На 18 и 19 септември в Златоград – родното място на Станислав Сивриев (1924 – 1989), се проведе първата Национална научна конференция, посветена на творчеството на писателя. В нея участваха преподаватели от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, литературни изследователи от Пазарджик, Кърджали, Смолян, Златоград, Неделино. „Литературен свят” предлага на своите читатели пленарния доклад на доц. д-р Владимир Янев. Ще публикуваме и част от другите доклади от вече подготвяния за издаване сборник с изследвания и материали, свързани със Станислав Сивриев.

ЛС

Владимир Янев

УТВЪРЖДАВАНЕ НА ЧОВЕШКОТО
(ХУМАНИСТИЧНИ ИЗМЕРЕНИЯ
НА ТВОРЧЕСТВОТО НА СТАНИСЛАВ СИВРИЕВ)

Няма да изтъквам значимостта на националната конференция, посветена на Станислав Сивриев. Хубаво е, че тя се провежда в родния му град: за мен едно от най-красивите и духовни кътчета на родината. Приветствайки ви и благодарейки ви, че сте тук, ще кажа само, че през тези два дни ние, от една страна, ще се опитаме да откроим същностите на творческото дело на писателя, вписвайки го в развойни тенденции на българската литература, език и култура, съобразно спецификата на избраните от нас подходи, а от друга – вероятно усилията ни ще бъдат насочени към актуализирането на художествените и гражданските послания на Станислав Сивриев. Първата цел е професионална, специфично научна; втората – свързана с етизирането на паметта като духовен и житейски двигател на настоящето и бъдещето.
Тук ще вметна, че многообразните проявления на паметта са сред най-патосно отстояваните от Сивриев внушения, което го свързва с един от почитаните от него български автори – Константин Константинов. Във великолепно написания спомен родопчанинът цитира репликата на прекрасния стилист: „Аз съм поотдалечен малко от народния език, но усещам как в твоите уста играе и танцува. Моите усилия бяха да направя това от книжовния език.” Темата за отношенията между двама писатели, които изглеждат толкова отдалечени по менталност и стилно-образна система, е интересна и аз с нежелание я оставям, като все пак не ще пропусна да дам нещо от финала в спомена на Сивриев. Упрекнат от някакво величие в тогавашната йерархия, че обявил Константин Константинов за голям писател, нашият цапнат в устата даръдерлия казва: „Тоя хатър за едни е досмъртен, за други – следсмъртен…” Колко е прав! „Хатърът”, който дължим на Константин Константинов, е такъв, че, ако заема нещо близко до лексиката на Сивриев – всеки пишещ трябва да му седи диван-чапраз! Не можем му обърна чехлите на този духовно извисен стилист, но поне да го знаем и почитаме!
Ала нека продължа приказката си от преди това отклонение. Знанието за даден писател, литературоведското, езиковедското, естетическото вникване в делото му сами по себе си определят телеологията на научното взиране. Ала бихме останали на равнището на претенциозния сциентизъм, ако подчиним всичко това на търсенето на систематика и схеми, удовлетворяващи единствено „тясно” изследователските начала. Достойната за името си класическа и модерна хуманитаристика не се дистанцира от своето фундаментално основание – насочеността си към човека и човешкото. Няма да се впускам в дискусии по този въпрос, нито пък ще се спирам на заплахите от „дехуманизиране на хуманитаристиката”. (Какъв оксиморон!) Само простичко ще кажа, че самият Станислав Сивриев като творец и гражданин задължава да подхождаме към неговото литературно и обществено поведение (при цялата му естествена сложност и противоречивост) като към глобален хуманитарен проблем.
Затова се надявам, че разнородните ни усилия и подходи ще бъдат фокусирани именно в актуалните хуманистични аспекти на завещанията на твореца. И ще добавя към тази надежда очакванията, че конференцията ни няма да е мерене на самолюбия, а търсене на общи (при естествените ни различия) измерения. Ето защо ми се ще да напомня възклицанието на Мижо Раиф от разказа на Сивриев „Златна рибка”: „Гледай Шилеста чука! Не се стига. Поммаккидик се е навел по-ниско, а Одабашиица още по-надолу се е нагърбила на мугленския път. Има ли големеене между тях? Нема… Нема, защото от една бърчина планина не става.” На което професорът, който го слуша зяпнал, отвръща: „Значи, титлата, чиче, както и дрехата, може да ти пробута самоковска тенекия за алтън!” Нека, прочее, опитаме да се повзрем в словото на събралия ни писател, па да видим нашето алтънлия работа ли е, или самоковско тенеке?!
