбата арсен, за да умъртви нерва…Тит засъска и ухапа зъболекаря. Дойде друг доктор, свали пломбата, изчисти кухината. Сложи ми инжекция и извади болния нерв. Кажи ми, Никита, защо Лаврентий докара лекаря с арсена?

- Не знам, другарю Сталин…- Никита  се обърка и не можеше да изговори на глас

предположението. - Може би така е сметнал за по-добре.

- Ето и ти си в храстите! - усмихна се Сталин. - Само на Тит мога да се доверя. А казваш, че не разбира…

6

Този висок хълм с развалините на древна крепост беше незабравим и скъп през целия му живот, откакто се помнеше. В минути на самота и съмнения той изплуваше пред очите му с почти физическа осезаемост и ободряваше, изпълваше тялото  му с усещане за полет. До скоро старият вожд усещаше този възторг… Земляците-грузинци му подариха тази картина, когато беше млад. Тя винаги беше в кабинета му. Художникът беше обхванал широко небето и планините. Ниско плават белите грамади облаци, над главата се усеща облачният вятър. По земята широко се  разпростират и пълзят сенки. Над облаците се реят орли. А високо над орлите е планината, Кавказ. В низината, между ниските планини, като в зелен гъсталак,  е голямото село Гори с развалините на крепостта.

През тази априлска нощ Сталин спа малко. Натежалото тяло не го слушаше, трудно му беше да се обърне, да премести глава на възглавницата. Прекъсваше се дишането му. Присъни му се детството, старата крепост, цитаделата Горисцихе. Мама Кеке го води за ръка към православния храм в подножието на крепостта и му казва:

- Ти ще бъдеш голям човек, Сосо. Ще станеш епископ.

Майка му Кеке отдавна лежи в гробището на Гори. Сосо вече никога няма да отиде на нейния гроб и в родното пепелище. Даже насън вече не летеше над Горисцихе, не летеше с орлите, не усещаше изцеляващия възторг.

Утре са манифестацията и парадът на Червения площад. Лекарите не разрешават да нарушава режима на лечение, забраняват му всяка работа, забраняват му да излиза на Червения площад. Сталин се обиди на лекарите и каза:

- Ние с Тит ще излезем утре на Червения площад.

И те излязоха двамата, отправяйки се от Спаската кула към мавзолея. Нарушавайки церемониала. Пеш по паветата, покрай ликуващите колони манифестиращи. Генералисимусът в параден мундир, Тит с ярка тигрова окраска - измит, облизан, лъскав на слънцето. Стопанинът - крачка напред, Тит, съблюдавайки йерархията, крачка назад, строго спазвайки дистанция. Целият площад, хиляди хора, постепенно притихвайки, с възхищение гледаха генералисимуса и котарака, които бавно шестваха покрай кремълската стена. На Василиевския спуск и до храма Покров замръзнаха церемониалната рота с оркестъра и парадните подразделения. Двигателите на военната техника спряха. Протяжна звъняща тишина надвисна над площада, над Москва.

Генералисимусът по старчески внимателно и бавно отмерваше крачките си, Тит сякаш плуваше във въздуха, едва докосвайки паветата с меките си лапи. Дебелата си опашка беше вдигнал нагоре, тя бе неподвижна. Жълтите очи бяха прозрачни и изпълнени с преданост. Под тънката кожа мърдаха мускулите, лопатките ритмично се движеха напред- назад, увеличавайки атлетичния му торс. Така ходят гвардейците на най-високия преглед. Обучени красавци, калибрирани от уставите и суровата система на възпитание.

Всички гледаха не слънцето на генералисимуса, а, хиляди очи очаровано изпращаха знаменития държавен котарак Тит. И ръкопляскаха не на вожда, а на известния представител на най-древното и многочислено племе на земята. Като че сега на Червения площад иззад всички порти и храсти на нашите необятни простори гледаше цялото котешко племе. Гледаше своя държавен представител Тит. И той беше прекрасен и велик в своето представителство…

Вождът и Тит се качиха по стръмните стъпала и застанаха в центъра на трибуната  на мавзолея между членовете на правителството. Първомайската манифестация на трудещите се раздвижи по площада под звуците на часовниковата мелодия.

