„И АЗ МЪЛЧА И ЧАКАМ. И ТРЕПТЯ…”
Вестта за смъртта на Йордан Йовков на 15 октомври 1937 г. в Пловдив отеква болезнено в тогавашното общество.
На погребението в столицата присъстват близки другари и изтъкнати творци, много граждани, за да се поклонят пред тленните останки на преждевременно починалия именит творец, ненавършил 57 години.
Един съвременник в своите мемоари за този тъжен повод не е пропуснал и почти куриозният епизод с Георги Стаматов. Завладян от депресията и алкохолизма, видният белетрист идва на градус и с доста висок глас казва, обръщайки се към мъртвия: „Не пиеше, не пушеше, не ходеше по жени - умря!”
Сред тези, които са мъчително приемат раздялата с Йовков, е бил и поетът Асен Разцветников.
Когато Георги Цанев започва да издава сп. „Изкуство и критика” през 1938 г., той публикува в кн. 2 на новото литературно издание стихотворението си „На стража при Йордан Йовков”.
Въпреки че са написани немалко страници за автора на „Земляци”, „Вечери в Антимовския хан”, „Песента на колелетата” и неговата ранна кончина, никой не е успял така пестеливо, но и така дълбоко да я отрази, както певецът на „Жертвени клади”.
Траурната атмосфера в черквата, болката по починалия другар се премесват с едно проникновено и философско размишление за битието, за смисъла на живота и творчеството.
Разцветников е избегнал изкушаващата редица автори мисъл за прослава на този, който си е отишъл завинаги.
Неговото болезнено чувство следва вглъбено и силно онези сложни метафизични терзания, които избухват при дълбоката скръб от загубата на един велик художник.
Самата „рамка” с началните и последните стихове на творбата е намерена твърде сполучливо и въпреки песимизма, стихотворението завладява с хуманистичната си сила, изисканост и духовна пълнота.
В трудни минути на размисъл и тъга, сред произведенията, които препрочитам, е и това стихотворение!
АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ (1897-1951)
НА СТРАЖА
при Йордан Йовков
Стоях при тебе в черквата на стража.
Като дървета, пълни със светулки,
светилниците грееха край нас.
Навънка облак бе деня забулил
и здрачът бе наченал своя час.
И идеха, и спираха се люде,
тъмнееше в гледците им въпрос
и всеки трепваше, във миг учуден,
за тебе, и за себе си в едно.
И аз стоях и питах в тишината
тогова, що ни дава дух и плът:
Защо ни праща жадни на земята
и после ни убива насред път?
Напразно. Кой ли би ми отговорил?
Къде е той? Тук, в тая нищета?
Или пък там - във пустите простори,
в страхотния безкрай на вечността?
Минават. Всеки тръгва си безшумно,
като човек, загубен във леса,
що викал е напразно и безумно,
и все пак - чака отзвук в пустошта.
И аз мълча и чакам. И трептя.
Напразно. Сън. Лъжа. Безкрайност. Нищо.
ВЪПРЕКИ ЧЕ НЕ Е СРЕД НАЙ-ПОПУЛЯРНИТЕ произведения на автора, това стихотворение се откроява сред неговите нравствено-философски творби. Самият Разцветников, когато го пише, се е намирал в много трудно положение, обявен прибързано и грубо за „ренегат” от своите съпартийци.
Липсват в следващите му книги гражданската сила и социалният патос на дебютната му книга „Жертвени клади”, но остава неговото проникновено вникване в сложния свят на човека и обществените идеали.
Подобно на Йовков, поразен от тежко заболяване, и Разцветников умира почти на неговата възраст.
