Иван Джебаров

Явлението няма изразен партиен цвят, но когато е начело на нещо, рано или по-късно това нещо става нищо!

Типично за нашите ширини, отбелязването на която и да е историческа дата, се посреща или с „осана”, или с „разпни го”. Така в навечерието на 10 ноември, всеки от височината на собствената си камбанария, ще обяснява колко добре живеем или колко по-зле от някога.

А всъщност живеем посредствено, както посредствено се управлява и държавата ни. На всичкото отгоре тя, Посредствеността, има способността да се възпроизвежда първо от горе надолу, след което започва отдолу нагоре.

Става благодарение на харесването й от голяма част от тоя, на които се предлага, тъй като от тях започва да се иска по-малко мислене /ако не и хич/, по-малко усилия…Абе от всичко по-малко с изключение на верността и послушанието. Към което привикват дори тия с по-големите възможност, но по някакъв начин са на хляб при Посредствеността и са разбрали истината, че от нея на по-умен не бива да се правиш.

Защото Посредствеността обича по-посредствените от себе си, но обратното - не.

Дължи се на способността й да приема желаното за реална действителност и всяко съмнение, че не е така, надува ЕГО-то й като балон пред спукване.

Така онези, които представляват някаква институция в държавата, не знаят какво точно да правят и най-често в безхаберието си сътворяват дела от рода на „леле-мале”.

И ако се роди след това някакъв процент на недоволство сред народните маси, Посредствеността веднага идва на бял кон за да покаже колко е справедлива.

След което тия от институцията престават окончателно да си вършат работата пред опасността пак да бъдат „поправени”.

Всъщност го правят от страх, защото страхът е другата основна черта на Посредствеността.

Най-вече тя се страхува някой да не наруши посредственото й спокойствие, изградено вече на основата на приемане на желаното за действително свършено от нея.

Характерно е, че в училище, от граматическия урок за личните местоимения, Посредствеността успява да запомни само това за първо лице единствено число. Което й дава увереността да смята, че Слънцето е започнало да изгрява с нейното идване и ще залезе, недай си Боже, с отиването й.

Така местоимението „АЗ” става непреодолима бариера пред необходимостта за здравословни реформи в редица сектори на обществения живот.

Защото тяхното туберкулозно заболяване не може да се лекува единствено с пропагандно наливане на пари, извадени често от поредния многомилионен заем.

Години наред това ме е учудвало как и защо не може да се разбере. Докато най-после един приятел ме успокои, че от това Посредствеността просто не се интересува.

След което сам прозрях, че тя се интересува най-вече от властта като власт с всичките й придобивки.

Така наблюденията ми върху скоро проведените местни избори вкараха в главата ми куп все кощунствени мисли.

Като: как биха реагирали заразените вече от посредственост гласоподаватели, ако им се предложи политическа сила, чиято първа точка в програмата й предвижда строг и бърз съд за слепите пастири, довели ни сред камънаците на времето?

Ще одобрят ли последователите на Посредствеността идеи като: премахване на дупедавството от външната ни политика, преразглеждане на статута на НПО-тата, финансирани отвън…

Най-вече ще подкрепят ли премахването на всичко търговско и комерсиално от образованието ни, здравеопазването, културата като цяло? За да спрат неграмотността, подигравките с човешкия живот, духовното ни обезличаване.

Или: ще поискат ли да се сложи край на либералната глупост да се вземат пари от работещия и се раздават на хора, които и не мислят с нещо да бъдат полезни на обществото…

За останалите си кощунствени мисли ще премълча по разбираеми причини.

В своя дневник небезизвестният политик и банкер Атанас Буров отбелязва преди близо сто години: „…Парата е символът на властника в България. Той иска пари, пари, пари… Иска злато, злато, злато… Иска къщи, къщи, къщи… И не за своя сметка - а за сметка на партията си, на държавата си, на народа си…”

Ще се намери ли днес някой много умен човек, който да докаже, че вече не е така?

Дано се намери и още един такъв, който да си спомни има ли след толкова години Парламент с 240 законодателя поне два закона, които дни след обнародването им да не са променяни, преработвани, допълвани…

Въпроси, които само при споменаването на датата 10 ноември пораждат други питания от рода на: наистина ли най-добрите избираме?

Или: как всъщност ги избираме кандидатите за власт?

Като тук ще ви посъветвам да погледнете преференциално избраните общински съветници от последните избори в някои избирателни секции. После се позаинтересувайте доколко този избран съветник го знаят в населеното място и изобщо дали са го виждали…

Дето ми вика един мой мургав познат: „Бате, ако всеки месец има избори, ще ти подарявам социалната си помощ!”

Да, посредствеността във всичките й образи, няма партиен цвят и това е ясно. Както е ясно и на все още останалите мислещи хора, че когато посредствеността е начело на нещо, рано или по-късно това нещо се превръща в нищо!