ВАСИЛ ДЕЧЕВ
Общественикът и книжовникът Васил Дечев, извършил огромна по обем народополезна дейност, произхожда от стар чепеларски род - Голомеховския. Дядо му Узун Харить, морски труженик в Порто Лагос (Северна Гърция), впоследствие станал един от първенците на Чепеларе, е убит от турци разбойници.
Неговият син Дечо, също изкушен от сулинаджийството, бързо разбира, че с рибарство няма да победи съдбата и се захваща със скотовъдство. Става кехая. Подобно на баща си и той обичал обществената работа. След Освобождението на България от османско робство през 1878 г. е избран за пръв кмет на Чепеларе. По-късно е помощник-кмет и общински съветник.
Дечо Узун Харить е сред основателите на спомагателно-образователното дружество „Родопска искра”. Той се жени за съгражданката си Марта Кацарска, която му ражда единайсет деца - десет момчета и едно момиче. Успява да ги изучи всичките.
През 1895-а идва нещастие. Чепеларе е удавено от невиждана буря. Дечо се хвърля в реката да спасява брат си и загива заедно с него… Споменавам тези малко известни или съвсем непознати неща не защото няма какво да кажа за своя герой, а да напомня, че от джанка не може да се роди ябълка, че „крушката си има опашка”.
Първородният син в голямото семейство Вълчо (Васил) е роден на 22 юни 1866 г. В кръщелното свидетелство е Вълчо Дечев Харитев, но като ученик в IV отделение даскал Васил Попстоянов го записва в училищния дневник Васил, по грешка и така остава завинаги. Докато е жив, чепеларци го наричат Вочо.
Бъдещият народоук, общественик и книжовник е особено любознателен и амбициозен. Слуша с наслада приказката на възрастните хора и поглъща с жад легендите за овчарство, стада, пасища, мандри, за исторически събития, храбри войводи и безстрашни хайдути.
Основното си образование получава в Чепеларе. След Освобождението постъпва в Пловдивската мъжка гимназия. Негови учители са: Петко Славейков, Трайко Китанчев, Иван Мърквичка, Карел Шкорпил…
Прилежният гимназист два пъти прекъсва обучението си. Първият, за да стане учител в Рупското трикласно училище в с. Орехово, и вторият - да замине доброволец в Сръбско-българската война.
Неговите литературни и обществени интереси го свързват с руската и западноевропейската литература, както и с периодичните български издания: „Любословие” и „Гайда”, „Български книжици” и „Читалище”, „Свобода” и „Дунавски лебед”, „Независимост” и др.
Тридесет и три години, от 1885-а до 1928-а, Дечев е общински и държавен служител. Заема редица ръководни и изпълнителни длъжности - управител на митница в Чепеларе, Дъсчен кладенец, Чифуткьой, Тутракан и Константиново, кмет на Чепеларе, окръжен съветник, член на Окръжната постоянна комисия - Пловдив, околийски началник в Бургас, Айтос и Сливен, чиновник в Министерството на войната, зам.-кмет на Порто Лагос, началник на Окръжното бюро по мерки и теглилки - Смолян… Двайсет години учителствува в Чепеларе, Перущица и Лъджене.
Учи руски език, за да чете в оригинал великата славянска литература. Лев Толстой е неговия кумир. През всичкото време в града под тепетата, той е на квартира у стария широколъшки учител Георги Богданов и се ползва всецяло от огромната му библиотека. Богданов насърчава неговия интерес към науката и литературата, насочва го как да чете, какво да търси в книгите, как да се самообразова.
Васил Дечев се занимава с история и география, изследва миналото, природните особености, икономиката, етнографията, фолклора на Родопския край и Беломорието. Трупа знания, разпитва възрастни хора за тяхното недавна, изпълва дебели тетрадки със записки, чете чужда и родна литература, сравнява, обобщава, публикува…
Но, винаги има едно „но” в съдбата ни. А може би това е самата съдба. Освободеното ни отечество съвсем не е изцяло свободно. Берлинският конгрес разделя Родопите на две. През Рожен минава българо-турската граница.
