НАЧАЛО НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
Из „Литературни очерки и бележки” (1917)
Боян Пенев. Начало на българското възраждане
Смята се обикновено, че до Паисия Хилендарски българският народ е живял в непрогледна тъмнина, без какъв годе смислен живот, безропотно влачейки чуждия хомот, забравен, без история.
Доскоро дори самото появяване на един Паисий не се обясняваше с подготвеността и възприемчивостта на неговата среда.
Паисий идеше необяснимо като пратеник свише, без свои предшественици, и необяснима оставаше чаровността на неговото влияние.
Днес, колкото още и да е тъмна биографията на великия възродител, неговото дело е ясно, обяснимо, разбрано, не с някакво чудо, а като звено във възраждането на нашия народ.
Време е да се напусне и легендата за пълната замрялост на тоя народ от падането под турците до Паисия.
Събитията не са се развивали с таквази бързина, както от Паисия насам, защото темпът на обществения живот е бил изобщо много по-слаб. Но като погледнем състоянието на българския народ при падането му под турците и го сравним със състоянието му при неговото възражане, ще видим цял преврат.
Безправните крепостници на болярина, сменен от спахията, безпросветни и разпиляни из селата, ги виждаме вече от една страна да отделят свои защитници - „хайдутите”, - самите те, в цели области, да участвуват в масови въстания - търновското в 1595, чипровското в края на 17 век, а от друга страна - да прииждат в градовете, да им налагат свой национален отпечатък, да образуват там най-жизненото население, чрез поемане занаяти и търговия в свои ръце.
Този на първо място икономически преврат, който съставлява материалната основа на нашето възраждане, не се е извьршил в ден-два, при сън и мъртвило, а е признак на непрескван вътрешен живот.
Истории на българското възраждане ние още нямаме. Но добри наченки за нейното научно обяснение и излагане са вече налице. Една от тях е популярната студия на Боян Пенева. Тази книжка е едно хармонично съчетание на безспорната научност с безукорната популярност.
Авторът разглежда системно, в отделни глави, фактите и причините на наченките на българското възраждане: положението под турците, духовното иго, западните влияния, преки и чрез гърци и сърби, политическите събития до края на 18 век, влиянието на монастирите и, накрай, Паисия Хилендарски.
Той намира, че робството е създало по-благоприятни условия за обособяването и самопредлянето на народа: по-рано е прекарвал във феодална разпокъсаност, в
крепостно робство, в постоянни борби с болярите, а непрекъснатите войни са го омаломощавали.
Турската власт отначало не се е месила в духовния живот на раята, никаква системна политика на потурчване не е имало, и българската националност се съхранява, особно в планинските, по-мъчно достъпни местности, които са се ползували със значителни привилегии. Войнишките села са били разположени по долината на Балкана, Средна гора и Родопите: Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен, Чепино, Чипровци и др.
В тях, освен чиновници, не е имало турско население, дори пренощуването на турци в някои от тях е било забранено. Те са доставяли войници, които във време на война са воювали заедно със султанските войски, а в мирно време са прекарвали по шест месеца в Цариград или Одрин - да се грижат за султанските и везирски коне, да косят сено и жънат ечмик.
От балканското село Чипровци е излязъл един от първите родолюбци Петър Парчевич, който още в 17 век се е опитал да организира общо народно въстание.
Докато населението на равнините безропотно се е подчинявало, планинците са дали първите хайдути, във време на войни са давали участници против Турция, а след войните - изселвали са се отвъд Дунава - във Влашко, Русия и Австро-Унгария.
Необременени с тежки данъци, защитени от произволи, планинците са се предали на индустриален труд, използвали водната сила на потоците за дърводелство, абаджийство и гайтанджийство, развили са кожарството, чехларството, ножарството, мутафчийството и свързаната със занаятите търговия и то в широките предели на
турската империя и вън от нея.
Тяхното благосъстояние им позволявало да издържат училища и учители. Най-видните дейци па възраждането са излезли от средата на балканското население: Априлов и Палаузови - Габрово ; Славейков - Трявна ; Иларион Макариополски - Елена ; Найден Геров и Яким Груев - Копривщица; д-р Селимински и Чинтулов - Сливен; Войников, Блъсков и Васил Друмев - Шумен; Богоров - Карлово; само Котел и околността му са дали Софрония, Неофита Бозвели, Берона, Райно Поповича, Гаврил Кръстевича, Стефан Богороди, Кипиловски. Пак от балканските недра излизат революционерите Раковски - Котел, Волов - Шумен, Каравелов и Бенковски - Копривщица, Левски - Карлово, Ботев - Калофер, Панайот Хитов и Хаджи Димитър - Сливен, Филип Тотю - Търновско. Най-голямото въстание, Априлското, избухва в Средна гора.