А сега нека представя своя Станислав Сивриев. Няма да припомням подробно неговия жизнен и творчески път – ще се опитам да концептуализирам известното на събраните тук. Той е автор, който недвусмислено заявява привързаност към автобиографичното начало – прозата и публицистиката му свидетелстват, че не е от устремените към свръхчовешкото и свръхземното, естетизирани според една или друга модна тенденция. Чужда му е литературността – особено онази, за която още Верлен гневно бе отсякъл: „Останалото е литература!” Сивриев изхожда от непосредствено преживяното, реагира на проблемите и конфликтите, характерни за неговото историческо време. Това определя и недвусмисленото присъствие на документално-публицистичното не само в есетата, очерците, спомените му, а и в белетристиката му. Не казвам нещо ново – познавачите на творчеството на този писател са го изтъквали, а през 1985 г. Ефим Ушев простичко, но точно отбелязва: „Момент от поетиката на Сивриевия разказ е преплитането на биографично с есеистично.” Бих казал, че това преплитане не е момент, а фундаментален принцип на творчеството и на естетическите му схващания.
Така неговата индивидуална биография, свързана с родното място, дома и рода, с приятелите, учението, участието в революционните борби, във войната и в първите години на следдеветосептемврийска България, намира определено директен израз в проблемно-тематичните му предпочитания и в идейно-нравствените му внушения. Несъмнена за творчеството му е и ролята на общуванията с хора от най-различни слоеве. Темпераментната и ангажирана личност на Сивриев определя динамичния живот на този усамотен и все неусамотяващ се човек в София, в Родопите, в Боженци. Той сякаш се стреми винаги към житейската и художествената конкретизация на сложните ситуации и взаимоотношения. Един от белезите на този стремеж е, че творбите му по принцип са топонимично определени, с изрично подчертаване на точното обозначаване къде и какво се е случило… Сивриев предпочита представянето на героите си от натура, което обаче не го представя като натуралист. Според мен това се дължи на енергията на субективността му, на кипящата му първичност, която черпи своите сокове от вкоренеността в родното.
В този смисъл Сивриев би могъл да бъде причислен към характерна тенденция от 60-те години на миналия век, когато особено остро и в известен смисъл антиофициозно, както подчертава Тончо Жечев, се поставя въпросът за националната специфика на литературата ни. Тенденцията, която имам предвид, право или криво беше определена като „коренотърсачество”. Тя е модерна за времето си, индиректно се противопоставя на белязаната от тенденциозността на директивно идеологическото глобалистика на литературата през 50-те години. „Коренотърсачеството” насочва към лично изживените и усвоените от класическата българска традиция завещания на миналото. То (извинете за вероятно нелепото пласиране на тромавото определение) е присъщо още на първите произведения на новата българска литература, в чието начало е призивът на Хилендареца – „Българино, знай своя род и език!”. Приближаванията на писателските усилия към реалното е видимо в житието и страданията на Софроний, в Петко-Славейковите стихове, в забележителното му събиране на пословиците и поговорките на народа ни, в прозата на Каравелов и поезията на Ботев. След Освобождението покрай гигантската фигура на Вазов са и такива творци като Цани Гинчев, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Христо Максимов – Мирчо. „Узнаването” на българското в прозата на Захари Стоянов (подчертаван многократно от Сивриев като близък му писател) е един от великите образци на синтез между фактология и развихрено въображение, черпещо своите енергии и от реалните факти, и от невероятната способност за проектирането им по посоките на историческото и екзистенциалното.
Българският индивидуализъм и модернистичните предложения от началото на ХХ век до 20-те години са сякаш (и не сякаш, а много често – напълно реално!) в спор с възрожденската и следосвобожденската традиция. Но достатъчно е да споменем фолклоронаподобителните поеми и стихове на Пенчо Славейков, страстното отстояване на българското у „европееца” и „космополита” Алеко, ранната поезия и прозата на Яворов, за да видим, че и те, и метафизично устремените символисти са в сложни, но съществени отношения с характерното за националното самопознание чрез литературата. Тук обаче ще прекъсна екскурсите в миналото, за да отбележа, че зрелостта на Сивриев като човек и творец съвпада с вече споменатия стремеж на българската литература за завръщане към „родното”, стремеж, обогатен от историческата перипетийност на България от Втората световна война до 60-те години.
