Светозар Казанджиев

Когато говорим за българската народна култура, за българския фолклор и в частност за родопския, няма как да не споменем неговото име.

То е сред имената на най-усърдните събирачи, изследователи и популяризатори на културно-историческото ни наследство. Анастас Примовски е ревностен пазител на бита, традициите, културата и фолклора на родопчани.

Неговите търсения имат широк диапазон - традиционна архитектура, мостове, чешми, народни художествени занаяти и изкуства - тъкани, медни предмети, накити, везба, стенописи, икони, църковна, домашна и пастирска дърворезба… Всичко го интересува.

Сърцето му тръпне да се докосне до неща, за които е чул, прочел или видял в мусандрите на старите къщи, в кьошковете на бейските конаци, в съвременните домове - битови кътчета, притихнали като спомен за нещо отдавна изстинало, в музейните витрини, на улицата…

Цял живот се стреми да ги открива и преоткрива, за да ги покаже в целия им блясък на нас, днешните поколения, които от година на година ще знаем все по-малко за своите корени.

Името на Анастас Примовски стои заслужено до имената на най-добрите родоповеди от края на ХIХ и началото на ХХ век - Христо Попконстантинов, Стою Шишков, Васил Дечев, Николай Вранчев.

Събрал в едно изследователя, фолклориста, етнографа, общественика, публициста и писателя, Примовски, или както е известен още и с литературния си псевдоним Тасо Примо, има неоценим дял в създаването на книжните традиции на Родопознанието.

Фамилията Примовски, към която принадлежи той, е дала на българската наука още двама талантливи труженици на фолклора - Владимир (негов брат) и Никола Примовски, негов племенник.

Вуйчо му е Николай Вранчев, известен писател, преводач и издател на ученическа библиотека „Ралица”.

Анастас Примовски е съдбовно свързан с родопската песен. Във всички свои трудове прокарва историческата истина, че българският език и българските песни са съхранили народността ни от мрачните катакомби на Средновековието и петвековното османско робство.

В продължение на много векове единствената духовна проява на родопчанина е била народната песен. В нея той е отразявал целия си живот. Неслучайно в Родопите битува една максима, която негласно споделят ценителите и познавачите: „Нашите песни са нашата история”.

Това е причината за богатия песенен репертоар и затрогваща лиричност. Тази нейна характеристика, според Примовски, е в неразривна връзка с обективните обществено-икономически условия - най-вече със силно развитото гурбетчийство и характера на родопското овцевъдство - неговата подвижност (трансхумация), пролетно време от Беломорската равнина към родопските планини за лятна паша и за устройство на мандрите, а есен (подзиме) - от планината към полето, където овцете пасат през цялата зима, понеже сняг не се задържа там.

Същото се отнася за гурбетчиите, които се грижели за хляба на своите семейства. Те напускат родния край за девет-десет месеца. Раздялата с любимата, с жената, с децата пораждала силна тъга, умиление, копнежи, мечти… Това е може би основната причина за дълбокия лиризъм в родопската народна поезия.

Когато дадена фолклорна област има подобно богатство, както е в родопската, то лесно се дели, класифицира, вмества в определени рамки или систематизира по различни белези. Но при всички случаи богатството си остава под общата резолюция - родопска народна песен.

Кой е Тасо Примо? Длъжен съм да изясня най-напред същността на неговата личност, за да се разкрие неоценимото значение на творчеството му. Роден е на Голяма Богородица (15 август) 1911 г. в занаятчийско семейство в с. Устово.

Най-хубавите му години от ранната младост минават в родния край. От патриархалния бит и здравата семейна среда наследява добродетели, които го съпътстват през целия живот - любов към книгите и отечеството, любов в тесния смисъл - към род и роден край, в широкия - към България.

Цялата му научно-изследователска, публицистична и литературна дейност, която осъществява по-късно, е обагрена от любовта му към книжнината на родния край.

И ако личността на вуйчо му Николай Вранчев подпомага формирането на журналиста и белетриста Примовски, то в основата на неговата научна работа като етнограф и фолклорист е трайният интерес към родопчани.

Изключително важна роля в живота му играе неговата майка - баба Щуда. Природно интелигентна жена с широки познания в областта на фолклора и народните занаяти, тя е съкровищница на песни, които събира от стари и млади и прелестно изпълнява.

Щедрото майчино сърце предава на децата си много от своята любов, обгрижва ги и ги възпитава да обичат хората и живота. За нея добротата и трудолюбието са двата стълба, върху които се крепи човешката личност. А когато те са насочени към знанието и справедливостта, тогава са безценни.

Наследил много от тези й качества, Анастас Примовски расте под грижовното крило на своя голям род, заедно с братята и сестрите си. Заедно с тях понася превратностите на клетата провинциална съдба.