От център на Горен и Долен Рупчос, Чепеларе се превръща в глуха крайнина на току-що освободеното ни отечество. Овцевъдството замира, лишено от достъп до топлите енидженски поля край Бяло море. Рибарите и сулинаджиите прибират мрежите, а Боругьол и Порто Лагос глъхнат като спомени в нерадата родопска съдба.
Васил Дечев умира на 11 май 1941 г. в Кюстендил, изпълнил с чест гражданския си дълг. Целта на живота му - стопанско и културно възраждане на Родопите, е белязана от низ народополезни дела, осъществени със смелост, настойчивост и размах.
Ако днес Чепеларе е модерно градче с прави улици и добра инфраструктура, най-голяма заслуга за това има народоукът, строителят и писателят Васил Дечев.
***
Като човек, стъпил здраво върху земята, Дечев знае, че първото условие да реализира себе си, е да има поле за изява и свобода. А да го последват хората, трябват им минимум знания и култура, за да се издигнат поне сантиметър над пътя, по който вървят, да му повярват.
Той не може да се побере в кожата си, че малкото му отечество, с легендарното име Родопа, е изоставено, забравено, пословично бедно, под небето на също тъй изпосталялото, но голямо отечество България.
Заема се с невъзможното, воден от желанието си да „изтрие” забравата от лицето на планината, неистината, в която я повива времето. Започва да пише, да разказва, да публикува.
Подтикнат от Петко Рачев Славейков, негов учител по български език в Пловдивската гимназия, Дечев се осмелява и за първи път излага върху белия лист чувствата, които храни към родния край.
В „Описание на село Чепеларе” показва завидно умение на наблюдател, разказва увлекателно, подкупващо, интересно. Не скрива нищо от онова, което знае за Родопите и родопчани.
В резултат на тези бележки, публикувани във в. „Народний глас” през 1883-а, три години по-късно Славейков тръгва към „китното и борбено Чепеларе” на своя ученик, за да се убеди в прелестите, за които той пише.
Поетът е замаян и тръпне от гледките, открили му се от връх Персенк. Те нахлуват в сърцето му със своята тайнственост и красота и остават като копнеж завинаги в него.
Дечев е запленен от величието на планината. Работи със страст и възторг, за да предаде това величие и на други. То повлиява върху мнозина поети и писатели, благодарение на силата на словото. Сраснал се с него, разкрил девствената хубост на Рожен и Караманджа, усетил непокорната кръв в хората, наследена от древните беси, Дечев култивира у себе си волност на мирогледа, свобода на духа, упоритост на волята…
От майка си наследява някои външни черти на лицето, любов към фолклора и родопските песни, поетичния дар. От баща си - твърдостта на характера, възгледите, духовната независимост, родолюбието, образната реч. И най-вече - способността да улавя пулса на времето, да преживява с трепет най-драматичните моменти от историята на България и Родопите.
Васил Дечев слуша с интерес историите за Българското възраждане, помни Руско-турската освободителна война, бил е дванайсетгодишен, когато минават през Чепеларе керваните бягащи турски войници, помни посрещането на генерал Черевин, Април 1876-а, чете очерците за Левски, Раковски, Ботев…
Те разпалват въображението му, изпълват го със самочувствие. В робска България той преживява хероичния патос на времето, опиянението от възкръсващата родина, силата на възрожденския идеал, култа към личния подвиг, почитта към просветата и културата…
Като ученик в Пловдив стъпва гордо по улиците, по които са вървели Петко Каравелов и Алеко Богориди, Иван Вазов и Константин Величков, бил е един от „заверата” за присъединяването на Румелия към Княжество България.
Участва в Съединението като председател на Рупчоския таен комитет. Но там вижда и опакото лице на политиката. През 80-те години се води борба между консерватизма и либерализма, полагат се основите на българската демокрация.
