Светозар Казанджиев

Това е литературният псевдоним на Васил Димитров от с. Проглед, Община Чепеларе. През м. февруари 2019-а се навършиха сто и петнадесет години от неговото рождение. Повече от век, гумата на времето трие и все не може да изтрие името на писателя, оставило траен знак в биографията на планината.

Янтай Кавалов е интересна личност - артистична, търсеща, непреклонна в своите разбирания за новото и красивото в променящия се свят. Литературата, произтичаща от живота и животът в литературата са неговият символ-верую. Ориентирът на творческите му търсения и надежди.

Той е от онзи тип общественици и просветители, живели през Възраждането и преди това, давали облик не само на своето селище и на своето племе, а определяли посоката и на своето време.

Сякаш изпуснат от „списъка” на отминалите енциклопедисти, той се ражда на 15 февруари 1904 г. в занаятчийското семейство на Шина и Димитър поп Василеви от с. Соколовци, Смолянско, за да доказва през целия си живот, че все още има такива хора, посветили себе си на другите, без да ги вълнува особено паричната стойност на техния труд и талант.

Като най-малък от петте деца в дома, Васил расте бързо. Расте умен, иска да знае всичко, да може всичко. Заради професията на баща си - терзия (шивач) и интереса към културата, като певец в църквата и участник в Македоно-Одринското революционно движение, Василчо е по-близо до „интелигенцията”, колкото до косаджиите и секачите. Желанията му са толкова разнородни, че близките се чудят към какво да го напътят, към овчарлъка или към църквата.

Основно образование завършва в Проглед, а гимназия - в Асеновград. Като гимназист посещава и курс по счетоводство. Понеже джобовете му са всякога празни, е трябвало често да поработва. Негови познати го взимали почасово в тютюневите складове.

Бил трудолюбив, харесвал големите, защото приличали на баща му и чичо му, обичали литературата, мразели войната. Били леви, какъвто искал да стане и той.

На седемнайсет идва учител в Соколовци и десет години, от 1922-а до 1932 г., е „душата” на селото. Учи децата, ограмотява възрастните, ръководи селската кооперация и е неуморен самодеец в читалището. Вулкан от енергия! Постига онова, което винаги е желаел - да бъде близо до хората, да е в центъра на живота.

През 1932-а, вече семеен, той се премества в Проглед и подхваща градежа на нова училищна сграда, включва се във водоснабдяването, канализацията и електрифицирането на селото.

Оглавява кооперация „Светлина”, започва да строи къща, коси ливади, събира сено, гледа добитък, сее картофи, жъне, раждат му се две деца… Пак той организира вечеринки, утра, празници, изпълва с живот селското читалище, избират го единодушно за околийски съветник и съдебен заседател…

Всичко върши с възрожденски ентусиазъм и младежка страст. Обществената му дейност е на обществени начала - безплатно, безкористно, без желание за постове и облаги. Главният мотив е любовта към човека и родния край.

На учениците дава всичко от себе си - знание, доброта, пример. Изгражда от тях ярки личности и силни характери. Без да има педагогическо образование, но заради резултатите в педагогическата му работа, през 1946 г. е избран за член на Висшия учебен съвет към Министерството на образованието.

Чете непрекъснато, самообразова се, има лична библиотека с 5000 тома, пише разкази, очерци, повести, стопански материали, стихове, басни, поеми, монографии, драми…

Още през 1928 г. публикува първия си разказ „Матео Фалконе” във вестник „Свобода”, чрез който поставя въпроса, редно ли е да се изучават в училище литературни творби с отрицателно въздействие върху децата? Въпрос, предизвикал „късо съединение” у учители и литературни творци.

Името на младия даскал от с. Соколовци прошумява сред писателския елит в София. Васил Димитров „пробива” в две емблематични списания за онова време - „Златорог” на Владимир Василев и „Българска мисъл” на Михаил Арнаудов, недостъпни за утвърдени български писатели, в които той - никому неизвестният селски учител, идващ сякаш от края на света, е приет на драго сърце, печатан и уважаван.