Намери се в Москва един човек, който, след като се върна от парада вкъщи, прошепна с ненавист, гледайки в огледалото и без страх, че ще го чуят:

- Постави котарака по-високо от мен! Няма да му простя! А котарака ще задуша ето с тези ръце!

Той извади езика си, хвана се за гърлото, изкриви бялото на очите си и показа как ще удуши омразния котарак.

7

Вождът умираше и умря, както всички смъртни. Получи удар, светлината угасна в очите му, тялото му тежко сее свлече от дивана на паркета. Той още дишаше и хриптеше в продължение на няколко дни. Лекарите правеха някакви манипулации, инжекции, суетяха се около тялото, съветваха се, но смъртта беше по-милосърдна от медицината.

Съратниците на вожда и децата му, Светлана и Василий, стояха до покойника в мълчаливо тъпо вцепенение. Нечувана смелост и отчаяна искреност прояви землякът Лаврентий.

- Тиранинът издъхна!

Наркомът свирепо огледа съратниците и бегом се насочи към колата.

Икономката Валентина падна на колене до дивана, опря глава в гърдите на мъртвия стопанин и заплака, занарежда, както правят селските жени.

- И-и-и! Осиротяхме! Какво ще правим без тебе? Татко наш! Защитнико и застъпнико наш!

Никой не спираше убитата от неподправена болка жена.

Животът на вилата си отиде заедно със стопанина. Уволниха целия персонал на следващия ден поради безполезност.

Състрадателната Валюша искаше да вземе Тит да живее в нейната вила в град Електроугли. Но Тит не се отзова. Министърът на вътрешните работи Лаврентий също си спомни за Тит и заповяда на помощника си:

- Да ми се донесе сталинския придворен в клетка!

Но следите на Тит се изгубиха.

Министърът изпрати шифрограма в областните управления с гриф „Бързо!”.

Да се хване и да се донесе горепосочения котарак в клетка! Прилагаше се подробно описание, снимка и белезите на беглеца. „Котарак с прозвище Тит, живял в Сталиновата вила, известен с близостта до  другаря Сталин. Показван е по Всесъюзната телевизия редом с другаря Сталин на манифестацията и военния парад на 1-ви май 1952 г. Ярка тигрова окраска, очи - жълти. Муцуна - огромна, нагла. Мустаци - дълги, гъвкави, като струни на китара. Силен и развит физически. Арогантен, обича да се бие. Умен и внимателен, негодник! Опасен. Хапе и дере с нокти без предупреждение. Предателски иззад гърба нападна другаря Хрушчов и му направи дълбоки рани. Другарят Хрушчов беше за дълго госпитализиран. Горепосоченият котарак да се залови жив. Да се стреля само в случай на крайна необходимост. За изпълнение под лична отговорност”.

8

Това изглеждаше добре на хартия.

Както разказваше по-късно един генерал от Рязан, шифровката на министър Берия доведе до такова объркване и суматоха в органите, сякаш в поправена кола си сложил кофа ръждясали гвоздеи. Всичко се обърка! Тъй като разпореждането на министъра беше за екстрено изпълнение, цялата милиция беше хвърлена строго ориентирано да лови муцунестия котарак с тигрова окраска. Скоро миризмата на котешка урина проникна дори в кабинетите на началниците и те пришпорваха подчинените си да изпращат клетките в Москва. От столицата дойде телеграма: „Да се прекрати изпращането на котараци! Чакайте специалисти от министерството за опознаване на място!” Котараците се увеличаваха, а помещенията не стигаха. Гладните котараци прегризваха и разваляха клетките, мяукаха и стенеха силно. След това от министерството дойде още една телеграма: „Операцията да продължи само в областите на Централното Черноземие, до Липецк, Воронеж и Курск включително. А също в Загряжск, където е роден белият котарак. Не ловете всички наред, не сте на риболов. Да се действа строго по ориентировка!”.

В землянския районен отдел на Воронежка област дойде местният участъков милиционер от село Стадница. Свали от рамото си чувал, хвърли го на пода. В чувала беше мръсният и отслабнал Тит. След Москва той за първи път дойде при чужд човек, довери му се…

- Ето! - каза участъковият с голямо удоволствие. - Струва ми се, това е вашият, заблуденият, от москалите. Аз своите котараци ги познавам. Каква награда ми се полага?

