Георги Бакалов

Из „Литературни очерки и бележки” (1917)

Боян Пенев. Паисий Хилендарски

Нашият монах не прилича на Пушкиновия летописец в ,,Борис Годунов”, който

Добру и злу внимая равнодушно,
Не ведает ни радости, ни гнева.

Той е препълнен с негодуване против неразумните и юродите, които се срамуват да се нарекат българи, и се рови в старините, за да им докаже, че и българите имали царство и господарство. Поетът го представя приведен над лампа жумяща да скратява нощното бдение с пълно съзнание за своя хероичен подвиг.

Най-сетне той свърши и рече: конец!
На житие ново аз турих венец!
От днеска нататък българският род
История има и става народ.

Паисий е страстна натура, изпълнена съ благороден гняв. Неговото значение не се крие в спокойното, безстрастно, обективно събиране и излагане фактите на българската история, каквото у него няма, а в техния своеобразен подбор и осветление.

Той е имал да се бори с апатията на своя народ към самия себе си, към своята история, народност и език, с унижението, в което българинът се намирал пред своите съседи гърци и сърби.

И за да възбуди националното му съзнание, той иска не само да го заинтересува от историята му, но и да го накара да се гордее с нея, със своето минало, с някогашна сила, слава, просвета и владетели. И затова той си служи с идеализация.

Българският народ, според него, е вместилище на всички добродетели и стои не по долу, а по-горе от съседите си. Земята му е добра, красна, изобилна и плодородна. Най-вече са идеализирани българските царе.

Това патриотично-романтическо отношение към историческата действителност, - общо за просветителите и на други народи, които започват своето възраждане, - е силата и слабостта на Паисия.

Слабост, защото лишава неговия труд от всякакво научно значение. Сила, защото с красивата измислица възпламенява, буди, подтиква напред.

„Ако Паисий, - казва неговият биограф, - беше написал една научна история, тя не би имала за нашето възраждане онова значение, което имат неговите измислици и преиначавания на исторически факти” (стр. 46).

Разбира се, че той не можеше не само да напише, но и просто да си помисли да пише научна история: - за това липсваше както, - да се изразим с един икономически термин, - спрос, търсене, така и лична подготовка и вътрешно разположение.

Фикторът, който движи историята, според Паисия, това е волята божия. Причината за убиването на Асеня е дяволът, който завидял на благополучието му и подбутнал Иванка. Крумовите войски си служили с топове, на което ги научил един избягал от Никифора арапин. И пр. и пр. Това са гледищата и фактите.

Разбира се, че тяхната наивност би била надмината от наивността, която би възимел човек днес да ги критикува. Биографът само ги излага с всички подробности, без да ги подхвърля на научен разбор.

Днешният четец, който би се задоволил със Славяно-българската история, не би много знаял. Но така ли е било за българските четци преди столетие и половина?

Своята цел - да пробуди българите към нов живот - Паисий напълно постига. Той „идеализира тяхното минало, за да им покаже, че те не са такива, каквито са били преди, разкрива мрачната действителност на сегашното, за да ги подкани да си извоюват духовна свобода, залог за която са предишните подвизи и човешко достойнство на народа. Той се взира в миналота и сегашното, дири историческата им смисъл, поставя на своя народ задачи, които тряба час по-скоро да бъдат разрешени, открива му неговите задължения, неговата отговорност пред историята и бъдащето. Внушава на своите съотечественици, че са призовани да се възродят, да се борят за своето обособяване, за спасението на ония духовни блага, чрез които са се издигнали между други народи, - а не да водят в продължение на векове едно безсмислено и апатично съществуване. От безличния и бездушен роб той е искал да създаде българин, домогнал се е да начертае в съзнанието на поколенията пътищата на бъдащето. Тук именно е най-големият му подвиг, който изглежда някак странен, невероятен за онова тъмно робско време” (стр. 42 - 43).

Последното не значи, че тези подвиг е уединен, единичен и необясним. Многобройните и съществени причини на българския ренесанс, най-крупната уводна фигура на който е Паисий, са разгледани в предшестващата статия.

Интересни указания за влиянията на епохата върху Паисия са дадени в студията на професор д-р Ив. Д. Шишманов - „Паисий и неговата епоха - мисли върху генезиса на българското възраждане” (отделен отпечатък от списанието на Българската Академия на Науките, София, 1914).

„Преувеличено е, - казва д-р Шишманов, - да се твърди, че въобще едва с Паисия се начева нашата духовна пробуда. Началата на новобългарската образованост се крият още в XVI век, а може би и по-рано” (стр. 115).

Да се разбере един деятел в неговата историческа обстановка съвсем не значи да се умаловажат заслугите му.

Професор Б. Пенев се спира подробно на въпроса за въздействието на Славяно-българската история върху редица поколения, най-нагледно доказателство за връзките на Паисия с неговото време.

Преписи и преработки на тази история досега са известни около 40, което значи, че са били много и много повече. Когато в 1844 г. Христаки Павлович напечатва една преработка на Паисиевата история под названието Царственик, намалява, а навярно и спира, преписването.

Преписите са били наречени от самия народ царственици, цароставници; това име ясно показва с какво благоговение и вяра се е отнасял простият народ към книгата на Паисия.

Тя е била четена вкъщи и в училище - никоя българска книга преди това не е била тъй много четена. На нея са гледали като на народна библия, преписвали са я търпеливо, с четлив почерк, украсявали са я с пъстри старинни орнаменти, поставяли са я в църква, редом с Евангелието” (стр. 83 - 84)

Котленският препис, направен от поп Стойка, посетнешният Софроний Врачански, е бил поставен в една черква на вечно пазене с бележка: „И кой я усвои или открадне, да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота и от дванадесетте апостоли и от (светите) отци, и от четири евангелисти. И туч и желязо, и камък да се стопи, той - ни во веки!”

Паисиевата история преобразила бащата на Неофита Рилски, който по-рано бил гъркоман. Бащата на Якима Груев я чел в ръкопис. Преписването й е отбила Петко Славейкова от намерението му да се калугери: „Досега, - казва той, - аз мислех едностранчиво, само как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз си зададох цел, как да спася народа си, т. е. как да му вдъхна патриотизъм”. Димитър Миладинов изучвал тази история.

Някои преписвачи са се препоръчвали за автори на книгата, като замълчават името на Паисия. Това наивно отношение към чуждата духовна собственост намира своето обяснение в придобивката, завладяванието на нашата книжнина, което преписвачът прави, и в някои изменения, съкращения или допълнения, които той си позволява.

„Паисиевата ирония спроти сърби и гърци, - казва авторът, - от преписвачите и преработвачите на неговата история е усилена до степента на злобно прзрение към тия два народа” (стр. 89). И книгите имаха своята съдба, казват римляните.

От факта, че Славяно-българската история е намерила широк прием между българите и е оставила трайна следа в тяхното съзнание, авторът правилно заключава, че „идеите, изразени в нея, са назрявали постепенно по-отрано в духовния живот” и че „нашето възраждане тряба да се схваща като резултат на непрекъсната духовна еволюция, която започва преди Паисия” (стр. 83).