Минчо Минчев

МОЛИТВА

Господи на пустите перони,
на дъжда, размиващ светлините,
на разделите и на искрите
между буферите на вагона,
на ръждата - тъмна и безсмъртна
като челюстта на дървояда.
Господи на всички кръговъртни
зони и сезони за изстрадване,

спри от днес часовниците в гарите
със стрелки като ръце изстинали!…

Нека скърца времето от ярост
като механическа пружина.

Спри и за умрелия стрелките,
да не слуша как расте брадата му.
Спри и на смъртта по циферблата
ножицата, дето реже дните ни.

Искам да застигна всички влакове.
Всички глухи релси да извия.
С колелата да нарежа мрака
на катранени филии.

Искам,
искам, докато е пладне,
сянката връз мене да прекрача.
Помогни ми само да не падна.
Научи ме - паднал, да не плача.

Дума на езика ми напира.
От искри - зъбите ми се пукат.
Викна ли, ще оглуша всемира.

Спри часовниците,
за да спра дотука!

ПРАГ

На Любомир Левчев

Тъмен вятър.
И студ - като усмирителна риза.
И трошливи звезди -
като гъби отровни през мор.
И усещам смъртта
как към душата ми слиза,
както в болнична морга
слиза болничен асансьор.

Там завинаги спят
между зъбите с дребна пара,
мойте гладни надежди,
моите честни, но мъртви войници.
Те вървяха на смърт.
Те вървяха докрай на таран
с безмоторни крила
като слепи, обречени птици.

Там и моята вяра
като ризница прашна звънти -
мойто старо седло
за сърцето ми неподковано.
Тя реброто на пътя
изкрета с подбити пети
и измери отровните бездни
от рана
до рана.

Там, обречен плувец
в неизбродната тъмна вода,
любовта ми със щедър размах
все наивно наляга веслото -
една рошава чапла
в това блато от кал и ръжда;
една жива мишена
пред двуцевката на живота.

Асансьорът върви -
най-безмилостен стар санитар.
Студ излъхват звездите
и дъхти на замръзваща глина.
Имам старо седло.
И весло.
И пара за лодкар.

Нямам само адреса,
на който
да ви пиша, оттам като мина.