В чисто житейски аспект за Станислав Сивриев достигането до това време е белязано от естественото откъсване от патриархалното лоно, от първите житейски уроци и сблъсъци – учение и изключване от различни училища, участие в партизанското движение и в заключителната фаза на войната, старозагорското кръщение във вестникарска и литературна дейност от 1946 – 1947 година, когато е в редакцията на „Литературен подем” (период, определен по-късно от Сивриев като „щастливо време!”), влизане в редиците на новото офицерство, работа в списание „Български воин” и големите уроци от общуванията с големи личности – Светослав Минков, Ламар, Талев, малко по-късно – с Константин Константинов, Орлин Василев и винаги – с Илия Бешков. За всички тях писателят е оставил прелюбопитни спомени, а „Словото на Бешков” и „До видело” са сред книгите, които имат завидната съдба да увековечат образите на забележителни и неповторими българи. Тук няма да се спирам върху стореното от писателя за увековечаване духа на художника – заявените в конференцията доклади са свързани с тази тема.
До 60-те години Сивриев чиракува в литературата – автор е на бързо загърбената стихосбирка „Батальонът с песни се завръща”, на „опипващите терена” „Пачка патрони”, „С едната истина”. Тук заслужава да се отбележи, че през 1959 г. Сивриев издава сборник с разкази, озаглавен „Петко войвода” – далеч преди Николай Хайтов да възвърне големия борец в пантеона на българските герои. Сборниците с разкази „Хората са навсякъде. Повест за думи, къщи, песни, звукове и тези, които са ги видели”, „Завръщане след бягство”, „Светът е стар” вече дават основание да се говори за избистряне на творческите предпочитания, за социално-нравствена и художествено-езикова конципираност на оригинално „сивриевското”. Така, според мен, за най-високо постижение на автора може да се изтъкнат книгите за Илия Бешков, сборниците разкази и очерци „Път към своите”, „…И земята престана да се люлее…”, „Ръжено кафе”(*), публицистичните и есеистичните книги „Искри от искри. Размисли, есета, публицистика”, „Като печелим – какво губим”, „Докато косих ливада”. Сега-засега относително най-пълна представа за Станислав Сивриев дава двутомникът избрани произведения по повод 60-годишнината от рождението му, пуснат от издателство „Български писател”. Тук са откроени основните проблемно-тематични предпочитания на автора, които са тясно свързани с преживяното от него.
Мисля, че за девиз на творчеството на Станислав Сивриев може да се вземе собственото му възклицание, изведено като заглавие на краткото есе „Светът е стар”. Тук, след като цитира сентенциите, дочути от разговорите и воплите на даръдерлии, писателят възкликва: „Светът наистина е стар! Но не на години, а заради това, което пренасяме със себе си от време във време…” Станислав Сивриев внушава, че именно в това субективно оцветено „пренасяне” на общопреживяното, на народния дух и мъдрост, се състои задачата на твореца. Иначе полемичен и дори радикален във възгледи и поведение, този човек би могъл да бъде определен като носител на традиционното, на апробираното като световъзприятие, поведение, изказ. Без да е консервативен обскурантист, той е с поглед обърнат назад – към съизмерването на настоящето чрез погледите и уроците на миналото. (Нещо подобно определя като характерно за отношението към бъдещето Пол Валери. Французинът смята, че в бъдещето се влиза гърбом, тоест – с лице към миналото.)
Сивриев е с душа, отворена към миналото, което за него не е свършило. Минало несвършено време! Той е с усет за „щафетността” на човешкото битие. Затова в публицистиката и белетристиката му като нравствено поведенчески стожер е фиксиран образът на бащата. Обущар, скотовъдец и прошенописец на неграмотните селяни, препатилият и мъдър човек е неизменно представян като съхранител и умножител на народностната етика и естетика. В случая имам предвид не реалната личност, а обобщеното й художествено изображение, израстващо до степента на символ за същностното в българския национален характер. Бащата открива скритите стойности на света и хората, той тълкува явленията чрез вглеждане в конкретиката, за да й даде извисени измерения. Той е несъмненият авторитет не по презумпция, не съобразно наложена и дотеглива конвенция. Авторитет, който не е авторитарен, а се доказва в живата практика! Занаятчията не се отнася към живота занаятчийски, държи на своя майсторлък и оценява чуждия. Така във „Възкръсналата дизия” бащата играе второстепенна, но орелефяваща роля – без неговото внимание и деликатно общуване с Шабан Чолака, който единствен в околията може да прави чановете „куйгун”, сюжетът е невъзможен. Бащата превръща реалното в песенно и приказно, което е пресъздадено сякаш с транс от автора:

