СИТНЕЖИ
***
Трамваят е полупразен. По средата между двете редици с насядали пътници стои мъж - нисък, набит, с късо подстригана бяла коса, леко разкрачен. Излъчва самочувствие и твърдост. Някой го търси по телефона.
- Казах на мъжа ти това, което ти казах и на тебе. Ти вониш на цигари. Пушиш като наркоманка. Ако искаш да останеш при мене, трябва да се откажеш от пушенето.
С метален глас, нетърпящ възражение, господинът продължава:
- Ако искаш да работиш при мене, хвърли дрехите си във вряла вода. И чорапите също, че и те вонят. Моите работници не искат край себе си такива като тебе. От днес ще те водя на надница пет дни. И тогава ще видим. Дочуване, наркоманке!
Стряскат ме острите думи. В един момент обаче си казвам, че те може би ще се превърнат в горчивото лекарство за някого, който няма сили да се справи с пристрастяването си. Иска ми се да кажа на господина: „Поздравявам Ви за категоричността!”. После изпадам в хамлетовско раздвоение: има ли право да бъде толкова груб? И дали целият този театър не беше демонстрация на самочувствие за нас - зрители и слушатели в трамвая? Кой знае…
***
Навеждам се към пода в кухнята да събера парченца хартия и други дребни боклучета. Изведнъж се сещам за романа на руската писателка Галина Николаева „Битка по пътя”. Главният герой в нея веднъж в разговор споделя, че съпругата му събира трохите по пода, сякаш кокошка кълве. Явно от висотата на своите „велики” цели и мъжко светоусещане той изпитва нескрито презрение към нея. Продължавам упорито да си събирам боклучетата, но всеки път, когато го правя, се сещам за грубоватите думи и ми се разваля настроението.
***
Видях на спирката автобуса. Имаше вероятност да закъснея за работа, ако не го хвана и се наложи да изчакам следващия. Хукнах към него с надеждата да не ми хлопнат вратата под носа. Препъвах се в неравните тротоарни плочки, чантата ми подскачаше на гърба, трудно си поемах дъх. И тогава в ушите ми прозвучаха думите на Михаил Булгаков, с които той спира съпругата си, понечила да се затича подир някакво превозно средство: „Ами достойнството?!”.
Не зная дали щях да спра, защото автобусът потегли.
***
Пътувах с автобус 204. Седях в посока, обратна на движението, и по тази причина добре виждах пътниците, седнали срещу мене. Близо до вратата забелязах мъж на средна възраст с дълги до раменете къдрави коси и с артистично лице. Държеше голяма черна папка. Помислих си, че вероятно е художник.
На следващата спирка се качи контрольорка. Когато стигна до „художника”, той си обърна демонстративно главата към прозореца и жената напразно два пъти го помоли да си покаже картата или билета. Накрая мъжът беше принуден все пак да реагира и с леден тон заяви: „Престанете да ме безпокоите!”. „Като Зевс на Олимп” - помислих си аз. Контрольорката обаче не отмина безпомощно, а накара шофьора да спре, и повика полицай.
Нередовният пътник беше принуден да слезе. Той застана театрално на тротоара, където чакаха хора да се качат в автобуса, и с вирната глава ги призова: „Някой иска ли да свидетелства как се държат с мене?!”. Имаше предвид младия полицай, дошъл от близкото районно управление, и контрольорката. Те не го и докоснаха с пръст. Само жената настояваше да си плати глобата, а полицаят го канеше да тръгне с него към управлението.
Вътре пътниците се разделиха на два лагера. Едни се дразнеха от продължителното чакане - всеки бързаше за някъде. Други защитиха „смелчагата”. Един юноша извика: „Браво, брато!”. Мъж на петдесетина години дълго мърмори, че градският транспорт не си върши работата като хората, а тормози пътниците. Откъде пари за толкова скъпи билети?!
А аз, като един съвременен Хамлет, се питах кой е крив и кой е прав. Естествено, не реших дилемата. Но с огорчение си мислех, че май ще си бъдем все така бедни, ако криворазбраната демокрация продължи да се вихри по нашенско.
***
Заварих на трамвайната спирка мъж и жена - една спаружена старица с мръсни прошарени коси. Ръцете й - кокалести, с изпъкнали вени. Стискаше бастуна си, но не се подпираше на него. Едва се държеше да не климне на пейката, на която седеше. Черните й ботуши в горещия априлски ден й придаваха още по-необичаен вид.
Младият мъж, с къси, прилепнали по бедрата му и дълги до коленете панталони, се въртеше край нея и настояваше за нещо, а тя го отпъждаше яростно: „Остави ме! Махай се!”. Предположих, че е чужд човек, който се опитва да се възползва от безпомощността на старицата. Напразните му опити да я помъкне към дошлия трамвай, се провалиха. Мъжът ругаеше, че вече трети трамвай изпускат. Намеси се един юноша - да не я дърпа така грубо. Разбрахме, че ругаещият й е син. Двамата наистина си приличаха - с изпити лица с птиче изражение, с дълги тънки носове и с вид на бедняци.
Качихме някак старицата на следващия трамвай - тя беше силно прегърбена, залиташе на една страна, дърпаше се. Боеше ли се от нещо? Уж си отиваха у дома. Синът й твърдеше, че не си е пила сутринта лекарството за кръвното.
Разстроих се. Налегнаха ме тъжни мисли. Грозното лице на старостта… Често си пожелаваме дълголетие, но дълголетие без здраве би било беда. За нас самите и за близките ни. Помолих се, когато свърши лимитът ми от години, да заспя кротко като децата и сънят да ме пренесе милостиво в селенията на вечността.
***
Вървя покрай дворове с нацъфтели люляци над оградите. Цялата улица ухае на спомени от детството, когато имаше много истински неща: вкусните мамини домати, които, като ги разчупиш, са като покрити със слана; събирането на съседките ни „на поседок” пред нашата порта; бистрата витошка вода; чистата полянка на баира, където бабите водеха внучетата си да играят, и …, и…., и…
Крехките борчета, насадени от нас, учениците в княжевското училище, преди повече от 60 години, избуяха и се превърнаха в гора, която сега е боклукчарник.
Спъваме се по кратерите на отдавна асфалтираната, но многократно разкопавана след това улица.
Със заключени порти и с китайски стени в душите; с лица, забравили да се усмихват; забързани. Към какво? А уж ритъмът на живота в един краен градски квартал приличал на този на село…
Е, има и хубави неща. В края на април славеят, заселил се в едно дърво на полянката над нас, по цели нощи излива любовните си терзания. Щурците също се надпяват, та дори от време на време ми гостуват на верандата. Кандидати да са ми съквартиранти, са и някои бръмбари. А когато избуят розите, в душата ми настава празник. Тогава почти забравям мрънкането си, а устните ми шепнат нежни думи на ухаещите обитателки на двора. И съм щастлива.