Като ученик в Асеновград се запознава с Георги Караславов от Първомай. Най-напред ги свързва въздържателството, а по-късно и литературата. Стават близки за цял живот.

През годините, към „звездната” колекция приятели, пребивавали в дома му в Проглед, се присъединяват Слав Христов Караславов, Орлин Василев, Илия Волен, Николай Хайтов, Антон Дончев, руският писател Юрий Трифонов, аварският поет Расул Гамзатов…

Всички са впечатлени от неговата откритост, гостоприемство, доброта, дарование, компетентност по най-важните проблеми на хората и обществото.

Цялостната му творческа реализация започва след 9 септември 1944 г. Подир национализацията през 1946-а, прекъсва учителството и става главен счетоводител на ДИП „Водопад” в Чепеларе.

Девет години върти сметките на държавното предприятие, оказало се гръбнак на зараждащата се селска промишленост в най-високия град на България.

През това време се задълбочава още повече неговата обществена дейност. Като читалищен активист, съдебен заседател, околийски съветник, той е навсякъде.

Запознал се с книгата на Васил Дечев „Миналото на Чепеларе”, Янтай Кавалов задълбава в сложната и драматична съдба на родопските българи, проявява траен интерес към антифашистката борба. Силно го впечатляват подвигът и безсмъртието на Братан Шукеров и Дичо Петров, на братята Пантелей и Лазар Пачови, на Кирил Маджаров…

Успоредно с тези занимания, Кавалов развива трескава литературна дейност. Печата свои творби в централни вестници и списания, съредактор е на чепеларския двуседмичен вестник „Родопска искра”, сътрудничи на културно-просветния лист „Родопски вик”, решава заедно с Петър Маринов да напише и издаде селищна монография „Петдесет години Проглед”, втората в Родопите след „Миналото на Чепеларе”.

През 1948 г. е приет в Съюза на българските писатели. Съвместно с Димитър Пенчев (Хронев) и Усин Керим основават първата група на СБП извън София. Тя е явление в практиката на Дядо-Вазовия съюз и пример за много градове в страната.

В състава й се включват и други родопчани. Групата осъществява интензивен живот. Приел ролята на Странджата от романа „Под игото”, Васил Димитров превръща своя дом в „хан”, който приема много писатели, художници, кинаджии.

През 1954-а, 35-годишният горски Николай Хайтов изпраща на своя 50-годишен приятел - бай Васил, първия си очерк за гората в съвсем суров вид. Предлага му да го „окастри” оттук-оттам и ако излезе нещо, да го използва за собствени нужди.

Янтай Кавалов изчита текста на един дъх и веднага забелязва интересния поглед, „засукания” език, искрената любов към българската гора у младия лесничей.

Той редактира очерка и както е подписан от автора, го изпраща на своя приятел Георги Караславов, който тогава е в редакцията на списание „Септември”.

След месец творбата е публикувана и легитимира за първи път името на бъдещия народен писател Николай Хайтов.

Кажете ми колцина биха повторили днес неговата постъпка! Затова, когато излиза на „бял свят” първата книга на Хайтов „Съперници” (1957), той я подарява на бай Васил с автограф: „На моя литературен кръстник Васил Димитров”.

Със същото уважение Кавалов откликва на исканата подкрепа и от други познати и непознати нему колеги. Много повече грижи полага за чуждите произведения, отколкото за своите.

Близостта си с Георги Караславов и Слав Христов Караславов, Илия Волен и Николай Хайтов, Александър Манджуков и Антон Дончев използва за налагане на родопската тема в литературата и приемане на повече дарования от Родопите в СБП. Контактите му с тях са принципни, защото знае, че истината ражда ненавист, а подлизурството - приятели.