Излезе майорът-началник, внимателно огледа котарака и каза строго:

- Ей сега, ще ти насипем в чувала пряники! Ще държи другаря Сталин около себе си такъв мърляч! Той скоро не се е мил. И муцуната му е одрана, рецидивист! Вземи го със себе си.

Явно съдбата пазеше добре Тит. Добрият участъков веднага зад районния отдел изтърси чувала с котарака, удари му леко един шут и каза разочаровано:

- Късмет!

От Москва Тит дълго и мъчително вървя наслуки, слепешката, губейки сили. От Подмосковието през рязанските тресавища, тулските гори, където се заблуди и хвана страната до Бельов. Гладуваше жестоко, дълго лежеше в тръните. С памет, останала от детството, душеше въздуха, вглеждаше се в Млечния път. Най-накрая излезе по-надолу от Воронеж след Семилуки към Дон. През гъстите камъши се добра по пясъчните плитчини до чистата вода. Дълго лочи, прецеждайки капките. Сладката руска вода от великите степни брегове на Черноземието, от кредните могили на средноруската висока земя будеше, вълнуваше паметта. Той от детството си помнеше привкуса на върбата, елшата и лечебния аир! Той беше пил тая вода от Дон в Загряжск! Тит затрепери с цялото си тяло. Сега е на правилния път към дома!

9

Както винаги, рано сутрин отец Амвросий излизаше на разходка до Дон. На прага той едва не се спъна. Точно пред вратата на изтривалката, свит на кълбо, спеше Тит. Амвросий внимателно го взе на ръце и заплака:

- Бедни, бедни мой братко, приятелю безценен. Ти си дойде, ти си жив! Прости ми!

Монахът изкъпа Тит, изтри го и го изсуши с кърпата си. Нахрани го с месо. Сложи го на леглото си. Тит, благодарен, се протегна, изви гръбнака си, после се сви и притихна, прозявайки се сладко. В килията надникна послушникът и каза уплашено:

- За вас пита милиционер, чака до портата.

Участъковият милиционер, инвалид от войната, със самоделна патеричка, познаваше отец Амвросий, усмихна се загадъчно и го извика в манастирския двор.

- Ето каква е работата… Видели са котарака ти… Казаха ми. Вече позвъних в района. След час ще дойдат момчетата от тия, особените органи. Аз, разбира се, нямах право… Изобщо не съм те видял. Решавай сам.

Участъковият се огледа и накуцвайки тръгна към портата. Спря и без да обърне глава, каза тихо:

- А ти Амвросий, дай котарака… Няма да гледат, че сте монаси…

Амвросий, бял като варта на манастирската стена, подтичвайки, се спусна към жилищната сграда на манастира. Влезе в килията си. Не събуди Тит. Дръпна резето на вратата. Запали свещ пред образа на Спасителя, падна на колене и с равен твърд глас започна молитва:

- Господи, Исусе Христе, сине Божи…

Казвайки молитвата, монахът си мислеше, че е дошъл неговият час. Той няма да трепне, няма да даде Тит на злодеите. И ако му е съдено да умре, то ще умре тук, в килията…

Не помнеше колко е стоял на колене, колко дълго се е молил и е чел псалми. Тишината обхвана килията. Монахът задряма, заспа, обронил глава. Тит сумтеше, свиваше лапите си насън, стенеше като човек. На вратата чукаха. Някой с радостен глас викаше:

- Отваряй, Амвросий! Отваряй!

Амвросий потърка очи. Позна гласа на участъковия. От звънарната се чуваше чест радостен звън. Какво е станало? Той отключи. На прага  със сияещо лице стоеше участъковият.

- Берия е арестуван! Берия е враг на народа! За вас с котарака има амнистия! Ето вестник”Правда”!

10

През зимата на 1954 година на Юг имаше небивал лют студ. Заледиха се Азовско и северната част на Черно море. Половин метров слой сняг покри Калмикия. От студа и липсата на храна в колхозите и в личните стопанства загина много добитък. Хората изсякоха за дърва дърветата в градините и полезащитните пояси. Не се виждаха птици и зверчета, всичко се скри и спотаи.