***
Заедно с просвещението и писането, Дечев неуморно строи. Нищо не е в състояние да разколебае дръзновения му ентусиазъм. Като учител, митнически началник, общественик и чиновник, дава всичко от себе си за просперитета на службата.
Убеден, че невежеството прилича на рака, той не спира да го облъчва с разум и знание. И решителност. Като кмет на Чепеларе от 1894 до 1897 г. държи вратите широко отворени за свободния дух на България. Негови са идеите за първите пътища и благоустройствени инициативи в Родопите.
По време на дребната частнособственическа стихия и безскрупулните човешки взаимоотношения е трябвало човек като него да притежава голяма смелост, за да посегне върху имотите на своите съселяни, без да пожали дори имота на своите родители.
Изправя се срещу мотиките и коловете, срещу ругатните и клетвите на ощетените заради новите улици и без да му мигне окото, заповядва на общинския пъдар да не отстъпва: „Удряй, Джигош! Аз ще отговарям!”
Изпреварил своето време, Васил Дечев, подобно на родната планина, е принуден да живее бързо, да наваксва, да тича към бъдещето. Това го окриля, дава му кураж да събаря селските плетове и дървени нужници, да трасира улици, да оформя площади, да разчертава главната улица на Чепеларе, поела по-късно потока на презродопската линия Пловдив-Рожен -Златоград-Ксанти.
Разорава духовните целини и от „картъла” прави ливади, дава крила на местното самоуправление, подготвя обществената нива за богата сеитба… Това го поставя най-отпред, в челото, утвърждава водаческата му роля на Родопското възраждане.
В години, когато бедността е по-голяма от планината, той вдига на крак цялото село, за да гради модерно училище. Жените бъркат хоросан, пекат катми, варят картофи, помагат както могат. Мъжете секат греди и бичмета, ломят камъни, строят. А гайдарят Сивко Петров им свири по цял ден.
Сред помагачите е и бременната съпруга на кмета - Вангелина. Недоимъкът кара дюлгерите да ядат само хляб, лук и мляко. Старият Чауш Караибрахимов изгребва до зрънце хамбарите си, за да помага в изхранването на гладуващите работници.
В домовете им не е останало нищо. А общината няма стотинка за надници. Отчаянието трови душите на млади и стари, но кметът Васил Дечев и заместникът му Адил Джуров са непреклонни. Когато става „напечено”, те взимат личен заем и спасяват положението.
- Вочо, за каков чемер ти е толкова големо училище? Имаме трийсет и две деца, те си имат училище? - пита го вкиснат аксакал-чепеларец, дошъл на строежа да даде своята лепта.
- Беленоз, не гледай децата колко са днес. Утре ще станат триста и двайсет. Вървим напред, не назад! - отвръща му кметът.
До днес гимназията на Дечев е най-личната сграда в центъра на града. Построена е от чепеларци за година и половина. През 1897-а в нея се настанява Рупското трикласно училище, преместено от с. Орехово в Чепеларе, станало по-късно най-голямото в планината, дало образование и надежда на родопската младеж.
На същия принцип е изградено и читалище „Родопска искра”, наричано тогава образователно-спомагателно дружество. Дечев подарява на общината най-хубавата градина на майка си (баща му е вече покойник), за да пламне огнището на родолюбието.
От тогава во век не загасва културният живот в Родопите. Като знам сегашното положение на общините, си казвам: де да имаше повече такива кметове, като Васил Дечев, с мед щяхме да ги храним.
Добил огромен опит и знания от университетите на живота, Дечев сътрудничи на редица вестници и списания, сам издава такива, печата брошури, за да осветли миналото и да подтикне новото време.
Убеден, че пътищата са кръвоносната система на икономиката, като окръжен съветник и член на Окръжната постоянна комисия в Пловдив, заедно с други свои колеги от Рупчос, предлага изграждането на път от Асеновград до Чепеларе, който след Балканската война (1912 г.) пресича Рожен и стига до Смолян и Ксанти. Пак по негово настояване се строи пътят за Кричим-Девин-Триград и Югово-Манастир-Славейно-Баните.
