ЕСЕН В ПЛОВДИВ
стихове 1983 - 2005
ЕСЕН В ПЛОВДИВ
Като в картина на Лавренов -
живее, пее и звънти
градът с изящни, вдъхновени
и неумиращи черти.
И падат весели и ковки
листа на стария площад,
два гълъба допират човки
и става светло в моя град.
А някаква жена минава
по тази неживяна твърд,
през думи за любов и слава,
през думи за любов и смърт.
Фенерът на една топола
над песенна река гори
и обичта пристъпва гола
без име, без адрес дори.
Бъди звезда! Обичам твоя
безумен порив към земя.
И нека тръпна аз в безброя,
осеял топлата тъма.
От стръмните извити стрехи
безсънна светлина тече
и идва в нови, златни дрехи
в съня ми ласкаво щурче.
То ще се смее, ще ридае,
ще пее в рехавия мрак,
но сняг прощаващ ще извае,
ще ни покрие с този сняг.
А някаква жена минава
по тази неживяна твърд,
през думи за любов и слава,
през думи за любов и смърт.
***
Най-накрая - за водата дума:
самодива с бляскава премяна,
устни утоляваше по друма,
при юнака спираше засмяна.
Шеташе на пъргавите корени,
миеше полегналите кости,
бяха й прегръдките разтворени,
а пък ласките - добри и прости.
Но сега е пленница, горката.
Топли къщите и в мрака свети,
греховете пъди от телата,
след като поплаче ни в ръцете.
Стене из чинии, сетне в нужници,
във фонтаните политне-падне -
само как превърнахме в прислужници
струите й нежни и прохладни!
Как навсякъде се гаврим с нея,
как я тровим искрено и вещо -
тя не може вече да ни пее,
а пък иска да ни каже нещо.
Може би тя дума най-съществена
крие в съпротивата си няма:
самодивата жена обществена
днес е, а юнаци няма… Няма.
ПРОЛЕТНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Кипнала е розовата пяна
на черешовия цвят
в тази пролет нежна и пияна,
люшкана от порив свят.
Пак бушува труд добър и спорен:
лъч от бучка пръст сега гребе
жадния за вис и слънце корен
и се устремява към небе.
Пак лудее над цветче пчелата:
от любов останали без дъх
се преплитат слънчево телата
и потрепва светлия им мъх.
Тъй ще бъде: тихо, силно вино,
до деня, съгледал пръв
в пропастта от златно и от синьо
капки топла, сладка кръв…
Но защо забравих за стеблото?
Колко много работа тупти
под кората!… Може би защото
просто то не може да цъфти.
Бедна и измамна моя памет!
Върху яките си рамене
носи то над нас зелено знаме.
И цъфтяло е веднъж поне.
САМОТА
Любовта е болна. Трябва
нещо да направиш ти.
Рони се самотен хляба
и виното не пламти.
Скиташ тъжен, мислиш лека
ти за болката сега.
Виждаш в някаква аптека
глобус, цвете и тъга.
А не иска да превърже
раната ти с белота
даже този сняг. И бърже
тръгваш сведен из света.
И се спираш ненадейно
в някаква градинка ти.
Някаква самотна пейка
може да те приюти.
Сядаш. Кипналият вятър
трупа в теб очакван лек.
Утре ще крещят децата:
- Вижте снежния човек!
ЛОВ ПРЕЗ ЕСЕНТА
Бе точен изстрелът. Пера
кръжат над песента убита.
И никой нищо не разбра.
И никой нищо не запита.
В сърцето на стъписан звук -
парче старателно олово.
Какво се случи, друже тук?
Защо изглежда всичко ново?
От днес е беден листът, пръв
откъснат с мах от синевата.
Ще парят капки птича кръв
по копията на тревата.
И дойде ли веднъж снегът,
страхлив, неловък, безсловесен,
ще бликне над душа и плът
онази, секналата песен.
***
И падаха крила на жерави
над този октомврийски дъжд.