Българската иародност е била заплашена не толкова от политическата власт на турците, колкото от котерията около гръцката патриаршия, тъй наречените фанариоти, които се стремели да владеят българския народ, както и от прякото гръцко влияние върху градското население.
Патриаршията е образувала една грабежнишка организация, търгуваща със симония, с продажба на владишки места. И понеже с равитието на паричното стопанство алчността е расла, тия места са заскъпвали, а тяхната скъпотия карала владиците да оголват населението, за да се изплатят на патриаршията и сами те да живеят разкошно.
За да имат повече агенти за доходи, назначавали са грамадно количество свещеници, които като скакалци са скитали и просели. Имайки предвид не духовното ръководство, а материалната облага, духовните чинове са се продавали на невежи, които са били толкова неграмотни, щото напр. пътешественикът Герлах (1574 г.), разправя, че Одринският митрополит отказал да се подпише в споменика му, с извинението, че не знаел да пише добре, а от четирмата калугери в митрополията само единът умеел да пише, но той отсъствувал!
В книжката на Пенева е приведено (на стр. 23 - 25) едно потресно описание на Неофита Бозвели, в Мати Болгария, за гръцкото духовнишко ограбване на българското население.
Не е за чудене, дето духовенството се е ползвало с грозно име и по негов адрес са съчинени най-презрителни приказки и пословици.
В градовете, дето търговията първоначално и била в гръцки ръце, нашите търговски и по-заможни семейства са имали гърците като модел за подражание. Грък значело образован и гражданин, българин - простак и дебелоглав селянин.
Това поддаване на българското градско население под гръцко влияние не е било отначало плод на планомерно въздействие, а самопроизволно: търговските му интереси го закарвали в тая посока.
Гръцкият език и писменост, оръдие на търговията, са станали признак на образованост, търговската кореспонденция се водела на гръцки език или, ако на български, то с гръцки букви, в домовете се заговорило по гръцки.
„В Цариград и в по-големите гръцки градове, а също и в чужбина са живеели мнозина способни и образовани погърчени българи, които са работили за процъфтяването на гръцката литература и наука, писали са съчинения и вестници, жертвували са за гръцката просвета и свобода” (стр. 19).
Чак когато, през първата половина на миналия век, заяква българското градско население и започва да чувствува своята сила, - то се откъсва полека-лека от гръцкото влияние, напуща гръцкия език и, послушно на Паисиевата проповед, не се срамува вече да се нарича българин.
Типичен е случаят с Априлова, който е минавал в Одеса за грък-търговец, помагал е на гръцки училища и забравил българския език. Трябаше да го лъхне възраждането, за да го накара да научи отново родния си език и да заработи като родолюбец. Нещо подобно се е случило по-късно и с Пърличева.
Една от важните причини за запазване националното чувство на българите е западното влияние, което е прониквало било направо, чрез връзки на българските търговци с Австрия или чрез дубровнишките търговци, било косвено - чрез нашите сьседи.
Български търговци са изнасяли памук, тютюн, вълна и кожи за Австро-Унгария, живели са в тази страна и чрез нея са се сношавали с различни европейски народности. Дубровничените пък - граждани на рагузката република, на източния бряг на Адриатическо море, - са имали специални привилегии в турската империя, отдето са изместили венецианските и генуезките търговци.
Те са имали колонии, в които влизали и покатоличени българи, в София, Пловдив, Одрин, Скопие, Русе, Варна, Шумен, Провадия, Добрич, Търново и други градове. Влияли са като славяни с език сроден, каго просветени търговци и републиканци.
Дубровнишкият търговец Павел Джорджич се е опитал в края на 16 столетие да организира въстание в България. От книгата на дубровнишкия абат Мавро Орбини - Паисий е черпил изобилно за своята славяно-българска история.
Колкото и странно да се вижда, но западното влияние, тъй благотворно действуващо за българското възраждане, е прониквало и през Гърция. Гръцките училища служат за образец на нашите просветители. В много от тях, редом с гърци, са се учили и българи. А между учителите в тях имало и славяни.
„Реформирането на българското учебно дело, създаването на светски училища, се длъжи във висока степен на гръцко влияние” (стр. 32). Търговските връзки и литературните сношения в монастирите между българи и гърци са засилили влиянието на последните.
„Не навсякъде гърци и бьлгари са били във враждебни отношения през 17 и 18 век - особено близки са били в по-големите градове”. През 18 век ние срещаме гърци, които работят за българската просвета, и българи, които се подвизават като гръцки просветители и книжовници” (стр. 32 - 33).
Новата българска литература е също повлияна от гръцката, с изместване черковно-религиозното съдържание със светско, с опитване да се пише на общодостъпен език. Дамаскините, сборници със смесено съдържание, възникват под влиянието на гръцкия книжовник Дамаскин Студит.