Той е автор на Устава на първото в страната кооперативно дружество „Водопад”, за производство на електроенергия. Още през 1915 г. в Чепеларе светят електрически крушки, когато в много по-големи градове на страната мъждукат газени лампи. От „Водопад” се раждат две нови кооперации - „Николка” и „Родопа”, които днес процъфтяват.
Нему принадлежат още десетина общополезни начинания, обслужващи икономическата и социалната сфера в Чепеларе, но не те са главното в моите бележки за Васил Дечев. И ако ги споделям, то е, за да подчертая всеобхватността на неговата дейност и всеотдайността, с която служи на родния край.
През Балканската война е включен в комисия, която обхожда Родопската област и приморската равнина, за да проучи нуждите и раздаде храна, дрехи и парични помощи на пострадалите от военните действия.
По време на тези инспекции той е поразен от видяното. Положението, особено на българите мохамедани, е било трагично. Дечев дава личните си вещи на най-окаяните и макар да е зима, той сваля от себе си вълнения балтон и завива една бременна и премръзнала помакиня.
За да спаси родопската гора от алчни търговци и безкрупулни печалбари, Дечев надига глас и се обявява против „Закона за иглолистните гори в Рупчос”. Предлага да бъдат национализирани от държавата.
За мнозина негови съвременници, пък и за нас днес, той е чудак. Във времето на първоначално натрупване на капитали той остава без нищо. Залага своята собственост за решаване на една или друга обществена кауза. В края на живота си остава и без дом.
Чувал съм от чепеларци, че дедите им го изгонили от града, за да му отмъстят, задето прекарал улици през частните им имоти, заради желанието му да направи от селото град, а от тях, колибарите - граждани.
***
Книжовната дейност на Дечев е богата и разнообразна. Той е автор на стотици статии, брошури, студии, книги, а списание „Родопски напредък” излиза девет години, от 1903-а до 1912 г. Издава го със Стою Шишков, другия великан от тройката родопски книжовници и народоуци.
Попконстантинов, Шишков и Дечев са своеобразно съзвездие, но всеки блести със своя собствена светлина. Още на времето те очертават пътя, по който да върви проучването на планината.
Васил Дечев владее до съвършенство белетристичното майсторство и простотата на изказа. Познава живота в Родопите до най-голяма подробност. Учудва ме как е успял да обходи планината от край до край, да опознае нейните селища, пътища, исторически места, религиозни оброчища, природни забележителности, да почувства характера и психологията на родопчанина, да опише неговата история, бит и култура.
Това ме кара да му вярвам без колебание, когато чета студията за родопското овчарство или голямата книга на неговия живот „Миналото на Чепеларе”. Пътните му бележки, пътеписите са първокачествена проза. Образци. И то далече преди да се появят големите Вазови пътеписи. Те могат да се сравнят до известна степен с пътеписите на Христо Попконстантинов „От Витоша до Родопите”. В тях има същия колорит, същата истина, същия реализъм.
„Миналото на Чепеларе” е неговата „историческа сага”. Бихме сгрешили обаче, ако приемем, че тя е биография само на едно село, макар и най-високото в планината. Още на титулната й страница той пише, че книгата е принос към историята на Родопа.
Наистина това е мащабна зарисовка на живота в този край, изстрадана и изпята с много любов. Интересна, емоционална, пълна с възторзи, страдание, надежда, възраждане…
Зарисовка във всичките измерения на живота, правена в продължение на четиридесет години от художник, овладял свещените тайни на сътворението.
Дечев е в стихията си, когато наблюдава и изучава, когато броди между хората и търси битови детайли, исторически спомени, традиции, които се превръщат след това в градиво за „Миналото на Чепеларе”.