Изпълнен с жажда за живот и любознателност към заобикалящия го свят, той израства чудесен младеж, трудолюбив, скромен, тих като госпожица. Лицето му е одухотворено, хубаво. Смее се тихо, ласкаво, нежно. Смехът му - почти беззвучен, е някак си особено приятен. Удивлявала ме е винаги неговата памет.

Макар на години, той помнеше хората, обръщаше се към тях на малките им имена и пръв поздравяваше, въпреки че от последната му среща с тях имаше месеци разстояние.

Останал рано сирак, Примовски бе принуден да работи, за да завърши своето образование. В спомените си устовци и днес се захласват: „Беше много добър човек, много!”

Тасо Примо получава средно образование в Първа мъжка гимназия в София (1929). Една година е учител в с. Фатово, Смолянско, а от 1930-а до 1936 г. е редовен студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. По време на следването е арестуван и съден за комунистическа дейност.

След завършване на университета става съдебен кандидат в София, а по-късно в Кърджали. Когато придобива право на адвокат, работи в Комотини (Гюмюрджина - Гърция), Устово и Пловдив.

През 1944 г. е въдворен в гръцкия концлагер „Св. Константин”. От 1949-а е на научна работа в Етнографски институт и музей към БАН, където през 1973-а става професор. Години наред ръководи секция „Материална култура” в института.

Като студент (1930), заедно с вуйчо си Николай Вранчев, издават вестник „Висини”, в който публикува редица статии, очерци, разкази. Активно сътрудничи на тогавашния прогресивен печат: „Ехо”, „Поглед”, „Щит”, „Заря”.

В научните издания на Академията и Университета печата свои изследвания по проблемите на етнографията и фолклористиката. От 1933 г. започва да издава в. „Родопска мисъл”.

След седем години (1940) е спрян от властта заради лявата му ориентация. Вестникът се връща в живота през 1945-а и продължава да излиза до 1947 година.

През 1934 г. се появява първата му книга - малък сборник със заглавие „Родопски книжовници”. В него Примовски представя своите учители, оказали съдбовно влияние върху ориентацията и развитието му.

Тук са портретите на Христо Попконстантинов, Стою Шишков, Васил Дечев, Киряк Белковски, Петко Гидиджийски, Илия Белковски, Христо Господинов, Стоян Гергьовски… През 1936 г. публикува „Ахряне”, сборник къси разкази.

Уводната бележка в книгата е на критика Георги Бакалов. Червеният шаман я определя като „народна”, която е „из низините” и за „низините”, а диалектът, на който е написана - „прелестна оригиналност”.

Според Бакалов, разказите поразяват с правдивостта за оня забутан живот в Родопите, който никога досега не е описван художествено. Те са вик на забравените низини на Родопа, вик автентичен, чист и в този смисъл истински народен.

В свое писмо от 1936 г., поетът антифашист Кирил Маджаров пише до Примовски: „Още с първия прочит на „Ахряне”, съзрях нейното високо обществено значение и здравата й художествена правда. Моето мнение е - тя ти отваря широко пътя към художественото творчество. Убеден съм, че писатели от ранга на Георги Караславов и си-е ще оценят книгата. Ти си съумял в сбита, на пръв поглед невинна форма да дадеш ярка картина на тежкото състояние на онзи елемент от държавата, който ни причинява най-големи главоболия и крие империалистическите сметки на българските управници”.

Писателят и дългогодишен журналист Тодор Коруев споделя важността, с която се е отнасял Тасо Примо към тази си литературна творба.

В един непубликуван разговор от 1981 г., провеждан от Коруев няколко последователни дни в дома на Примовски на ул. „Петко Енев” в София, той записва: „Разказчето „Ахряне”, Тодоре, искам да ти кажа, ако умра скоро, да ми го турите в гроба!” Журналистът напомня за завещанието по повод кончината на Анастас Примовски на 8 май 1999 г. „Аз съм записал думите му „точ в точ”, признава Т. Коруев.

„Ахряне” е първият разказ на Тасо Примо. Писан е с много обич и състрадание към българите мохамедани и тяхната орисия. За по-младите, които не са чували тази дума, пояснявам, че според езиковедите „ахриян” е от арабско-персийски произход и означава „последни (мохамедани), впоследствие обърнати в исляма”, с това прозвище османските турци са наричали помохамеданчените българи”.

Сборникът с къси разкази „Ахряне” е забелязан веднага от литературнокритическите среди и легитимира името на своя автор сред лявата интелигенция в София.

Две години по-късно (1938), Тасо Примо издава биографичен портрет на Д-р Никола Чилов и нов сборник с разкази „Под родопско небе”, посветен на родния край и на неговите трудови хора.