И капки кръв блестяха жертвено
помежду вятър и камъш.
Небе течеше и се ронеше
в гнезда, пресипнали от смях.
Пера на сламки чудно рошави
примамливо стърчаха в тях.
Реката уморено пърхаше,
кълвеше дребните звезди.
Помагаше дърво настръхнало
да чувства пулса си ръждив.
Камъшът яростно се биеше
с беззвучна блудкава мъгла.
Но нещичко не му достигаше
и прошумяваше без глас.
И песен плачеше, надвесена
над топли капки птича кръв.
Валеше дъжд безкрайно есенен
над този октомврийски дъжд.
КАМЪК
А ти на път, от стъпки разлюлян,
зован от въздух, от земя ласкан,
уют за птица и змия,
но не за длан, за яка мъжка длан.
Нощуват в тебе нощи и зори.
Гори сърцето ти едва, дори
живее в пулса му трева,
но за това сам себе си кори.
Защото войнства покрай твоя път
вървят съдбовно, вярно там строят
на щастието своя храм,
виж, щъркели над скелите кръжат.
О, няма ли да тръгнеш някой ден
свещен от болка, от мечти свещен
да търсиш мястото си ти
в дома заради теб неизграден.
***
Веднъж видях как птицата ме наблюдава.
Следеше стъпките ми тя,
додето аз вървях през моята държава,
по тръни и цветя.
И научавах как се смесват епохално
възторг и болка в този свят,
и как бълбука радостта печално,
и как тъгата носи образ млад.
Тя гледаше ме през лъчи и шума,
разтворила докрай сърце…
А аз на устните си носех блага дума.
И камък в своите ръце.
ХЛЯБ
Между небе и младо върше,
замръкнал посред път, веднъж
аз ядох къшей здрав, откършен
от поглед на огромен мъж.
Като сърце добро димеше
в ръцете ми и светлина
от всяка поричка струеше
и ми напомняше вина…
В колиба може би бе месен,
на камък печен и в месал
завит - да пази мъчна песен
за севда и моминска жал.
Люлян в протритата цедилка,
той бе донесен трудно тук,
за да отронва звук на билка,
понесла в длани земен звук.
Небето пълнеше се с пролет,
рояха се едни звезди
като забравени отколе
и спомнени сега следи…
В гърдите ми прошава струнка,
потърси тя в очите връх
и сякаш се откъсна струйка
от мляко майчино и кръв.
Една светулка в път вървеше
и тръгнах подир нея тих.
По пътя сякаш че блестеше
от къшея отчупен стих.
***
Прошушнах на глухарчето:
Виж, виж! -
провира се в тревите светъл вятър.
След миг от своя дом ще отлетиш…
Нима не ти е мъчно за земята?
То проследи ме с поглед удивен
и ми отвърна тихо и далечно:
Небето е навсякъде по мен
полепнало, но аз го търся вечно…
А аз му казах:
Скоро ще умреш!
Така да се живее е наивно.
Оръжие ли е един копнеж?
И докога ще бъдеш тъй невинно?
Поклати побелялата глава:
Аз раждам, винаги съм предпоследно.
И падам от небето, но това
е всъщност моята победа.
И литна.
И дори не ме погледна.
ЛУКОВИТ
И реката е толкова чиста,
че ако в нея поглед изпуснеш,
ще зазвънти тихо мънисто
към устието на устните.
Ще се спъва в следи и бръчки,
ще се търси в листи златни,
ще се оглежда в тежките брънки
на вериги невероятни.
И когато отново поглед
дойде да смени сълзата -
ще е всеотдаен като пролет,
ще прилича на реката.
ТРЕВА
Защото си верен, весел, вечен,
минал през огън, нож и олово,
ще ти кажа нещо, човече,
нещо нежно, тръпчиво, сурово.