Янтай Кавалов не е бил лесен, когато някой е изпитвал апостолската му доброта и християнско търпение. Никому не навежда глава, но и никого не гледа отгоре, винаги търси полезното от даден контакт за подобряване на живота в планината.

Десетките писма, изпращани до тук и там, отговорите, които идват в Проглед, недвусмислено потвърждават това. Той гледа на радиото и телевизията, на вестниците и кинематографията като на трибуни за изява на народните дарования. И нищо повече.

Знае, че бързо минава световната слава, по римската максима: Sis transit gloria mundi!

За половин век публикува над 200 разкази и очерци, пътеписи и статии, стихове и пиеси, рецензии и писма в родопските и националните средства за информация.

Като кореспондент на БТА, негови материали звучат в Полша, Италия, Финландия, Съветския съюз, Виетнам…

Докато е жив, успява да издаде само четири книги: биографичните оцерци „Дичо Петров”, „Пантелей и Лазар Пачови”, сборника „В бой и мир” и монографията „Петдесет години село Проглед”. Ръкописите на още толкова неиздадени книги стоят заключени в папки и чакат нечия щедра ръка да ги отключи.

Подобно на своите предшественици Христо Попконстантинов, Стою Шишков и Васил Дечев, той е наясно с проблемите на насилствено помохамеданчените българи през османското робство и влага цялото си сърце за изсветляване на историческата истина.

В редица статии, очерци и разкази Янтай Кавалов показва братското си чувство към тях и настоява останалите творци също да правят това.

„Животът на българите мохамедани се подобрява, пише прогледският учител, свободата и светлината бавно изгряват и заливат тези спящи векове наред непробуден сън родопски села, махали и колиби и техните добродушни, кротки и безобидни хорица, наричани българи мохамедани, а те са със запазени нрави, български език, чист расов тип, песни, обичаи и българска принадлежност.”

Бидейки в центъра на живота, познавайки отлично историята, бита и традициите на родопчани, без никакъв страх и неудобство „вдява” акъл на мнозина свои колеги, разяснява им защо повече от половината българи в планината са приели исляма, но нищо повече от това, коя е причината да има подобно национално извращение и в други области на страната и защо е толкова важно да подклаждаме тяхното национално осъзнаване, започнало в средата на 50-те години на ХХ век.

Дълги разговори и страстни писма на тази тема има с Николай Хайтов, Станислав Сивриев, Антон Дончев, Илия Волен, Георги Караславов, с Петър Маринов… Изказва се на окръжни и национални форуми, реагира светкавично, когато забележи подменени историческите факти в нечии литературни творби.

Огорчават го високо интелигентни хора, които не намират, че приятелят е половината им душа, търпи разочарования, получава удари, зачерква познати, трупа здравословни проблеми… „Истината е свята! Трябва да я знаем, за да не ни пречи да растем!”

Най-голямото му разочарование идва непосредствено след Девети септември 1944 г., когато се развихря погромът върху Дружба „Родина” - културно-просветна организация на българите мохамедани в Родопите.

През 1947-а е поканен на съвещание в Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет и там става свидетел на тоталния разпад на историческата памет у мнозина негови съратници и земляци.