Трудно зимуваха в Загряжск. Не достигаха въглища, керосин. Хляб си печаха вкъщи, в печките. От селските  потребителни лавки изкупиха солта, захарта, кибрита, махорката, сельодката. В манастира старите печки на дърва не можеха да стоплят жилищните ъгли в килиите. Монасите се преместиха в две стаи около кухнята. Заедно с манастирските котки и кучета. Тит спеше с Амвросий на тесен креват под памучно одеало. Приятелите бяха неразделни след завръщането на Тит.

Студът и теснотията някак си сближиха хората, кучетата и котките. Никой не проявяваше нетърпимост, недоволство, не искаше особено внимание или някакви предимства. Котките се държаха по-далече от кучетата, но и не се възпротивяваха на общуването с тях. Младите се подушваха, прегръщаха се, хапеха се палаво, като се канеха да полудуват. Хората се будеха нощем, дълго седяха на слабата светлина на керосиновата лампа, шепнешком обсъждаха новините от деня. Прозяваха се, протягаха се и пак заспиваха. Дълго продължиха звънтящите, хрущящи  мразовити нощи.

Веднъж настоятелят на манастира, старецът Антоний, извика отец Амвросий.

- За твоя котарак мисля, за Тит.

Старецът дълбоко се беше загнездил в креслото. И до носа се беше завил в топло вълнено покривало. Кръвта на стария човек тече в жилите по-бавно, крайниците му изстиват даже през лятото. Старците обичат топлината.

- Нека заедно да помислим…

Тит със затворени очи неподвижно стоеше на рамото на Амвросий.

- Не е обикновен твоя котарак. Може да се каже, че е знаменит. С другаря Сталин дружеше… При мен идват да се молят. Различни хора… Големи началници. Знаеш ли  за какво ме молят?

Монахът в недоумение разпери ръце. Настоятелят захихика смутено.

- За котенца. От знаменития Тит.

Амвросий дълго съобразяваше и не можеше да сдържи усмивката си.

- Как така?

- Ще докарват при Тит своите котки. На разплод. Ще определим помещение, стая за свиждане. Аз не мога да откажа на молителите, уважавани хора са… А ти ми помогни, съдействай.

Амвросий помоли:

- Отче, освободи ме от …това. Котаракът е своенравен, не обича принудата. Възложи на другиго…

- Не! - решително повиши глас старецът. - Котаракът е  твой, ти се разправяй с него!

Амвросий се подчини и скоро съжали за това. Тит приемаше котките, даже се заиграваше с тях. Но подхождаше към работата неохотно и много избирателно. Не всички удостояваше с внимание. Стопаните на котките, в това число и големите началници, се обиждаха и изказваха на Амвросий претенциите си грубо и без стеснение.

- Това не е сталинов котарак, отче, а  безстопанствен кастрат! Не се подигравайте с хората!

Амвросий, мълчейки, понасяше упреците, кръстеше се и шепнеше молитви. А на настоятеля обясни просто:

- Тит обича свободата. Той е нервен и зъл, когато го затворят…

Повече се опечали монахът, когато неговият любимец престана да стои на раменете му.

Топлият март обещаваше ранна пролет.

11

Няколко дена подред от страната на Черно море духаше силен югозападен вятър. Той докара порои, градушки и стремителни смайващи бури. Малко преди да дойде май, около Великден, се затопли, напече. В изобилно бял цвят се облякоха градините, забръмчаха пчелите. Престарелите дядовци с казашки фуражки наизлязоха от къщи, пушеха домашен тютюн на насипите около къщите, гледайки изпод дланите си слънцето и звънко кихаха:

- Горещо е като в баня! На берекет ще е…

- В четиринайста година пак такова слънце печеше. Хубаво просо се роди…

Тит започна по-често да се отлъчва от манастира, няколко пъти не нощува у дома. Амвросий нощем  излизаше през портата, дълго чакаше и се връщаше в килията с тревожно чувство. Той виждаше как Тит си отива, отдалечава се от него. Отчуждението започна, след като Амвросий започна да затваря котарака в стаята за свиждания. Той престана да скача на раменете на приятеля си и да се гали, да мърка в ухото. Не се заседяваше и в ръцете. Постои за една минута на коленете и хуква, иска на свобода.