Западното влияние е прониквало и през Сърбия. Както Гърция, така и Сърбия, намирайки се на окрайнините на турската империя, не тъй угнетени, както България, и в пряко съприкосновение със западния свят, по-рано започват да се пробуждат.
Сръбски училища са се посещавали и от български деца от западните краища. Заедно със сърби, към края на 17 век изселват се и българи в Австрия, която става огнище на пробуда. По-будните от изселените българи са работили и за сръбското възраждане. Наши търговци се намирали в постоянни сношения със Сърбия и Австрия.
Сръбският историк Иван Раич, бащата на когото е бил българин от Видин, посетил Хилендарския монастир, дето общувал с български калугери. Доситей Обрадович, най-големият сръбски просветител, се срещал с българи и им въздействал.
Атон е посетен и от сръбския архимандрит Герасим Зелич, който разпитвал българските гости за произволите на гръцкото духовенство в България. От друга страна, Паисий Хилендарски, преди да напише своята история, посетил Карловци, седалище на сръбски митрополит, с богата библиотека, - там Паисий намира историята на Мавро Орбини.
„Ние срещаме български и сръбски дейци, които с еднаква ревност и преданост са служили на единия и другия народ, имали са предвид както нашата, тъй и сръбската просвета. И днес за някои от тях, при липса на биографически данни, като съдим само по техните произведения и по тяхната дейност, мъчно можем реши дали са били сърби или българи” (стр. 39).
Славянобългарският и славяносръбският език, на които са се списвали тогавашните български и сръбски книги, не са се различавали много и са били достъпни за наши и сръбски писатели и четци.
Авторът на известната С т е м а т о г р а ф и я, издадена във Виена през 1741 г., Христофор Жефарович и досега не се знае точно сърбин ли е бил или българин. Пенев го смята за българин, въз основа на документ от 1764 г., намерен в архивата на руския синодъ, дето е наречен „священник булгар Зефарович”.
Жефарович „работи едновремено за пробужданието на двата славянски народа. Той е неразделно свързан с историята на българската и сръбска литература и изразява тяхната общност” (стр. 42).
В книгата си той отбелязва своето отечество ту като българско, ту като сръбско. Книгата е написана на черковнославянски език руска редакция, - а на тоя език тогава са пишели повечето наши и сръбски книжовници. От нея сърбите са заели своя герб, а иашият Богоров я пазел като светиня.
Материалният и политически упадък на Турция изменя взаимните й отнощения със завоюваните от нея страни. Гнетът й се усилва, а с него и съпротивата на потиснатите, окуражени от нейния упадък. Започват се изселвания, покатоличаване, въстания.
От средата на 18 век нейните християнски населения захващат да теготят към Русия. След войната на Русия с Турция, която на 1774 година свършва със сключване мир в Кючук Кайнарджа, Русия добива възможност да се меси във вътрешните работи на Турция, а българите - да търгуват свободно с Русия.
Упадъкът на Турция особно се усилва към края на 18 век, поради кърджалийските движения. Централната власт не може да ги обуздае и българското градско население е принудено да се самозащитава, а това повдига вярата му в себе си и усилва неговата смелост.
Български селяни, изложени на гонения в селата, масово прииждат въ градовете, дето намират закрила, и в началото на миналото столетие (19 век - бел. ред.) придобиват българска физиономия дори градове, които дотогава са били турски.
Сплотеното българско население в градовете се организира в професионални сдружения и, заякнало с икономическата си мощ, става носител на възраждането духовно и политическо, Професор Шишманов в студията си „Паисий и неговата епоха” (отпечатък от Списанието на Българската Академия на Науките, София, 1914), привежда интересни данни за това побългаряване на градовете.
Той цитира професор Юрдан Иванова за гр. Кюстендил, обърнат в чисто турски град, - нещо, което траело докъде средата на 18 век, когато в турския Кюстендил почнали да се заселват по градските покрайнини българи - селяни от околността… За заселването на българите в Кюстендил спомогнали главно размирините времена в турско през края на 18 и началото на 19 столетие и пр”.
Същото твърди друг един изследвател, Н. И. Милев, който пише за състоянието на Турция в края на 18 век:
„Всички извори са прочее съгласни върху непосредствените сетнини от лошото управление и от насилията на администрацията (в турската империя): обедняване и обезлюдяване на страната, бягство на селското население, най-безпомощното, в градовете и емигриране в чужбина… Приемът на селско население в градовете засили българския елемент в последните и умножи редовете на разните еснафи, които се явиха по-сетне носители на нашето национално възраждане”.
Изтъкнатите дотук причини би били достатъчни за разбиране началото на нашето възраждане.
Но авторът на студията се спира на още една последна: ролята на монастирите, особено Рилския и славянските атонски монастири, и специално на хилендарския монах Паисия, с неговата Славяно-Българска история.