Нещо, които върви като куче
из нозете ти и те ласкае,
и си играе с добрия ти случай,
и се старае да те гадае,
нещо, което отнейде извира -
тръпка ли е, сълза ли зелена,
но те намира и властно те спира
тъкмо в минута несподелена:
гъне се, пари, гордо трепери,
вярва в твоята участ щастлива -
нещо, което със смърт се мери,
а пък сякаш на сватба отива.
Нито е ложе, нито постеля.
Нито те мрази, нито обича.
Ще те открие в една неделя -
страстна ли се нарича?
ОРТА МЕЗАР
А лулите старчески са пълни
с пепел, пепел. Седнали на припек
старците превалят на войните сипея
и растат сред изгорели мълнии.
А бащите вдигат бели къщи
все над кости. Смеят се бащите,
щом се връщат прашни и върху плещите им
вечер пак водата се намръщи.
А пък ние, хлапетии страшни,
ровим пепелта и търсим нещо.
После птици и небе се сливат вещо
и проклинат точните ни прашки.
***
Някога
дедите ни са ходили в чужбина
или на гурбет,
някой грешен грош да препечелят,
или по дела народни,
да спечелят само някоя
гола,
боса,
горда смърт.
Ние днес
точно гурбетчиите повтаряме -
шеметно
и пресметливо
подир длъжността си тичаме
и понеже сме книжовни
често си припомняме, че двете думи,
дял
и дело,
са с еднакъв корен.
А когато се завърнем в своето Отечество,
виждаме,
ако още имаме очи:
левът върху знамето ни плаче.
ТИШИНА
Вечер,
когато къщите спорят шумно за политика и пари
и вече е трудно да се видят неизмитите прозорци.
Вечер,
когато в ъглите на мрака са застинали момичета,
недовършени статуи с кореми като пръстени.
Вечер,
когато момчетата опипват с трескави пръсти въздуха
и се връщат обидени, и сънуват изкуства.
Вечер над всичко висне неона, съсирена кръв,
раните зад нея не умеят да се разтварят,
а превръзките са някъде далече, в есента.
Вечер над всичко пълзи бензина, жълта лимфа,
алчно разтваря спарени устни, ограбва
пътищата и те са вече безноги и безръки.
Вечер над всичко се съблича белезникава луна,
без страдания в плътта си, отчаяна сводница
на звездите, и мракът дрипаво й съчувства.
Вечер,
когато къщите са вече обърнати от звездите
и ужасени се мъчат да се изправят, като насекоми.
Вечер,
когато момичетата разчупват диво статуите
и поемат пътя към силните девет месеца.
Вечер,
когато момчетата сънуват вятърни мелници
и на утринта не могат да си спомнят за тях.
ПРЪСТЕН
Едно палто преметнато през рамо.
Златее хоризонтът като пръстен.
Вървиш и всяка бучка пръст,
и всеки камък
те разпознават безпогрешно. Кръстен
на теб е този път, и ти по него крачиш.
Приятели си пожелаваш, бръчки,
и огънче, стъкмено от звезди,
задачи,
които правят въздъхът ти мъчен.
Жена една живееш, но родина само
тя може да е на децата ти. Чудесен
вървиш и всяка бучка пръст,
и всеки камък
препъват те, така се ражда песен.
Над тях ти трябва да се построиш и можеш.
Държава си - помни и не забравяй.
Не трябва да сгрешиш,
когато си тревожен
за славата си, без да дириш слава.
Защото колко се е мъчила земята,
додето те роди,
добри човече…
Солчица си и хлебец в тишината,
когато трябва да си тръгваш вече.
В такава силна вяра си покръстен,
че даже след смъртта измяна няма.
Златее хоризонтът като пръстен
във всяка бучка пръст,
във всеки камък…
***
Щастлив е този,
който осъзнава,
че всеки тук, на грешната земя
осъден е на смърт задочно -
и свободата
трябва
да заслужи.
Той бърза да живее,
затова
смъртта към него приближава
бавно.
