Петър Иванов

Я подай ми, жено, тая стара лира,
сърце се тревожи, не намира мира,
искам да подрънкам, искам да попея -
с песен да изкажа от какво копнея,
мойте вече песни не са за пред хора,
но какво да правя? Искам да говоря.

Жено моя мила, що се удивляваш?
Или в мойте сили не се доверяваш?
Или те вълнуват мисли тежки, странни?
Аз няма да стрелям турските тирани.
Туй време се мина, други рани има
нещастната наша българска родина.

Ний отдавна вече хора сме свободни,
турчин се не бърка в права ни народни,
но я гледай, мила, какво чудо става,
каква олелия, вопъл се раздава!
Нас ни разтерзават вътрешни раздори,
тая язва сякаш в гроб ще ни събори.

Големците наши плачат за народа,
книжовници викат: свобода, свобода!
Но народа крепко се в вериги стяга,
в ръцете му дават просешка тояга.
Каква ми е тая унила свобода,
като вече нищо не остана в джоба?

Младо поколение, где си заблудило?
Имаш ли ти съвест или нещо мило?
Тъй се, чеда мили, не служи народу:
от люди е срамно, а грешно е богу -
със потът народен да се вий гоите
и само интриги вечно да кроите.

Дайте мир народу, и права му дайте,
на честност и правда и вий се предайте,
стига вече алчност за пари, за слава,
на разумни люде туй не подобава,
дружно се сберете, работете право
и всичко у нази ще да бъде здраво.

Врагове народни зле се настрояват
и на всяка стъпка те ни угрожават;
зеят върху нази като бесни хали,
а ние безгрижно на раздор предали:
крепостта се лесно отвътре предава,
на врагове външни път недейте дава.

Че е, деца, страшно по чужда опека,
чужда управия не е така лека.
Жено моя мила, дигни тая лира,
и за други болки нека се намира:
мойте вече песни не са за пред хора,
но какво да правя? Искам да говоря.