Той е посетил и последната колиба от Бачково до Беломорския бряг, разговарял е със стотици възрастни хора. Само за първата част на книгата е използвал сто седемдесет и един осведомители, все мъдри, знаещи и патили родопчани. Маршрутите му започват от Асеновград, Кричим, Девин и стигат до Триград, Доспат, Ксанти, Порто Лагос, Боругьол, Драма…
Изненадва ни неговата тънка наблюдателност, способността му да прониква зад еднообразието на деня, умението му да показва интимните радости, надеждите и мечтите на своите земляци.
Тук, в десетки страници, социологът-изследовател се превръща в белетрист, който търси характерното и неповторимото в своето време, разкрива как то стига до общото и се превърща в трайно, усточиво поведение, валидно и за българите християни, и за българите мохамедани.
Историята на Родопите и Беломорието е предадена в жив, развълнуван разказ, който се чете на един дъх. Преди години Хайтов възкликва: „Аз и сега не могада открия каква е магията на „Миналото на Чепеларе”… Смятам, че това талантливо произведение, което на пръв поглед не блести, няма гланц литературен, но отвътре кипи една потенциална енергия, която си остава много трайна, непреодолима, в смисъл, че не може да се надскочи това, което Дечев е написал. Няма друга книга и друг писател, който да е успял както той - да разказва за планината, за хората, които я обитават и специално за така наречените помаци с такава любов. Това чувство остава до края на книгата”.
Неговото въображение рисува картини с изумителна пластика, гради образи и вълнуващи преживявания, дори и такива, които той не е имал възможност непосредствено да види и изживее.
Когато пише за тях, Дечев белетризира с майсторството на разказвач и с точността на изследовател. Той пресъздава живота в Родопите в конкретния исторически момент. Това му позволява да стига до значителни психологически, политически и социални обобщения.
Слогът му е изящен, пълен с художество, разбираем за всички. Използва образна реч, типични диалектни форми, играе си с ритъма на фразата… На места, където оживяват образите на Кара Ибрахим, Мехмед Кьорходжа, Салих ага, Мехмед Синап, там, от чисто научно изследване, монографията се превръща в типична художествена литература.
Васил Дечев разнищва душата не само на етноконфесионалните и социалните групи, но и душата на отделния човек. Книгата се чете с увлечение и е потребна както на редовия читател, така и на вглъбения учен или изтънчен литератор.
„Миналото на Чепеларе” е българска, много българска книга. Ето какво пише Йовков за нея и нейния автор:
„Николай Лилиев ни запозна. Вече няколко пъти се срещаме в едно кафененце в София. Той е интересен, добър и поетичен старец. Не случайно е станал писател-поет. Всъщност Дечев притежава разказвачески дар, има страници в книгата му за Чепеларе, които стоят далече над написаното от много наши писатели. Особено разказите за Мехмед Кьорходжа, Мехмед Синап, Салих ага, които са и така цели романи. Самородно злато, с вкус за епично и героично, с мярка, с жива, оригинална, свежа и безизкуствена поезия. Тоя човек ми напомня твърде много Захари Стоянов. По-малко възторг и патос, по-незначителен размах, но същата историческа сила и същата жива психология. Той ми разказа няколко легенди из родопските краища - ама чудо! Ако реша да напиша втори път „Старопланински легенди”, бих се задоволил с тях…”
Книгата „Миналото на Чепеларе” предизвиква интереса на Георги Караславов, Людмил Стоянов, проф. Васил Златарски… Л. Стоянов пише повестта „Мехмед Синап” изцяло под нейното въздействие. В бележките си към първото й издание той признава: „Мотивът за настоящата книга е взет от Васил-Дечевата „Историята на Чепеларе”. Георги Крънзов пък създава пиеса по цитати и реплики от нея…
Васил Дечев има исторически вярно отношение към по-голямата част от населението в Родопите - българите мохамедани, и открито го афишира от първия до последния ред на „сагата”. Това е мнение на неговите изследователи.
Той има може би най-голяма заслуга за изясняване на единния родословен корен и на дружеските отношения между мохамедани и християни.