Разстроен от случилото се, той пише на Станислав Сивриев: „Запита ме министърът (Бочо Василев): - Вие член ли бяхте на Дружба „Родина”? - Не - беше моят отговор. - Но като виждам какво загубихме с нейното отричане и разтурване, каква пакост нанесохме на българската народност в Родопите с връщането на фесовете, фереджетата и турските имена, готов съм с всички сили да работя за онова, което бе същност на Дружба „Родина”…И какво стана после: Кирил Василев и Никола Палагачев напуснаха Родопите, отидоха в Пловдив първия, а после и в София, Петър Маринов - също отиде в Пловдив, ти в София, Тасо Примовски - в София. Значи размътиха водата и избягаха - най-меко казано! Останах почти само аз, и от едната и от другата фракция. Гюро Михайлов, нали. И стоя днес на местото си в сърцето на Родопите, и на позициите си по въпроса за „Родина”. Виждам, че след голямата орбита около земята, работите се върнаха пак там, дето бяха до 9. IX. 1944 г. Животът потвърди правотата на делото, за което аз плаках със сълзи на съвещанието и бях подиграван, че съм сънувал фесове и пр.
Петър Маринов не ме интересува, с избягването си от Родопите и той падна в моите очи. Аз сега се боря сам за себе си, отстоявам българското, възрожденското, патриотичното дело сам и няма да мръдна на милиметър от местото си. Ти се клатушкаш понякога между истината и неистината по тоя въпрос. Ту си положителен, ту отрицателен. Свърхположителен беше с твоето блестящо, кристално ясно и честно „изложение” към анкетата на Николай Младенов. Никой от нас досега не е свършил толкова работа, колкото свърши това твое изложение. Гордей се с него, с мига, в който съзнанието ти е било така щастливо озарено…
Отрицателен беше с няколко реда в онова, което напечата във в. „Литературен фронт” по време на надпяването на Рожен. Просто беше пропуснал един текст и край него много подтекст - там, дето говориш за някоя си Айша, която… някога така, а сега… иначе. Ти ще си спомниш… Отрицателен беше и вчера, когато ми повтори пледоарията на Кирил Василев, „че се налагало и прочее” предвид тогавашната слабост и неутвърденост на властта. Повтори ми я с тон и убеденост на възприемане, на признаване. След като аз ти разказах за много сигнали, молби, писма, предупреждения, които лично съм отправял и на Кирил Василев, и на Райчо Гавраилов, и на Никола Палагачев, и във Висшия учебен съвет, и пред съвещанието през 1947-а, тая пледоария на Кирил Василев не струва лула тютюн!”

Онова, което е ставало навън, в разбунения свят на дълбока човешка мизерия, когато се сменят две епохи, се е разраствало навътре в него като душевно вълнение. Превръщало се в енергия, която го държи прав.

Израснал в епицентъра на събитията, той преживява невероятен поврат на ценностите - духовни и материални. Животът, първичен, груб, се въртял като вихър, неспособен да му даде нито посока, нито спасение. Той сменял една бедност с друга, но в тази смяна съзрял зрънце надежда.

Усетил, че промяната е възможна. И Кавалов се вкопчва в нея, готов да я пресъздаде в своя мащаб, да й вдъхне собствения си дух, да я направлява със своите ръце.

Убеден, че това не е по силите на един, търси обединение на семейството, рода, племето, нацията. Иска да съхрани наследеното многообразие, да го превърне в илюзия, не, по-скоро в мечта, близка до човешките възможности.

И като частица от това цяло, той се изправя срещу всичко, способно да го ерозира и разруши. „Капката копае камъка не със сила, а с постоянство”, повтаря си той.

Като по-възрастен труженик на перото има спорове с Хайтов за турско-арабските имена на героите в „Диви разкази” и особено с Антон Дончев, докато пише „Време разделно”.

Когато излиза романът и Кавалов открива, че две от неговите бележки не са отстранени, а имат сериозно значение за родопчани и въобще за литературата, той му пише нарочно писмо. Месец и половина след това, на 12 март 1965 г., Антон Дончев му отговаря:

„По първата твоя забележка, че в книгата са установени много следи, по които лесно се стига до извода, че записките са художествена измислица, трябва да ти кажа, че това е направено нарочно и че другояче не може. Аз съзнателно и дозирано съм оставял по пътя на читателя камъчета, за да му покажа пътя към истината, че това не са документи. Иначе и не бива, бай Василе, колкото и да е примамливо. Иначе би било съзнателна лъжа, прикриване на истината…
По втората ти забележка. Веднага след като прочетох писмото ти, аз се хвърлих към книгата. Стори ми се (предположих), че ти си направил грешка и неправилно цитираш думите на поп Алигорко. Но на стр. 405 се оказа наистина написано: „По-добре живи, макар и мюсюлмани, отколкото мъртви християни”. Текстът на моя ръкопис е: „По-добре ЖИВИ БЪЛГАРИ, макар и…” (промяната на шрифта е на А. Д.) как съм го проспал, не зная. На всичкото отгоре, то не е и много хубаво и граматически, и стилно - равновесието се държи от съчетанията на две думи - живи българи и мъртви християни… Веднага ще го поправя… Колкото до имената на Караибрахим, поп Алигорко и пр., съжалявам, че не те послушах и не ги промених…”