Баща ми разклаща малките „каби”, още по-големите „инжи”, още по-големите „стамболи”, след това – останалите. Люмва и двойният зил в баша на най-големия чан, на „докузинджията”. Дъбовата гора е заприказвала, кучетата лавват и спират задъхани пред звънците, които баща ми бие със затворени очи, защото в тоя миг дванадесет приказни еркича с вити рогове и къносани перчеми са тръгнали към хоризонта на планината. Той се снишава пред сребърната дизия, намерила най-сетне истинския си глас.

В един прекрасен и по своему страшен разказ – „Навръх Иваново” бащата не се вслушва в тревожното предупреждение на майката – „Война е, Стефо, хора мрът, а ти си тръгнал послеть една песня…”. Той находчиво и паметно отговаря: „Хората, ако все тръгваха послеть песня, немаше тъй да мрът!” Става въпрос за Костадиновата песен, в която има такива думи:

Костадинице, нивесто,
Костадина са фатили
на върхън на Иваново,
на двана вриса студени,
на двана пътя – разпътя…

Мерак му е на бащата да отиде на Ивановата чешма и най-сетне сколасва, а то какво се оказва?! Но по-добре да предадем воплите на героя:

Време!… /…/ Турци продават добитък за паспорт, аз съм броил години, за да се напия от два чучура, че да попея в хладен буковак, а седя с празни очи пред една локва. /…/ Пред нас свети море, а в мене хлопат оклепани с кал камъни и локви цвъркат…

Няма я онази бистра вода, разрушени са поезията и героиката, хармонията е унищожена! Много може да се разсъждава тук, но най-добре е да се вслушаме в горестните откровения на бащата: „В красотата има отров-а… /…/ За грях прощават, за красота не прощават!…”
В „Зехир в кръвта” бащата ще изрече две краткословия, разкриващи стаената в душата – наследена и лично изстрадана – народна етика: „Нямаме си едно друго и търсим да накажем тоя, който го има…”; „Цаката на тоя живот е да обръщаш злото на добро!”
Може да се обособи цял цикъл разкази от типа на „баща ми в мен”, който включва „Загвозден ден”, „Живян живот”, „Премерена ръка”, „Скромните”, „Между мъже”, „Напред е страшно”, „Изпълнен съвет”, „Не за да се наядем”, „Какви мъже!”, „Квасът”. В тях централен е именно образът на непреднамерено мъдрия човек, който живее според словото, докато словото се опредметява от поведението му. В тази посока емблематичен е разказът „Три съвета”, който в мен винаги ще звучи във великолепното изпълнение на даръдереца Вели Чаушев. Изображението на кипналата младежка страст и утоляването й с Шина е сред върховете на иначе бедната на еротични визионерства българска литература (тук няма въобще да засягам бездарната порнография на някои днешни автори). Разказът завършва с коментара на неминуемата за всеки мъж среща с „греха”. Ето трите дреболии, които бащата мисли, че ще влязат в работа на любовния неофит:

С проста жена да не се захващаш. Ще те изложи!…;
И с маскари да не сядаш на кафе! И те ще те оцапат…;
Третата дреболия не е дреболия: ръки правят, уста разваля! Виж как ще си сложиш на езика кантар…

Е, тая последната дреболия, която хич не е дреболия, е хептен трудна, да не кажа невъзможна за преодоляване (особено от нашего брата, дето мачкаме словото, додето то не ни измачка и намачка).
И понеже подхванах еротичната тема, нека споделя нещо по повод разказа на Сивриев „Отминало лято”: отношението на мъжа към жената и досега би било пещерно, тя нямаше да е нещо повече от самка, да не беше словото с неговата облагородяваща сила. Ето как възкликва Идриз, когато разправя за въвеждането на невестата си в одаята:

А беше жена!… Пиронете изрипнаха от доскине – и те да погльоднат…

Страхотия! Не природата, цивилизацията коленичи пред женската красота. Но нека не разпалваме страстите, защото знайно е от Сивриев „Сламата гори и изгаря! Кръв, като се запали, не прегаря”. Да изстудим сега градусите до степента на скромните си литературоведски цели, че да кажем – в зрялата проза на Станислав Сивриев се откроява образът на творец, натрупал през годините не просто модерен социален опит, а съумял да осмисли народностната съдба, проявяваща се неизменно в слово и в поведение. За него особено скъпи са образите на непреломените стари хора, чиято гордост и своеобразна поетичност неизменно изтъква, и на „чешитите”, представени с колоритен хумор и в най-неблагоприятни за тях ситуации. В „Босилеков сън” релефно е представена Незифя, чийто глас глъхне в душата на повествователя: „На човека ни месото се яде, ни гьонът му се работи: една дума има в него…” И тази дума трябва да прозвучи, да отзвучи като завет, подкрепен от постъпките. Защото съкровените думи, извиращи от душата, задължават. Така в „Бабините журапи” героинята разказва с експресивна епичност: „И вървят, сине, вървят. Пъть ли е за извървяване! Отгоре облаци – думан. Дъжд летна – земя прахна…” Това е слово, идващо от сказанията, то носи тяхната магическа образна заклинателност. Затова за писателя „само добрите хора знаят приказки”, те са своеобразни медиуми между човешкото и прекрасното. Така в „Мораво сияние” Рифатица с тълкуване и слово приспива малкия, за да го въведе в един свят на трайно съхранимата поезия, казвайки: „Соя покров, Славчо, е приказница… Като те завия в него, моравото ще влезе в съня ти. Морав сън – хубав сън…” А ето финала на този разказ:

Какво ми е разказвала Рифатица – не помня. Но добре си припомням как покровът меко затопли шията ми, как моравите му полета бавно погълнаха другите цветове и ме люшкаха в полусън. Дървета шаваха, лизнати от неземна виолетова светлина, чието минерално сияние мина на талази през лъки и вирове.