Малко се знае обаче за личните му контакти с тези наши сънародници, за онова, което той е сторил като гражданин и обществен деятел, за да ги включи в оборотите на общинската и държавната машина, та да не се чувстват дискриминирани, унизени, отритнати.
„Васил нищо не започваше без наш Адил (става въпрос за Адил Джуров, учител, общественик, помощник-кмет на Чепеларе по онова време и един от големите дарители в Родопите) - разказва Наджие Хаджиалиева от рода Джурови. - Васил идваше редовно у дома и по цели нощи двамата мечтаеха и планираха как ще построят ново училище, как ще прокарат широки улици на мястото на каменните сокаци, как ще направят голям площад в центъра, читалище и спомагателна банка, как ще разширят пасищата, как ще се появят нови мандри, за да се подобри хала на фукарите (сиромасите)… Двамата аратлици бяха неразделни и в трудностите, и в празниците, и в работата”.
Тези пламенни родолюбци, тъкмили години наред бъдещето на Чепеларе и на цялата планина, без да ги разделя религията, противопоставяла хората тук много векове, остават верни на себе си до края на дните си.
Без корист, без съмнения, с отдаденост и любов, Васил и Адил редили обществените дела. В това е техният най-голям принос, тяхната далновидност, политическа зрялост и свободен дух.
Оригинална, дръзка, безкомпромисна личност е Васил Дечев. Дъщеря му Мария (първата жена от Среднородопието завършила СУ „Св. Климент Охридски”) си спомня:
„Той беше висок човек, един и деветдесет, слаб и леко приведен. Толкова бе тънък, че сядаше в кафенето с преплетени крака. Много пушеше. Беше небрежен към своята външност. Често си купуваше дрехи, но винаги сакото и панталоните му бяха посипани с пепел от цигари. Обикновено връзката му бе вързана накриво, шапката килната встрани или назад, а обущата - в много случаи развързани. На черква не ходеше, освен на сватби и погребения”.
Янтай Кавалов разказва за „любовта” на Дечев към църквата и канона: „Преди да се ожени, той е в конфликт с местния поп Марин Караджов. Трябва обаче да отбележа, че с Марин са неразделни по читалищните дела. Караджов е пожизнен председател на читалището, а Дечев негов секретар-библиотекар, автор на брошури, съчинител на Устава му, „архитект” и изчислител на плана на първата читалищна сграда. Значи личните им отношения не се смесвали с обществените”.
И така, при спречкване в черквата, защото Васил четял вестник по време на служба, попът невъздържано и публично го предупредил, че „за него - безбожника, черковни услуги - венчаване, кръщаване, водосвет, маслосвет - няма да се правят”.
Наскоро Васил се заженил, взел избраницата си Вангелина и с нейния чичо по баща - Тодор Аргиров, се качили на три коня и нощес минали границата под Караманджа, за да стигнат рано сутринта в с. Устово, днес квартал на Смолян, което тогава е в пределите на Османската империя.
Там се венчават, гостуват на близки роднини и приятели и късно след обяд тръгват по обратния път за България (Чепеларе). За да „натрие носа” на своя другар по читалищна дейност, но „душманин” според канона на църквата - поп Марин, Дечев му поднася венчалното си свидетелство с думите:
- Ето ти тапията.., но не от поп като теб, а от архиерейски наместник!
Въпреки че се гледат с живота „под вежди”, Васил Дечев има тънко, понякога вдъхновяващо чувство за хумор.
Като началник на Окръжното бюрото за мерки и теглилки в Смолян, негов земляк го пита като каква работа е това „Мерки и теглилки” и има ли тя нещо общо с алъш-вериша. Васил му отвръща:
- Амуджа, това ще рече „мерки” за спасяване на планината от новите „теглилки”, които я застрашават.
Дечев е чужд на славата и богатството. Той не е от щастливците. Често е огорчаван и наскърбяван, отричан и клеветен от мнозина. Пише на кухненската маса у дома, на коляно в кафенето в Чепеларе, в канцеларията между чиновническите бумаги и ангажименти.
