СТИХОВЕ
СТИХОВЕ
Беше развълнуван човекът и бледен -
сякаш душата му нещо отвътре яде.
На възраст, на средни години дойде,
показа оръфани листи… със стихове.
Започнал да пише - така, изведнъж:
на вестник, салфетки, хартия, кибрит…
Валели отнякъде думите, както вали дъжд.
А той под дъжда бил друг - сам и открит.
Изливал със думите чувства и страсти
и лудия порив към друга, по-млада жена.
Жена си законна нехайно и тихо зарязал,
тя и без друго работела в чужда страна.
Само на тебе ги давам, поете, ми каза,
тази тайна гореща ти, белият лист
и Oня отгоре ще знаете - тази проказа,
която яде ме. Пази я, мъже сме, нали!
Но тя щом се върна, къде ли и как е прочела?
Под влака се хвърлила… Той пред мене реве:
Защо бе, живот подреден, честно печелехме…
Боже мой, та това бяха само едни стихове.
И нищо повече…
ПОД АКРОПОЛА
Прилично дебели гъркини
се движат чевръсто във утрото.
С очи - горещи маслини
говорят. Не хващам от чутото.
Мъжете им, сънени още
превъртат нежно броениците.
Мастикени, снощни
кафето си пият. Кибичат..
Насреща Акрополът, вдигнал
порутени кости,
очаква тържествени мигове
и първите гости.
Феб, богът на слънцето,
засилва стрелите си.
Градът се раздвижва след сън,
гърми от коли и от викове.
Туристи на групи се влачат
Въздухът грее и пуши…
Атина Палада ги чака.
И куче командата слуша,
нагоре колоната води.
История души то, във нея броди.
Туристите ахкат и пъхат
и чакат ветрец да ги лъхне…
Нощ звездна пак сменя деня,
таверните бълват сиртаки…
Изтръпнал си, дишаш едва.
Ахил не си, нито Спартак си.
КЪЩА
Духът на брат ми още
живееше във къщата кирпичена.
Това го знаеха крадците в село,
които той лекуваше със билки приживе.
И на кафе със думи ги омайваше.
Четиридесет дни уважително чакаха.
На следващия - вътре бяха,
макар да знаеха, че в нея има само дух,
а не желязо.
Но те на духове не вярват
и трябваше да проверят.
Дай, подари я за спомен от нас,
прошепна глас в съня ми и гласът познах,
нека отгледат там деца и внуци;
вместо самотна да плаче за мен…
И къщата наша сега е циганска…
Духът на брат ми днес блуждае
в Германия при гроба на баща ни.
Говори немски с ангелите техни,
на български пише печални сонети.
***
Някога - смел и наивен,
комсомолките гледах
право в очите
/други момичета нямаше/.
Лъжех красиво,
любех по няколко.
И мечтаех по космоса.
Пумпал бях
във ръцете на някой
всевишен играч
или в ръцете на Ерос.
***
Уморени жълти листа,
вие свършихте своята работа -
ето: със малко израснаха
дървета, хора и птици…
Отлитате днес, милички,
към студената
ноемврийска земя.
ПИЕСА
Купуваше с чужди уста неизвестно как
известни лица, които в градчето
/не смееха в столицата/
го обявиха за гений.
А той, просто от скука, /с парите си/,
носа да натрие на местните пишещи,
прописа, издаде пиеси…
Имаше стойка и глас атрактивен.
С апломб от сцената
играеше героя си възвишен…
На премиерите: големци
/със антуража, хайлайф и журналисти…/
и обезателно критикът местен,
защото беше на щат във театъра -
известен ерудит, но с малка заплата.
/със нея хранеше две малки деца/.
Но той седеше винаги на задния ред,
мълчеше виновно
и гледаше между краката си.
Позната пиеса, играна не давно.
ХЛЯБ…
Приятелю, отгоре погледни:
червива ябълка - гори земята
от барикади нови и войни,
от сблъсък между бедни и богати.