Амвросий се успокояваше. Разбираемо е. Пролетта буди инстинктите. Игривите котки до всеки вратник се търкалят на гръб, мяукат, примамват. Нощем се чуваше солово и хорово пеене, вой и викове. Шекспирови страсти кипяха около всяка порта. И Тит, разбира се, пееше и страдаше. И обичаше, и се биеше. Пролет е!

Но не само пролетта отчужди Тит.

От Загряжск  нагоре по Дон на десетки километри се простираше залив, обрасъл с тръни, върбалак и тръстика. Дива непроходима блатна местност. Там се въдеха вълци, диви прасета, много дребен дивеч. Натрупването на зверове и птици на това тясно място за много столетия създаде уникален ареопаг - защитено място, недостъпно за човешките очи. Там цареше естественият отбор, оживяваха само силните. Необяснимата тайна на това място примамваше тук гургулицата, пора и фазана, вълка и заека, домашната котка и язовеца. Никой още не бе изучил и не бе обяснил това близко съседство и общежитие.

В ранните утрини, след молитва и закуска Амвросий се разхождаше по брега на Дон, над залива, близо до пущинака. Хубаво беше да бродиш в самота по изгрев край обвитата в млечна пара река, слушайки гръдното ехо на гургулицата и чуруликането на синигера. Леко можеше да мисли за живота, за добрите хора, за дребните обиди и суетата.

Веднъж около един трън Амвросий видя Тит. На полусгънати лапи, притиснал главата си към тревата, той напрегнато гледаше пред себе си с жълти неподвижни очи. Лежеше, притиснал се към тревата и замрял. Над тръна избухна риж тигров огън, отчаяният гърлен вик на фазана проряза слуха. В короната на храста трепна окървавената муцуна на Тит и очите му - съвсем диви и злобни. Секунда той гледаше от упор Амвросий, силно изсумтя и се скри в  гъсталака с птицата в зъбите.

Монахът затрепери целият, прекръсти се и прошепна:

- Е-ех, какъв си кръвожаден!

На следващата сутрин Тит се появи в килията на монаха. Амвросий се събуди, отвори очи и близо до носа на възглавницата си видя удушена мишка. Той седна, пусна краката си от леглото, потърка очи. На пода Тит плюнчеше тлъстата си лапа и старателно триеше и чистеше рижата си муцуна.

Целият му независим вид сякаш говореше: „Тук тебе те хранят с воднисти каши, плюй и изяж една прясна топла мишка!”.

Монахът се зарадва и разцъфна:

- Приятелю! Скъпи друже! Ти се грижиш, мислиш за мен…

Той искаше да вземе котарака на ръце, но Тит се обърна и бързо се скри зад вратата. Той идва още няколко пъти, но все по-рядко и по-рядко. Като че се скъса последната нишка, която го държеше в манастира при човека.

Всяка сутрин Амвросий ходеше до пущинака и тихичко викаше котарака. Чакаше, като се взираше в гъстите храсти. Тит се появяваше, но не веднага и неохотно. Не идваше близко, сядаше по-надалече и се миеше като облизваше раирания си пухкав корем. Монахът разговаряше с него като с човек, разказваше му всичките новини от манастира. Викаше го да се върне вкъщи, в малката си тъмна килия. Котаракът търпеливо изслушваше приятеля си и мълчаливо се връщаше обратно. Тъй все набързо те се виждаха през цялото лято и през есента, чак до първия сняг.

Опасността дебнеше монаха в храстите по време на поредното свиждане с Тит. От тръните с вой изскочиха два чакала и се нахвърлиха върху монаха. Те настървено хапеха, късаха сукненото расо, хващаха със зъби оголените глезени на рухналия монах. Тит с дълъг мълниеносен скок падна върху муцуната на чакала, с трясък дереше с нокти неравната миризлива муцуна, изпъкналите очи. Козето сърцерездирателно блеене на ослепения хищник като ехо се понесе по заливната местност. Чакалите се скриха в храстите.

Амвросий наплюнчи малките ухапвания, нави на колана си разкъсаното на няколко места расо и, накуцвайки, тръгна към манастира. Тит не го изпрати. Той дълго гледа след своя приятел. В неговата печална самотна фигура си представяше немия укор към самия себе си: НЕ БИВА ДА БЪДЕШ ЗАЕДНО С ЧОВЕКА.

Станица Старочеркаска

Ростовска област

октомври 2019 г.

——————————

вестник „Российский писатель”