Надя Попова

Познавах и обичах стиховете му отдавна, но се запознахме, когато бях двайсетина и петгодишна, бях занесла цикъл стихове в сп. „Пламък”, където той работеше в края на 70-те.

Не бих могла да се върна назад във времето, за да проследя хронологически генезиса на нашата приятелска близост; просто както има любов от пръв поглед, така, убедена съм, в света съществуват хората, които е съдено да ти станат най-скъпи приятели, да им вярваш като на себе си. Единствено трябва да ги срещнеш. В такъв щастлив случай се превърна срещата ми с Първан Стефанов.

Казват, че бил мълчаливец, мъчен характер. Аз си спомням единствено безкрайните ни разговори през десетилетията, най-вече литературни - за наши и чужди поети, за исторически превратности, погубили или доизградили писателите, които ценяхме - Ружевич, Ахматова, Цветаева, Варлам Шаламов, Й. Бродски…

Разменяхме си книги, съветвахме се един с друг за преводите, върху които работехме. Понеже Радиото, където се трудех дълги години и домът му на ул. „Малуша” бяха съвсем наблизо, често минаваше и ако не ме завари, оставяше на пропуска шеговити бележчици, които пазя.

Първан Стефанов беше раним и вглъбен в себе си, но същевременно и много духовит, блестящо остроумен човек. Това го знаят неговите връстници, най-близките му, неговото семейство. Той не понасяше показността, самодоволството, дебелоочието. Не обичаше шумните хорски сборища и бягаше далеч от суетата. Тогава се затваряше, “присъстваше отсъствайки”.

Без да е честолюбец или да робува на махленското мнение, винаги е носел в душата си онзи първичен, детски свян, че го гледат и преценяват чуждите очи, а може би не само хорските, но и едни други - свише.

Порази ме онова, което ми разказа веднъж за детските си години в Чепърлянци. Как къщата им била разположена на високото и когато го изпращали до селската чешма долу да налее вода, той се смалявал още повече при мисълта, че от другите къщи го гледат…

Притеснителност и свян, които не го напуснаха до последно. Не комплекси, не! Убедена съм, че като всеки голям дух той знаеше цената си. По-скоро дълбоко вкоренената в него черта да е чист и достоен пред себе си и света. Тази дълбока връзка между етично и естетическо беше главната съставляваща на човешкия и творческия му характер.

Оттук нататък предстои единствено да изричаме думи на възхита и признателност пред великолепния поет, бляскавия преводач, талантливия драматург, верния приятел, светлия човек.

Но животът на стиховете му продължава и в неговото посмъртно битие. Знаменателни в този смисъл са редовете, написани от поета Ивайло Иванов и публикувани в един от електронните сайтове непосредствено след като праведникът Първан Стефанов напусна този грешен свят.

„Видях го за пръв и последен път на поредицата от събития „Пловдив чете”. Изключително скромен и успокоен, излъчващ доброта и обаяние човек. „Вие сте Първан Стефанов? Аз ви чета и познавам!”… Той реагира повече от обикновено, той реагира като някой, далечен на себе си. Едва когато се отдалечим от егото и егоизма си, ние постигаме себе си. Смятам, че е достоен за Рая. И още нещо, във лика му имаше някаква тиха, деликатна и неотменима веселост, някакъв празник от това, че си роден и жив, че си постигнал вътрешните си потенциали и че си „случил” на себе си. Така празнуват себе си само добрите хора. Така във временното се вкоренява Животът. Богата пластика имаше това лице. Като вълните на море, попили слънчевите блясъци. Сега Първан Стефанов е при слънцето, чиято светлина - поезията - цял живот го гря. Сега той събира не само беглите отблясъци, а е при изворите на Живота - Слънцето на Правдата…”

Към това ще добавя само, че за мен Първан не е изчезнал в някакви други измерения. Често сякаш го зървам в хорската навалица на кръстовището, където звънят трамваите, идващи откъм площад „Журналист” и пазарчето на Римската стена - забързан, навел поглед, взрян навътре в себе си, където „светулките от перуниковите нощи” са оцелели въпреки бухалите.

Присвитото синьо око, което уж е разсеяно, а вижда всичко, благата му усмивка, след която ще избликне възхищението му от запролетената природа: „…Боже! Ти наистина си бил божествен!” или ще последва саркастична забележка за някой „силен на деня”.

Хора като Първан Стефанов, подобни на съдове с безценна течност, не шумят приживе, но остават и след като са си тръгнали от тази земя.

И останалото след тях - не е мълчание като във финала на гениалната Шекспирова пиеса. А думи, които звучат в паметта и сърцата ни, за да имаме сили да продължим нататък.

февруари 2013 г.