През 1940-а публикува студията си „Българите мохамедани в нашата народностна общност”, а седем години по-късно (1947) - „Родопите в нашата литература” - очерци за български писатели, възпявали планината. Същата година Примовски е приет за член на СБП.

През 1983 г. излиза от печат „Хубави люде” - сборник с двадесет и един разказа и новели.

Дали е журналист или писател, адвокат или обществен деец, публицист или учен, зад всяка от тези дейности стоят години на всеотдаен труд и вдъхновение. Всички те са посветени на Родопа планина.

Цял живот Примовски проучва, анализира и популяризира материалната и духовната й култура. За да бъде верен на житейската и художествената правда, той си служи със средствата на фолклористиката и етнографията, на журналистиката и литература.

Не литературата обаче е неговата голяма любов, а етнографията и фолклорът. Тям той отдава най-доброто от себе си. Дълги години, почти през целия си живот, Тасо Примо изследва материалната култура в Родопите.

В негово лице ние имаме един от най-самоотвержените и вдъхновени изследователи. Работата в Етнографския институт към БАН му дава възможност да задълбочи научните си интереси и към фолклора.

Още като студент в СУ „Св. Климент Охридски” започва целенасочено проучване и системен анализ на родопската песен. През 1933 г. публикува първата си статия върху фолклора на насилствено помохамеданчените българи в Родопите. Тя се оказва програмна за бъдещата му работа по изследването на народната поезия.

Бивайки отличен теренист, той публикува редица сборници с родопски песни. Първият, който редактира и издава през 1952 г., е с песни, събрани от брат му Владимир Примовски, и носи заглавието на емблематичната сватбарска песен „Ела се вие, превива”.

Следва студията му за трудово-поминъчните песни, публикувана в том 8-и на „Българско народно творчество”, сборникът „Родопски народни песни”, издаден в съавторство с Никола Примовски, статията му „За някои областни отлики на родопската народна песен”, отпечатана в сборника на БАН „Фолклор, език и народна съдба”.

Малко по-късно се появяват: „Преображенското въстание в поетическата памет на народа”, „Образът на Петко войвода в народната песен”, „Момински певчески групи в Беломорска Тракия”… В две статии „Родопа пее” и „Бисер в огърлицата на народната поезия” Тасо Примо изтъква, че песните на родопчани са истинско съкровище в националната ни култура.

„Родопската песен, казва Анастас Примовски, е лирична преди всичко, защото отразява обикновени, битови отношения, най-вече любовни и семейни. Но нейният лиризъм не може да бъде правилно разбран и обяснен, ако тя не се свърже с обществено-политическия и икономическия живот на населението, което живее в тоя край.

Родопчани, особено потомците на насилствено помохамеданчените някога българи, доскоро водеха затворен и в много отношения патриархален живот. Това става причина в техния бит да се запазят старинни славянобългарски традиции, обреди и обичаи.

От друга страна, сред тях не може да проникне и да се разпространи личната художествена литература и другите форми на изкуството. Ето защо родопската народна песен в сравнение с песенното творчество на другите наши фолклорни области остана в основата си самобитна, запазена от каквото и да е по-значително външно влияние.

В продължение на много векове, продължава Примовски, единствена духовна проява на родопския селянин е била народната песен и изобщо народното творчество. С песента той е свързвал всяка своя проява, чрез нея той е отразил своите преживявания и вълнения.

Само така може да се обясни богатият песенен репертоар от хороводни песни, песни за попрелки и седенки, свързани с отколешни обичаи около сгодяването, сватбата и различните празници”.

Ако неговата страст към събирането на народни песни се корени в семейната традиция и „чиракуването” му при корифея на Родопознанието Стою Шишков, то любовта му към народната художествена култура е осъзната потребност.

Плод на упорита и системна изследователска работа на терен са множеството проучвания, анализи, книги и статии в специализираните издания.

През 1955 г. обнародва монографията си „Медникарството в Родопската област. Стопанско етнографска студия”.

Същата година излиза и статията му „Ковачите агупти от Мадан”, а през 1958-а - книга за „Камиларството в Беломорска Тракия”.

Следват: „Село Бабяк, Разложко”, „Родопско народно творчество” (тъкани и медникарство), „Абаджийството в Родопите”, „Петко войвода през времето на Ал. Батенберг и Стамболовия режим”, „Михаил Герджиков - организатор на Преображенското въстание”…

Венец на неговите историко-етнографски изследвания е капиталният му труд „Бит и култура на родопското население. Материална култура”. Той съдържа 1400 страници машинописен текст и над 400 снимки и скици.

Описани са всички родопски селища, тяхното стопанско и културно развитие, дадени са много сведения за далечното им минало, повечето легендарни, но интересни.

В отделните раздели читателят открива подробна информация за политическия, стопанския и социалния живот в планината, много сведения от чисто етнографски характер.