Не се нуждае от така наречената творческа обстановка. Неговият дух е роден за простор, не търпи четирите стени на кабинета, костеливите му и дълги ръце не копнеят да се опират върху бюро.
През 1936 г., когато се навършват 70 години от рождението му и 50 от началото на обществената му и книжовна дейност, общинарите в Чепеларе решават да организират тържество.
Но в резултат на родопското „да бе, ще стане”, минали в туткане седмици, месеци, години и той, ей така, като на майтап, ударил 72 лазарника. Туткането на чиновниците го наскърбява, но не може да го спре от пътя, избрал да измине.
- Иване, като не сте ербап за една работа, не я захващайте! Пък отгоре на всичко я и раздрънкахте! - рекъл на сватанака си Иван Аргиров, общински съветник и член на Инициативния комитет за „честване 70-годишнината от рождението на Васил Дечев”.
Усетили деликатността на ситуацията и за да потулят калпазанлъка, общинарите предложили да му дадат четиристотин-петстотин или хиляда дяла от горските кооперации като негови или да му построят малка къща в Чепеларе, понеже неговата била заложена, а след това и загубена, заради общински дългове.
Те знаели, че по същество той няма нищо свое. Всичко е раздал за обществени, читалищни и книжовни нужди. И така станал по-голям от имащите. Но сбъркали.
- Аз съм против тия празни, натъкмени шумотевици - отвръща Васил Дечев на общинарите. Не е хубаво на жив човек да се наименуват училища, улици, читалища… За дарове и подаръци, и то такива, от които аз доброволно съм се лишил - дума не може да става. Ако исках, щях да имам най-хубавия горски ревир (хълм, участък), къща като палат, градини, ливади.., но нямам. Дори собствения си дом харизах. Сега вече нищо не ми трябва, затова и нищо не ща!
Юбилей все пак се организира. Той протича скромно, без много шум, без никакви дарове и разточителство. Дори най-обикновен обяд за юбиляря, за неговата съпруга и двете му деца, няма. Затова пък духовната трапеза била богата и щедра.
Словото на Дечев, откровена автобиография, разказана от първо лице пред чепеларската и родопска общественост, стекла се на милото тържество, е слушано със затаен дъх.
Атмосферата в салона остава незабравима за всички, заради Дечевската откровеност и непринуденост, заради поетическата вдъхновеност, с която е писал своите трудове, кроил планове, устроявал селища, основавал сдружения, тълкувал събития, спорил по важни обществени проблеми…
Друга ярка черта от характера на Васил Дечев е пълното единство на думите и делата. За всяко обществено начинание, ако потрябва имот, най-напред дава своя, ако потрябва труд, влага труда на семейството си, ако трябват пари, той дава своите, а ако няма, взима на заем.
През 1896 г., като кмет на Чепелере, ядосан от свършената „през пръсти” проектантска работа, сам начертава новите улици, според своето лично разбиране. И строителите, и инженерите, и проектантите се съобразяват с неговите корекции.
Псуват го, както се казва, и му се кланят. За него това е излишна подробност, защото още от дете познава живота. Разбира онази неуловима магия, която учените наричат „душа на народа”.
Васил Дечев приема по уникален начин значението на труда. За него, без никакви уговорки и предисловия, той е основа на цялата човешка култура, на културата на самия човек. Радва го и го изпълва с възторг сладостната поезия на труда, затова неуморно строи улици и сгради, човешки взаимоотношения, история…
Сади градини, пази гори, украсява земята. За него е ясно, че човекът е направил земята обитаема и само той може да я направи и по-уютна за себе си. „Ако всеки от нас направи върху своето парче земя всичко, което е способен да направи, планетата би била още по-прекрасна”, изповядва в словото си на своята 70-годишнина.