Понякога, в отделни случаи
дори
отказва се от свойте пълномощия,
стъписана
от толкова живот.
(Ще бъда тъжен,
ако в този миг
си мислите за
мрамор,
бронз
и други измишльотини жестоки.
Това е равно на отцеубийство).
ШАХМАТ
Нищо ново няма да ви кажа -
искам да повторя, да напомня:
цял живот е между нас дъската,
даже да я няма между нас.
Армии на нея сме строили,
а полето бойно чака боя.
Правилата на играта разрешават
всичко, само не игра нечестна.
Но не е игра това, а болка:
повече боли ли те, печелиш.
Пуснати са старите часовници
с време, идеално изравнено.
И простенва в тях кръвта пролята,
мелници са вятърни, горките.
Побеждава този, който може
талантливо, умно, всеотдайно
и навреме да загуби себе си,
за да се открие нов и истински.
Забележка:
Влюбен съм в ремито, то доказва,
че е в сигурни ръце живота ни.
***
Всичко онова,
което ни докосва
с плаха длан
и поглед плах,
всичко онова,
което в нас поставя
ласка
и сълза,
всичко онова,
което ни възпира
като кръстопът:
жажда,
болка,
мъка,
скръб,
тъга,
печал,
тревога,
горест -
е от женски род.
Може би защото ражда.
СЛАВА
Не, не ще ме сбъркаш с друг,
защото
аз се родих човек
и въпреки всичко човек си останах -
нещо,
което е по-трудно от това
да се родиш отново.
А моите стихове
са само знаци,
че съм бил.
Все някога някой ще ги разгадае.
***
Днес,
тъкмо днес,
когато съм тук,
легнал в тревите,
а в мене е легнала
ясната мисъл за смърт,
а в мене тече магьосно и синьо небето,
а в мене бие високо и стройно
лудия пулс на пръстта,
имам чувството, че съм навсякъде
едновременно,
във всяко щастие и всяка скръб
едновременно,
във всяка капка вода и всяка капка кръв
едновременно,
че съм вграден в тънката ос на това
от войни и от мир
изтерзано кълбо,
и моето дишане го върти
непрекъснато,
и ако не е моето дишане
то ще спре -
днес,
тъкмо днес
аз изгарям от жаждата
да живея.
***
Все по-ясно
усещам,
все по-ясно, по-убедително:
колкото и да се опитвам
не мога
напълно да се изживея.
И моят ден
е изпълнен
с недовършени статуи:
любовта ми е без глава,
надеждата - без ръце,
без нозе е целта ми,
без очи -
радостта и тъгата ми.
И все пак, и все пак
едно нещо
е цяло, довършено, съвършено:
моето
несъвършенство.
***
Знам,
аз съм нищо,
което върви към нищо.
Страшно дълъг
и страшно кратък е
този път.
Нищо друго за него не зная.
Освен
още това:
сладко е,
тъжно е,
скръбно е,
ако преди да стигнеш до края,
откриеш някаква цел.
***
Подозирам,
че някой навлича моя образ,
когато отива
на бал с маски.
Но не се гневя,
защото
той не би могъл
да си служи с моите думи.
Ако можеше,
той би свалил
всички маски
на бала.
***
Вече
не споря с другите.
Споря само със себе си
вече.
Сега
спорът е по-силен, по-ярък, по-груб.
Само една слабост той има
сега:
вече
не зная кой кого побеждава
сега.
ЩАСТИЕ
Приятеля си пръв поисках да ударя
и вдигнах от земята камък.
Но той тъй странно
натежа в дланта ми,
че аз се вгледах в него.
И видях
в ръката си парченце злато…
Сега
и аз богат съм
и сърцето е богато,
защото да го хвърля не посмях.
***
Облакът в небето -
и земята.
Толкова далечни са -
и близки.
Тях дъждът понякога ги свързва.
Мисля си за хората, които
сеят,
жънат
и вършеят,
без един за друг да знаят.