Имам интересен случай с тази негова книга. Винаги, когато съм я разглеждал или ползвал по различни поводи, обикновено в библиотечната читалня, съм се изумявал от огромния труд, вложен в нея. И от богатството, което е успял да издири авторът, да го опише и напише за нас.

Деветдесет процента от това народно богатство е вече вън от употреба и бързо-бързо върви към забвението. По онова време се водеше „Пуническа война” между Николай Хайтов и Анастас Примовски, провокирана от съдържанието на мащабния труд.

Познавах и двамата - Хайтов като писател, Примовски като етнограф, освен това работех няколко години под ръководството на неговия племенник Никола Примовски, също фолклорист, автор на „Байряко червен и зелен” - сборник с народни песни, както и на много материали, свързани с фолклора.

Този факт поставяше мен и колегите ми в деликатна ситуация - когато дойдеше Хайтов, общувахме едва ли не скришом не защото някой ни забраняваше, а от неудобство пред Н. Примовски, а когато идваше Тасо Примо, не смеехме да отворим дума за Хайтов.

През 1996 г. Анастас Примовски навърши 85 години. Като председател на Съвета за култура в Смолян бях изпратен да го поздравя.

Тържеството беше в София на ул. „Стефан Караджа” № 7А в залата на Съюза на тракийските дружества в България. Дойде и Николай Хайтов. Това малко стъписа публиката.

Въпросът, или по-скоро почудата „Като как така!”, се носеше във въздуха. Когато минаха официалностите и започнаха поздравленията, на трибуната излезе 77-годишният Хайтов: „Събрате Примовски, Тасо, искам прошка за огорченията, които съм ти причинил през годините. Тази препирня - продължаваше народният писател - само нахапа сърцата ни. Родопите няма да ни приемат сърдити. Сега е време за обединение и нека наречем нашето обединение „Заедно за Родопа”, а това означава да се воюва против тези, които продадоха и продължават да продават Родопите на чужди сили”.

Гледах и не вярвах на очите си. Двама колоси на Родопа и знанието за нея искаха и си даваха прошка, обединени от планината.

Аз бързах да се върна в Смолян и да напиша във в. „Родопски устрем” това, което се случи, което е привилегия само на духовно големите хора.

След три години, на 8 май 1999-а почина Примовски на 88, след още три години, на 30 юни 2002-а си отиде и Хайтов - на 83. Двама велики мъже, останали в сърцето на родната планина, там, където са поетите и светкавиците.

С името на Анастас Примовски са свързани редица значими изследвания. Освен книгите, песните, разказите, новелите, научните трудове, той публикува стотици текстове, предимно от областта на етнографията и фолклористиката в изданията на БАН.

Той беше един „гуру” в областта на духа, който не остави ни едно кътче в Родопите, което да не е обгалено от неговия поглед и непипнато от неговата ръка.

Ако трябва да определим мястото му върху научната карта на България, той стои непосредствено до Христо Вакарелски, Мария Велева, Росица Ангелова, Васил Маринов, Райна Кацарова, Елена Стоин, Иван Качулев…

На научната конференция, проведена по повод 100-годишнината от рождението на Тасо Примо, в своя доклад Никола Примовски отбеляза: „Публицистът, писателят, етнографът и фолклористът Анастас Примовски (Тасо Примо) е явление в нашата култура и наука. И то стойностно, дълбоко и трайно свързано с духовната летопис на България. Със своите научни и художествени постижения, Примовски е текстосъздател и интерпретатор, стоящ до националната научна традиция, влагайки и собствена техника в постигането на смисъла. Той е родопчанин, за създаденото от народоведите Стою Шишков, Васил Дечов и Христо Попконстантинов има началния блясък в родопската тематика и последвалото нейно развитие”.

Анастас Примовски е български творец, който признава с болка и неудовлетворение: „Това, което съм написал с всичките кусури, е нищо с оглед на онова, което мислех да напиша!”.

февруари 2019 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

БОГДАНОВ, Иван. Анастас Примовски, Тринадесет века българска литература, Нова българска литература, портрети.
КОРУЕВ, Тодор. Животописи, Наследството, стр. 52-54, Изд. Захари Стоянов, С. 2014.
РАДЕВА, Лилия. Анастас Примовски на 70 години, Исторически преглед, 1981, № 6, стр. 155-156.
САНТОВА, Мила. Анастас Примовски на 75 години, Български фолклор, 1986, № 2.
ТОКАРЕВ, С. А. История зарубежной етнографии, Допущено МВССО в качестве учебного пособия для студентов выших учобных заведения, М. 1978.
ЯНЧЕВ. Тодор, С усет за родното, Литературен фронт, бр. 38, 17 септ. 1981, стр. 3