Това Дечев научава от литературата и от живота. На младини чете Лев Толостой, Чернишевски, народняците Глеб Успенски и Николай Златовратски, икономистите Адам Смит и Самуел Смайл, професорите Янжула и Ходски… Чак след запознанството си с техните произведения признава с ръка на сърце, че е завършил „университетското” си образование.
През 1895 г. започва да редактира и издава двуседмичник „Родопски новини” - първият среднородопски вестник. Както стана дума вече, той е и редактор на списание „Родопски напредък”.
В него Дечев отпечатва най-добрите си разработки върху овчарството, производството на лен в Средните Родопи, черковно-училищното дело, археологическите паметници, произхода и проблемите на родопските българи-мохамедани и прочее.
В периода 1920-1922 г. заедно с Христо Караманджуков издават списание „Родопски глас”. Там публикува редица свои материали за управниците в Средните Родопи, загиването на овцевъдството, етимологията на названието Родопа… През 1925-1926 г. сътрудничи и печата във в. „Среднородопска искра”.
В списание „Родопски преглед”, започнало да излиза през 1930 г. в София, Дечов обнародва историческите си проучвания върху родопското минало, географските названия на местности и селища, името на Пирин планина, Салихаговата управия, изграждането на храмове в Чокманово и Полковник Серафимово, просветата в Рупчос след Освобождението… През 1937-1938 г. негови материали се появяват и във в. „Родопска мисъл”.
С годините книгите на Васил Дечев стават все по-интересни и търсени. Те са като старо злато, което не ръждясва, защото продължават да излъчват обаяние и красота, въздействат ни със своята научна и изследователска задълбоченост, с художествената си пъстрота.
На 11 май, свят ден за българската църква и училище, 1941 г. Васил Дечев умира в Кюстендил, при сина си Стоян. „Получи удар, пише съпругата му Вангелина Дечева, приклопи очи и след две-три минути се съживи, отвори отново очи, огледа ни, както се бяхме надвиснали над него и рече: - А.., не съм ли умрял?!… - каза „Светлина”, сякаш подтикнат от Гьоте (Светлина, повече светлина), пак склопи очи и издъхна”.
Васил Дечев живя достойно и достойно умря. Беше смел мъж с още по-смели дела! Национален в най-дълбокия смисъл на това понятие. Той въплъти в широката си душа всички недостатъци и стремления на родопчани, всичко осакатено у нас от хулиганстването на историята.
Цялата му дейност е реакция на миналото, атавизъм, който започнахме бързо да изживяваме, да преодоляваме. Той ни показа, че талантът е преди всичко любов. Всички хора сме гладни за любов към човека.
И понеже любовта живее и диша най-добре в писаното слово, той продължава да ни внушава със статиите, с изследванията, с книгите си, че който обича, истински е щастлив.
Без съмнение Васил Дечев, Стою Шишков и Христо Попконстантинов носят черти от онзи по-висш, по-чист и по-ясен образ на нашия идеал за бъдещето. Те не живеят, за да умрат, а да оставят диря след себе си.
Стореното от тях не се ограничава само в своето време, а преминава и в нашия порив напред, увлича ни и ни кара да го предаваме на другите. Ето кое тласна славата на „Магьосникът от Чепеларе” извън пределите на Родопите, на България. Васил Дечев е популярен и четен със същия интерес в Румъния, Турция, Гърция, Македония…
септември 2018 г.
——————————
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
ДЕЧЕВ, Васил. Миналото на Чепеларе - 2 тома, издание на Община Чепеларе, 2002.
ДЕЧЕВ, Васил. Избрани съчинения, съставител Васил Димитров, Станислав Сивриев, Николай Хайтов, Хр. Г. Данов, Пд. 1968.
ПЕТРОВА, Недялка. ПЕЧИЛКОВ, Андрей. Документирана биография, Кайнадина ЕООД, См., 1996.
ПРИМОВСКИ, Анастас. Родопският летописец, 120 години от рождението на Васил Дечев, Български фолклор, ХIII, № 3, 1987, стр. 88-91.