Тях какво ли свързва ги, освен
грижата
за хляба им насъщен?
***
Палтото,
което виси вън, в антрето,
помни по-добре от тебе
дъжда,
и снега
помни по-добре от тебе,
и мъглата,
и калта,
и слънцето, слънцето -
с пръски едва
забележими.
Тебе обаче те помни по-добре, най-добре,
а ти го забравяш,
щом го окачиш
вън от себе си, вън, в антрето.
***
Ето ме днес,
днес -
сам,
напуснат от всички,
изхвърлен край пътя
от времето.
Вбит в пръстта,
в пръстта,
безчувствен,
безжизнен -
нищо друго не съм вече, освен
един пътен
знак.
Може спокойно да ме отминете,
но ако не ме забележите,
очаква ви моята участ,
моята участ.
Защото
неизбежен е следващия завой
и по правило той е
опасен.
***
Зарадвах се,
когато ми казаха:
- Ти
много приличаш на… Х.
Защото
най-накрая в някой ден
е възможно да се срещна,
да се поздравя,
едно кафе със себе си да пия
и,
приказка потребна разменя,
най-приятелски
да
се
отмина.
ВМЕСТО
Писна ми да живея с големи неща -
и сам да си бъда приятелско рамо.
Тръгнал нанякъде, до средата да стигна не ща.
Искам до края да бъда аз само.
Като дървото, което работи цял живот
безсменно, защото не може да спи от тревога,
и бавно извайва от пръст и от слънце плод,
а после, ако не друго, става огън.
Като звяра, който ме гледа с жълти очи
и по моите чувства с лапи грапави стъпва -
нищо от никой не иска, даже любов, и мълчи,
и люби неистово, сякаш в ужас предсмъртен потръпва.
Като камъка - как го мачка божия свят:
въздух, пръст и вода, улица, път, автострада,
а той се изправя сред нашия градски площад
и е тъжен - за нещо може би страда…
Да се спъват в мен мравки, да ме възпяват щурци
и дълга си понесъл на своето рамо,
да разкъсам с един удар всички житейски конци
и да загина накрая за нещо голямо.
***
Благодаря ти, дом, че си отиде.
С леглата и със здравите стени.
С чиниите и тоалетната.
Благодаря ти, беше смел, отрече
и мен, и себе си. Познаваш
и тъжните бездомни щъркели, които
потракваха над нас,
и гласовете на дървета и реки, изписали
безкрайно дълги сенки на стените ти…
И аз, един от адамитите, покорен
единствено на пътя, който стене
от неродени върхове и хоризонти,
изчезвам дълъг, неприведен, предан.
Забравих да запаля огън в тебе, дом,
но нека от това не те боли.
Забравих да навия в теб часовника,
но нека от това не те боли.
Забравих къщната врата заключена,
но нека от това не те боли.
Благодаря ти, дом, че си отиде…
***
Поета не обиждайте,
защото
за вас измисля свят и утре
пространствата му светли ще заселите.
Помага му природата,
но вие
природата изтребвате планирано:
човешко е човекът да заплаче
над туй, което е убил старателно.
Живее си поетът с две-три думи
най-прости и човечни: майка,
любима и дете, и смърт,
и търси им подобия, защото
прикрито, подло, с безразличие
изтръгвате сърцата им невинни,
та трябва да е д-р Бернард
и даже повече от него винаги.
И тъй като ще се преселите
в света му светъл и прекрасен,
не го обиждайте, заклевам ви,
не го обиждайте!…
КЪМ АСТРОНОМА
Ти богат си, даже и със скъсан джоб.
Ала мразя твоя телескоп -
той открива все звезди открити.
В облаци, във вятър и мъгла -
облаците, ветровете и мъглите
са кошмар за мойте очила.
Пълен моят джоб е, но съм беден -
виждам аз звезди, но само денем.
***
И нека да се разберем в началото:
човекът ти си, аз съм огледалото.
Но аз съм също мъничко човек.
