Сергей Семанов

превод: Диана Павлова

Уви, сюжетът не е нов за света. Изглежда чудно, какво правят силните на деня до мълчаливите учени, които се занимават с минали събития, отдавнашни, понякога даже доста отдавнашни. Оказва се, че властите не са равнодушни към това, дори никак. Уроците на миналото, разкрити от учените, те съотнасят към себе си и затова понякога много се дразнят.

В книгата на Виктор Брачов обстойно е разказано как през двайсетте години на миналия век идейните троцкисти унищожават великия руски историк Сергей Ф. Платонов и редица негови колеги, създавайки прословутото „академично дело”. Малко по-късно, но от същото антируско направление е създадено „делото” на академик Евгений Тарле. Кървавият Ягода и неговото ГПУ били тук в качеството си на познавачи и съдии. Унищожили Платонов, а Тарле успял не само да се спаси, но и с подкрепата на Сталин да стане точно преди войната един от най-известните и уважавани хуманитаристи в страната ни.

Уви, заниманията с родната история даже в нашето „демократично” време понякога не са безопасни. Разбира се, ако ученият заема патриотична гледна точка към историята на Русия, особено към съвременната. Пример за това е „делото” на бившия декан на историческия факултет на Петербургския университет – Игор Фроянов, подробно изложено в книгата. Брачов сурово, но не без основание, нарича това “дело” „гавра и преследване”.

Фроянов дълго време се занимава с въпросите на Древната Рус и си спечели голяма известност и авторитет сред колегите си, както и вниманието на широката публика. Но когато започна да публикува работи по история на руската революция, и още повече – да осмисля нашата съвременност от историческа гледна точка, настъпи рязко разминаване в оценките за него. Появи се сплотена група недоброжелатели, които се заеха да подбират аргументите си съвсем не от научни доводи, а изцяло от идеологически, даже от политически.

Ето съждение на Фроянов за руската революция: „Обръщайки се към събитията от 1917 година, не трябва да си затваряме очите за тяхната противоречивост. Те носят върху себе си печата на съзиданието и разрушението, на националната слава и на позора. Тяхното социално одушевяване съседства с нравствено подивяване. В тези събития така отчетливо прозира влиянието на задкулисните световни сили, смъртно враждебни на Русия, на руския народ, предан на православната вяра”.

Е, в очите на „демократичната” (космополитична) общественост Фроянов е извършил тук цял ред престъпления. В революцията имало национален позор (Троцки и Свердлов), подивяване (Луначарски и «културната революция»), а в противоположен план – делата на православния руски народ. От гледната точка на Швидко и Ко “прекаляването” е очевидно.

Разсъжденията на Фроянов за най-новата история на страната също са напълно определени и недвусмислени: „По наше мнение, ако го нямаше Андропов, нямаше да го има и Горбачов във висшия ешелон на властта, а значи нямаше и да види длъжността генерален секретар. И не на някой друг, а именно на Андропов трябва да „благодарим” за това, че издигна Горбачов”. Отношението на учения към Горбачов, както и към Елцин, напълно съответства на общото и във всичко останало, но предизвика съгласувана атака срещу декана на историческия факултет на ПГУ.

Атакуващите „удариха в целта”, т.е. директно по Фроянов и оглавявания от него исторически факултет. Ще цитираме само една нападка в печата, типична сред многото подобни: „Там е проведен целенасочен противоестествен отбор: нивото на факултета е по-ниско от нивото на предреволюционна провинциална семинария… Историческият факултет е царство на чудовищна черносотническа посредственост”. И прочие подобни. Епитетите са не само мъчноразбираеми, но и извънредно политически, и също така построени с явна идейна насоченост: „семинария” – „черносотническа”.

Цяла глутница московски журналисти със съвсем определена окраска се зае заплашително да приглася в преследването на самотния Фроянов. Ректорът на ПГУ Л. А. Вербицкая мечтае тогава за голяма столична кариера, тя се вслушва в ропота на „демократичната” общественост: с натиск Фроянов е уволнен от длъжността декан на историческия факултет. Тази тъжна история е описана в увлекателната книга на друг автор.

Виктор Брачов. Преследването на руските историци. – М., Алгоритъм, 2006.