При следващите издания на романа на Антон Дончев, превърнал се в бестселър, едни от „грешките” са отстранени, други - не.

За да потвърдя казаното по-горе за принципното приятелство на Янтай Кавалов с всички изявени творци, ще отбележа, че когато Дончев получава Димитровска награда, той е сред първите, които го поздравяват:

„Радостта ми е голяма! Може би след теб човекът, който най-много се радва на твоята Димитровска награда, съм аз… Тия, които ти се заканват, казват, че и след наградата ще се опитат да те ударят, и то по-жестоко. Аз не се боя”.

Както виждате, вместо да пиша за неговите литературни творби, аз ви занимавам с работата, която е вършил за другите. Тази е и една от причините собствените му да останат недовършени и неиздадени.

Много енергия той хвърля в дейността на Литературната група, надява се тя да запълни отчасти духовната празнота в Родопите, освободени 34-те години по-късно от останалата част на България (1912).

Още го помня, когато през март 1971-а дойде в Райковската гимназия да ни говори за Освобождението от турско. Макар преминал шейсетте, в лицето изглеждаше по-млад, беше висок като върлина, слаб, с преметната чанта през гърди, пълна с документи, с ведра усмивка, открит поглед.

Докато ни разказваше за Шипка и Стара Загора, за Плевен и София, няколко пъти попита дали има пишещи между нас. Щом не получи отговор, бащински ни насъди: „Пишете, това е много важно! Ние търсим „с борина” младежи, които искат да станат писатели и поети. Пишете!” Искаше да множи състава на Групата, да попълва литературната „дизия” с чанове, които да звучат мощно и отривисто.

Връх на неговото литературно творчество е пиесата „Недопята песен”, посветена на полковник Дичо Петров, негов родственик. На 15 декември 1943 г., тогава поручик, заедно с войниците от подучастъка, той преминава на страната на партизаните. Командва Войнишкия партизански батальон „Христо Ботев” и при една битка край с. Батулия загива с голяма част от бойците. Денят е 23 май 1944 г. Гранитният паметник на пътя Смолян - Пловдив, край Проглед е издигнат в негова чест.

Пиесата е играна в Родопския драматичен театър и Военния театър при Дома на офицера в гр. Сливен, а през 1959-а е представена на Националния преглед на българската драма и театър в Пазарджик. Приета е радушно. По нея радио „София” излъчва в ефир свой вариант (радиопиеса).

През 1960 г. издава биографичния очерк за братя Пачови и започва да пише втора част на „Миналото на Асеновград”. Тя така и не вижда „бял свят”. Малко по-късно е публикувана новелата му „Биографията на един смърч” в подлистник на партийния вестник „Работническо дело”.

Тя е своеобразна метафора на живота на родопчани, сказание за размирния и съзидателен ХХ век в съдбата на Родопите.

Като всяко художествено произведение, новелата има своя постройка, собствена атмосфера, оригинален изказ, характерен език. Разказвайки за един смърч на скалата, за борбата му със стихиите и за неговия триумф, описвайки неговата физическа смърт, Янтай Кавалов описва своя живот.

Новелата е мост между старото и новото поколение творци. Носи полъха на друга чувствителност, на по-нетипичната роля на литературата в живота, на многообразието от изразни средства, появили се в резултат на усилията на ковачите на словото.