Сам себе си отказал съм от себе си,
така че днес решавам твои ребуси,
че с ребуси е пълен този век.
Жестоко е през празници и делници
да търсиш вятър за онези мелници,
които вечно с теб са, щеш не щеш.
Но ти си главното. И в трудни мигове
те нося под клепачите и миглите -
умра ли, с мене ще умреш.
Не се оплаквам. Мъчи ме изкуството
от нежните жестокости на чувството
да сътворя за теб един живот.
Това е всичко. Няма смърт, безсмъртие,
а само пръст в кънтящото предсърдие,
която трябва да превърна в плод.
РИТУАЛ
Напевно и като насън вървят
по тоя прашен, стародавен път.
Съблечени от радост и тъга
едва пристъпват те сега.
Пред тях - врати, зад тях - врати,
захлопване в ушите им ехти.
На две редици са, а между тях
полюшва се човекът, вече прах.
Мълчат, а край добрия път
пчелите сватбено жужат.
Разровената пръст пищи,
разкършват върху нея мравките плещи.
Едно дете със старчески очи
оглежда ги, запява - и звучи
пресипналата песен в мрачния простор
разноезично - сякаш пее хор.
ЗООЛОГИЧЕСКА ГРАДИНА
Тук чувството за свобода угасва в дебри,
но все пак лъч от светлина открива:
единствено с трогателните зебри
природата била е предвидлива.
Когато тя с ръце на скулптор е творила
живота върху нашата планета,
тях само с бъдеще безгрижно е дарила -
облякла ги е с дрехи на райета.
МАЛЪК САНТИМЕНТАЛЕН ТРИПТИХ
1.
Казваш: за всички смъртта е еднаква.
Краят банален е толкова вещ:
въздъх последен вратата траква,
някой зад нея ти пали свещ.
Да, но бунтува се моята гръд:
искам си своята собствена смърт.
2.
Имам деца и жена, за бога,
не бъди толкова строга -
казах веднъж на смъртта.
Тя отговори веднага: - Не мога
да не мисля за теб с тревога,
ад са за мен и деня, и нощта -
вече, човече, си нямаш мечта.
3.
Ако смъртта те покоси,
усмивка, поглед, гръд, коси,
и ме запита с жест красив:
защо, кажи, си още жив,
аз отговор един ще дам:
- Та аз, о, смърт, съм вече там!
СЕКТА
О, ние! Само ние!… Н-и-е!
Венецът трънен пак се вие
с изящество, което крие
върховна болка - и любов.
По-неестествени, по-сложни,
по-нееднакви, по-тревожни,
по-богоравни, по-набожни
вървим след неговия зов.
Едва ли делничните рани
за нас са; в празник сме венчани,
и ни повели, ни закани
бодлите притъпяват, знай.
Дори накрая тази сватба
не може, боже, да ни радва -
и в нея, отче, се прокрадва
вълнение за близък край.
БАЧКОВО
Зелена е реката. И звънлива.
Забързана, тя в мен се влива.
И вече съм небе, което трепка
като сълза под гълъбова клепка.
В сълзата, без лицето да намръщи,
изгряват бели - и уютни къщи.
Реката в планината ще пъстрее.
Сълзата в планината ще живее.
***
Имаш земята, тя е твоя.
Имаш небето, твое е то.
Пътят, реката край него, пороя
от лъчи над цвят и листо.
Плаха нежност, почти като тази
сякаш в теб вкоренена бреза,
тиха къща, в която те пази
една майчина топла сълза…
Под небето, синьо и южно,
на земята, по пътя мек
нищо друго не ти е нужно,
за да бъдеш добър човек.
ЕДНА ЖЕНА…
Живя.
(Глаголът крие безнадеждност,
убитата надежда трудно се поправя.)
Живя.
Вилня животът в тялото й, то
на всички беше,
както и на никой.