И ако ние с теб сме сити днес,
то други хора нейде към екватора
гладуват. Слушай гневния протест.
И ако той от релсите не те извади,
и ако хлябът не горчи в устата ти,
то значи - ние с тебе сме заспали:
на дело слаби, с думите - мечтатели.
Ще чакаме месия. До кога ли?
И няма никой полза от това -
умира се за хляб, а после за слова.
***
Морето се изляга - бивол
със хълбоци тръпнещи.
Пулсира ритмично търбуха му
и дремят очите му в утрото.
Спокойно ще галиш гърба му,
додето след обяд не скочи
и хукне към тебе запенено.
Отстъпваш и виждаш
как мощно прескача огради бетонни,
руши брегове и отхвърля
от гърба си клоаката.
Ревът му е рев на стотици
тръби йерихонски.
Такова спокойствие, мощ и величие
освен Бог кой би сътворил?
СРЕЩА В БОЛГРАД
Тя майка, баба може да ми бъде -
съсухрена жена докъм стоте.
Във Болград я видях край пътя
със дух висок и българско сърце.
Когато й подадох моята ръка,
тя в миг целуна я, въздъхна тежко…
И аз усетих нейната тъга:
България - събудената й надежда.
Ръката й във отговор целунах,
защото сме едно, от кръв една.
И в спомени се втурнахме
за българско, за общата страна.
Говори тя: как нейните деди,
подгонени от ятаган свиреп
с пресъхнали уста, с напукани пети,
добрали се до тази гола степ.
И като вкусили от свободата,
започнали степта сурова да орат;
живот да сеят - бъдещето на децата.
И тяхната България да си родят.
ГРАДЪТ
На траколога проф. Георги Михайлов
Боруй, Верея… императорът Траян…
История: камък бял върху черен камък.
Изгарян си, от векове си назован,
със много имена до днес останали.
В града известен Августа Траяна
Никий - поет един, на арфа свирил.
Той гражданите с думи е омайвал,
когато стихове за тях скандирал.
Издигнали му бюст голям от мрамор
и плоча с надпис - за прослава.
Окраден, бюстът му сега го няма,
но плочата разчетена от теб остава.
И оттогава с вековете продължава
поети да се раждат в този южен град.
И славата му нежна, виждаш, не залязва,
не ще залезе тя, додето има пишещ свят.
Младееш ти - вековен Дъб неостарял!
Аз кой съм, никой, но стих за теб написах,
подобно Никий, който тук е дишал -
в Града, от пепелища черни излетял.
ЛЪКАТУШИ РЕКАТА
“Любовта
не се побира
в стихотворение…”
Боян Ангелов
Ти искаш в стих да те извая.
Не мога, макар че
твоят образ живее в душата ми.
Денят и нощта се менят,
неизменна и вярна е
само луната….
Как в стих да те рисувам,
като безбрежна е любовта.
Няма бряг, няма талвег.
Тя се блъска отляво-надясно.
Лъкатуши реката
и нейният пристан и котва,
началото или път,
все остават неясни до края….
САЛ
На сал, по средата си - в талвега дунавски.
Усещаш, което тече и се движи със теб…
В косата ти вятър, в очите - рибни муцунки,
и конче с крилцата, комар, клон непотребен.
Човек на брега сред камъшите вика отсреща -
съседът-румънец ти маха за поздрав.
Изпращаш му кончето-хеликоптер, във отговор.
И този жест, всичко това те подсеща,
как тази река неведнъж си минавал:
с русалки във мисли и сънища. Истински -
в Голямото републиканско плаване…
Когато реката и ние оставахме чисти…
Замръкваш. Изгрява отгоре небесен калпак -
звездите с реката искряща на Млечния път.
Ти стъпваш по него. Усещаш незнайно как, че
той - салът на времето, в твоята плът е.
