ЛЮБОВ
превод: Димо Боляров
ЛЮБОВ
Навън, в онази чиста есен, вятър бесен вече
разбишква мрачината, ето, вайка се и страда,
кипи и ври земята! Сякаш клетвопретъпници,
избутвайки се, облаците бягат по небето -
трептящите ти клепки гледам аз - какъв ли полъх
зад тях сега прелита!… Меките ти устни гледам,
проблясващия мъх над тях се свежда под дъха ти -
дъхът ти топъл, с дъх на цвят от ябълка напролет.
Ти спиш, нараствайки и вярвайки на тази строга
земя, безгрижно като храста жилав, който знае
какво му трябва в този свят! Ръцете твои кротки
съдбата ти преплитат жадно в моята прегръдка…
Навън светът е тъмно непрогледен и нещастен!
Жаловно скърца натоварена с картофи кални
кола и зъзнейки от студ, се връща в мрачината,
измокрен целия, селяк отруден… Над камъша
неистово пищи и пляска с криле напусната
калугерица… С гласове, тъй издълбоко, сякаш
от глъбини хилядолетни, църквата отеква.
Вън, под препълнения хоризонт, сега се юрва
лудешки времето, животът ми със него също!
Това усещам и треперя, туй съзнавам ясно,
но ти почивай, спи спокойно, времето за тебе
изобщо не тече! Спи, спи… че под сърцето твое
сега се пуква и разцъфва топла пъпка, тайно
душицата ти трепка, разединява и се мушва
в гнездото свое ново… - Може да нахлуят вихри
и може - суша, ти стоиш и все повече раснеш! -
земята може да се строполи, да се разпука,
ти спи, за корените упорити дръж се здраво,
огъвайки се, ти се разчленяваш сред вятъра
в листенца, в твои семена - изпискваш и щастливо
забиваш още по-дълбоко корените жадни
и смучеш битието скъпоценно, извисена,
извиваш се и рухваш на върха, раздрана; чупят
се твойте клони и крила плющящи, но ти вече
държиш в обятия оголената своя плячка!
Ръцете ти се углъбяват - о, стотици тънки
изящни коренчета, те се впиват и преплитат
във възел, и за теб, поради теб, земята пуста
не ще се разломи, разпадне, сред звездите хладни.
ВЪРВИ ПЛУГА
Върви плуга, умножават се
браздите,
сякаш че голяма книга
тук се пише.
Лист полето е, простряно
нашироко,
бедният и стар ратай пък
е перото.
Върви плуга, расне тая
книга свята,
аз единственият неин
съм читател.
Какво значи това, само
аз тук зная,
за пръв път работи свое
днес ратая.
Върви плуга с нееднаквите си
крави,
сякаш майчица с детенцето си
крачи,
обикалят танк с накъсана
верига -
обяснителна рисунка
в тая книга.
Върви с плуга тоз унгарец
неуморен,
като че ли той самият
сечиво е.
Чезне угарта и расне
спорна оран.
Пишат, Унгарийо, твойта
история.
Кой ръка и кой голямото
перо е?
Гледам да се върне пак
орача зноен,
искам аз ръка да стисна
на селяка -
без да спира, махва -
ей, какво го чака!
СНИМКА
Недей увеличава таз, ами… къде изчезна…
от планините?
Онази, на която… Ето я!… Върха на храста
допират ските.
Катурнал ли се бях? По-късно? Но на тази още -
на виж - летя!
Сложи във рамка тази, да виждаш нея, колчем
надзърнеш там,
да виждаш тази и когато одъртея, превия
аз рамената;
дъга на чайка в полет, спаси я, тя за мене
е същината!
Да видиш нея ти, ако към стола, празен вече,
отправиш поглед.
Въззе и теб това - навек! Обичаше те тебе
ей този полет!
БРЯСТ И ВЯТЪР
Потръпна брястът стар, дойде, изсъска вятър,
светкавица се опна като дръпнато въже.
Минута тишина. И бликна в тишината
на вихъра гневът - стогласният кънтеж.
Размахваше начесто главата стара брястът -
под яростни плесници разпитван арестант;
ръцете му жестоко изви назад, всевластен,
в яда си посинелият летен ураган.
Ломеше той, трошеше в лудешката омая,
най-сетне излетя и откъснато листо,
единствено, но както излизат най-накрая
тревожна птича майка от своето гнездо.
Едно листо, единствено, вече пожълтяло -
това отпусна само, след всичко, брястът як,
с това до небесата написа тази хала
за слабостта си, стигаща до небесата чак.
… Затихна. И остана горд, този бряст чутовен;
надвил сега, завинаги! - Бе победил смъртта.
След месец зарад шепота на есенния повей
той всички свои листи сам разпиля в калта.