Тук тържествува неподправеното великолепие на българския език, прозаично битовото се слива с високата поезия, с финеса на усетите, притежаван от българските символисти и унаследен сякаш от Константин Константинов – техния съвременник и близък приятел, дълбокия психологически реалист, опоетизирал ги в знаменитата си книга „Път през годините”. И зрелият Станислав Сивриев поема по онзи „път към своите”, както е наречена една от книгите му, завръща се към познатото и родното, за да преоткрие същностите на духовните завещания на бащите. Той затова споделя, че обича „старите родопски книжовници”, „скиталческия им дух”. За него Христо Попконстантинов е „праведник”, Стойо Шишков „властва над нас”, а Васил Дечов „с усета на роден писател извади из мрака на забравата нещо, което не е за забравяне”. Той прилича на тези ревностни родолюбци, които „имаха чувство за мисия и го носеха в сърцето си пеш през планината – от колибак на колибак, от бърчина на бърчина – с един оглозган молив и една евтина тетрадка в джоба”. За него литературата е народностно самопознание, чиито върхове са свързани с Ботев, Захари Стоянов, Илия Бешков, Иван Хаджийски, Цветан Стоянов. (Името на последния в тази поредица изглежда малко странно, ала ако си припомним борбата на Цветан Стоянов срещу „невидимия салон”, модерните взирания на големия познавач на световната литература в народната песен и завещанията на класиката, ще ни стане ясно откъде идва възхищението на родопчанина пред делото му.)
Сивриев е реалист, винаги воден от съзнанието, че словото извира от дълбините на действителното и че основната задача на писателя е както да предаде човешкото съдържание на реалното, така и да го промени, преборвайки или поне разобличавайки хищното и грозното от живота. Един постоянен страх има у този писател. Той е изведен в заглавието на „И душата лоясва”, за да бъде фокусиран в подпитванията и в новоизкованите сентенции на стрико Лиьо: „Едно е да си правиш сам мъка, друго е да ти я сторят… Ама и ти си прав: сам да си подкладеш мъка е голяма работа. Инак – лошо! Лоясала душа е лошо…” Нашият писател е чужд на спокойствието, затова няма влечение към безтрепетния обективистичен рисунък. Кипящите страсти на живота се опитва да пресъздаде той – затова прозата му винаги излиза извън тясно литературното, не признава школските предупреждения и възбрани.
Тук за последен път ще спомена Константин Константинов – този така скъп на душата ми автор! – за да припомня, че той е на мнение: сюжетът е само предлог писателят да изрази своето съкровено отношение към човешкото. Затова са нелепи рецептите какво е разказът и как се пише той. Те са за обучение, не и за творчество. Мисля, че Сивриев би се подписал под тези думи на писателя, но в случая мен ме влече да подхвърля хипотези, които се отнасят до стремежите на този автор и до същността на поетиката му. Според мен в повечето случаи замисълът при него възниква не толкова от случката (при видимото му пристрастие към разнородни истории, в които доминира анекдотичното), а от дума, от сентенция, обикновено разкриваща изкристализирало отношение към конфликти и битие. Затова и доста от творбите на Станислав Сивриев имат своеобразен притчов характер, тяхната иносказателност се декодира чрез максими и внезапни мисловни параболи от етико-философски характер. Опасността от трактатност при такъв подход в повечето случаи се преодолява не на сюжетно, а на образно-поетическо равнище.
Езиковата магия на най-стойностните творби на Сивриев заличава моралистичната преднамереност, без да елиминира етиката на послания и внушения. И все пак в разказите на този писател са видими и различими есеистико-публицистичните и документалните „наноси”. Според мен те в повечето случаи са органично вплетени в белетристичната тъкан, не дразнят, нямат нищо общо с догматиката и ортодоксията. Нещо повече – вероятно именно на тези особености на подходите при Сивриев се дължи впечатлението за многопластовостта на стилистиката му. Това е интересна тема за специфично езиковедско изследване, в което вероятно ще се открои и функционалността на диалектизмите и чуждиците (най-вече от арабско-турски произход). Мисля, че последните представят особения колорит на фразировката, нейната индивидуална специфика. Към това може да