Разказът е от първо лице. Това го прави искрен, динамичен, достоверен. Янтай разказва образно, сочно, вълнуващо, на изящен български език, както са го правили най-талантливите майстори.

Нека вникнем в два кратки откъса от новелата, за да се убедим в казаното по неин адрес: „Значи смъртта е тук, наблизо. Или е вече в мен… - зашепна с просъхващите си клони смърчът. - И защо тъкмо сега? Откъде-накъде? Напоследък се чувствах така добре укрепнал. Най-силните бури не можеха да ме разлюлеят дори…” или пък: „В селото настана истинска епидемия от струпеи по децата. Ръце, лица - обезобразени. Майките ги мажат със сажди, забъркани със слюнка от много стара баба. Гнусота! Измих със собствените си ръце с памук и топла вода саждите и струпите на всички ученици. Намазах ги с мехлем от боров прах и прясно кравешко масло - това, което мама беше ми сложила за закуска. Повечето деца оздравяха, майките повярваха в мен. Дойдоха да искат „илач” и за по-малките…”

Известно е от теорията на литературата, че езикът и стилът, колкото и да са изящни, не могат да спасят слабата или ретроградна идея. Същото важи и за противното - най-въздействащата идея не би могла да предизвика ефект, ако е изразена със слаб език или лош стил.

Затова писателите не спират да се борят с “мъките на словото”, да преработват своите текстове, да търсят най-точните думи, докато постигнат желаното съвършенство.

Кавалов пречупва външните си възприятия през вътрешното преживяване и постига ярка индивидуалност. Обединява в един художествен образ човека и природата.

Ето и финалът: „Благоговението ми към стария, престар смърч расте миг след миг и аз не смея да сляза долу и надробя стеблото му на някакви жалки трески, които за ден-два ще се превърнат в никому ненужна пепел. Какво бях аз, стоял на поста си само четвърт част от неговия героичен живот? Нищо, прашинка… Не смеех да хвърля поглед надолу, където, падайки, смърчът бе повлякъл и звънтящата обтяжка, която, служейки на културата, беше го задушила, изсушила. Остана в затворените ми очи само тая картина: как смърчът полетя прав и горд към пропастта и свистейки със сухите си клони, напомняше умиращ, който поема за последен път шумно въздух и затихва бавно, навеки…”.

Янтай Кавалов изпъква със своя талант и със своето трудолюбие. Ако погледнем в биографията му един век по-късно, ще се изумим от количеството живот в нея. Живот, изпълнен с дела. Осъзнал, че е докоснат от Бога, той се отдава на привилегията да работи освен за хляба и за изкуството.

Това го спасява от мелницата на времето. Всичко е забравено, дори спомените са избледнели и днес звучат неубедително, но написаното остава за бъдното. То ще ни връща към автора, към писателя, към родолюбеца, към човека Янтай Кавалов.

Когато чествахме 110-годишнината от рождението му, на 5 юли 2014-а в Проглед, след дитирамбите и цветята в негова памет, беше поставена морена пред изградената с двете му ръце къща - каменен блок, шлифован милиони години от пясъците на времето, върху който скулпторът бе издълбал: „Тук живя Васил Димитров (Янтай Кавалов), 1904 - 1971 г. - учител, писател, общественик, кооперативен и читалищен деец”.

Краткият живот на човека е достатъчно дълъг, за да се изживее добре и честно. Той всъщност е правил точно това, грижейки се за другите.

С два инфаркта по един на сърцето и белите дробове, в болницата в Пловдив редактира „Миналото на Чепеларе”, книгата на своя учител Васил Дечев.

Раненото му сърце спира да бие на 19 май 1971-а, на 67 години - нито млад, нито стар, приличащ на себе си и на своето време. И на Родопите!

юли 2014 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

МАРИНОВ, Александър. Васил Димитров (Янтай Кавалов) 110 години от рождението му, Сборник, Екобелан, Асеновград, 2014.