А онзи някой все не идваше, не идваше…
(Не се ли крие той
единствено и само
между забързаните крачки
на сърцата ни.)
Живя…
За нея всичко бе любов. Поиска
да разбере
къде ли в тялото се крие чувството,
което ражда,
за да ни убие.
Не се наемам да го кажа - тя успя…
Сега
оттук до хоризонта крачим ние.
А тя - от хоризонта ни нататък.
И хоризонтът вече не е същият.
От нас е по-далече той
с една надежда
непогребана.
***
Капки скръб вместо ласка
тегнат в тъмни очи.
Смъква своята маска
акушерката.
И мълчи.
Пали бавно цигара
в предвечерния здрач,
обедняла и стара,
недочакала
плач.
Търси болно, ранено
думи, за да теши,
а детето,
родено
мъртво,
в нея тежи.
И през паузи къси
две лудешки сърца
тя усеща
в гръдта си.
А пък няма деца.
***
Ако си намислил да разтваряш рана,
за превръзката се погрижи
преди това,
приятелю.
Иначе
в един прекрасен ден
ще чуеш
думите на някой гид, отправени
към
пристъпващи
от крак на крак пред теб
екскурзианти:
„Кратерът на този тъй активен днес
вулкан,
както виждате,
дими…”
***
Смехът също остарява.
Ако искате да разберете как,
идете
след представление
в гримьорната на цирка
и наблюдавайте клоуна,
който сваля бавно,
пласт след пласт
своя грим,
за да се превърне накрая отново
в човек.
***
Приемам
с добра и тиха усмивка
наследствените поети.
Но ме дразни това,
че бащите
са по-талантливи бездарници
от своите отроци.
***
Бъди щастлив,
когато някое нищожество
те нарече
Нищожество.
Но все пак
спри,
огледай се
и помисли.
Защото истината не избира
устата, която трябва да я извести.
***
Ако можех да отложа живота си с един ден,
щях да го направя тъкмо днес,
когато не зная как да живея.
Но не мога,
защото не зная
колко ще продължи това „днес”.
***
Отшелникът
не виждаше от прозореца на килията си нищо,
освен една ябълка.
Без да ще
той следеше живота й
и това му напомняше нещо сладостно,
горчиво,
тръпчиво,
прекрасно.
Веднъж
сърцето му не издържа тежестта на спомена -
и той я отсече.
Оттогава
много често
отшелникът плаче без причина.
Отшелник ли е той наистина?…
***
Географите
знаят точно къде е центърът на земята.
Аз - също.
Те могат да го посочат.
Аз - също.
Защото той се намира точно
в четири милиарда
точки.
***
Това, което пълзи -
папрат ли,
лишей ли,
мъх ли му казват -
също е част от природата,
може би най-постоянната,
може би най-съвършената.
Защото
то
расне на връх, на връх.
И му доказва,
че той е също
земя, земя.
***
Слушай, ще ти дам назаем
пет години от живота си.
Изживей ги, както ти си знаеш.
Давам ти ги доброволно,
но с едно условие:
трябва да ги върнеш, след като умра.
Чак тогава вече аз ще зная
как да ги живея
истински.
***
На 59,
каза ми веднъж грузинският поет
Михаил Квливидзе,
аз създадох своето
най-хубаво стихотворение -
роди се моят син единствен.
На 59,
додаде той след кратка пауза,
аз плаках и се смях
най-истински
в живота си.
На 59,
тук той озърна се наоколо с боязън
преди да продължи,
аз написах своята
епитафия.
И дума повече не каза.
***
Мравките са се разшетали:
носят, мъкнат, влачат,
тъпчат
в тихите си къщи благинки:
иде дълга, бяла, страшна зима.
А щурецът, който е в тревата -
що ще чини, щом снежец забръска?
Нищо не му трябва на щуреца.
Нито дом си има, нито челяд.
Пее си и пет пари не дава.
Песента го само него храни.
Песента, която си е негова,
а пък, чудно нещо, е на всички.