се прибави и особеният песенен „лад” на определени творби. Не става въпрос, че в тях се цитират песни, че героите им, както е в „Ташора” чрез пеене изясняват характер, отношения, позиция. Имам предвид самата „песенна направа” на фразата, нейната органична стилизираност в духа не само на „родопското”, което неизменно присъства. Под стилизираност не разбирам проявите на езиково розовоблудство, на сладникава сантименталност и умиление, което при доста автори превръща географията (родното място) в обект на агиографски риторики. Нямам предвид и отблъскващото красивеене на слога, по повод на което самият Сивриев отбелязва: „Най-грозни думи са красивите. От стилизаторските дантели се ползват писателите, които не познават Менделеевата таблица на думите.” (Преди много векове големият средновековен поет Низами е воювал срещу красивите думи, с които поетите описвали скъпоценните камъни и разкошните цветя. „Искате ли да има рози – станете земя!”, съветвал той учениците си. По земному позната, до известна степен грубовата и трогваща с естествената си прелест е прозата на Сивриев!)
Изграждайки специфична, винаги разпознаваема именно като негова стилистика, този писател е против школското жанрово разграничение. Той изхожда от собствения си творчески опит, когато твърди: „Най-добра литература е тази, в която се губи усещането за литература и писаното слово се изравнява с живата реч.” Сивриев е против онова, което нарича „жанрова опаковка”, свободолюбивият му дух излиза извън параграфите на „високата” книжност. Неговата общителност и отзивчивост се трансформират в художествено влечение към форми на изказ, в които доминира близостта до житейското. С известно чувство на автокритицизъм той споделя: „Един от дефектите на моя характер е, че съм малко лафчия. Паметта ми е претоварена с мои и чужди патила и когато имам приятни слушатели, обичам да ги разказвам, но не като литературен замисъл, а като житейски истории. Реагирането на хората често ме е подсещало в коя история дреме семката, която може да се оплоди и да даде плод.”
Разбира се, всеки автор изхожда от познато, видяно и чуто, от жизнения си запас, който винаги подлежи на умножаване, но работата не е в това, а в умението на дарбата да надвие над фактическото, за да го превърне в литература, която при цялата си фикционалност да е свързана с… „фактическото”. Изглежда лесно, а не е. Защо ли? Ами защото „Човек не бива да се нахаква в работа, за която няма бой”, както е казано в „Атовете линеят на въже”. Цялата работа е именно в боя на писателя, който винаги води своите боеве в името на житейски важното.
Последната игрословица ми напомня за дебютната книга „Боеве” (1946) на Йордан Вълчев. Между самобитните и дълго непризнавани търсения на писателя от граничния северозападен край и характерното за писателя от най-южния български град могат да се проведат множество успоредяващи наблюдения. Специално темата за войната (става дума за участието на българите в заключителната фаза на Втората световна) при Вълчев и Сивриев е разработена (при естествените различия между талантливите автори) в сходни аспекти. Няма го патриотарското, няма ги и акцентите върху идеологическото, така дидактично поставени дори в прозата на талантлив автор като Павел Вежинов. Йордан Вълчев и Станислав Сивриев са близки и по отношение на умението си да вплетат в разказите си за съдбовно трагическото хумористични епизоди и детайли, очовечаващи изображението. Едно по-детайлно сравнително изследване в тази посока би могло да доведе до интересни резултати, които при всички случаи ще представят антиофициозността на двамата писатели. Не е случайно, че техни тълкуватели независимо един от друг са подчертавали особената „бабеловска” интонация на творбите им за войната. И това при условие, че и Вълчев, и Сивриев не са познавали „Конармия” на Исак Бабел. Интересно!
Но нека оставим евентуалните компаративни наблюдения на бъдещите изследователи и се насочим към другата голяма тема, характеризираща създаденото от Станислав Сивриев. Тя е свързана с многоликите проявления на родното. За това стана дума – перипетиите на народностната съдба са в основата на прозата и публицистиката на Сивриев. Той изхожда винаги от проявленията на човечността – високата мяра на неговите герои. Един от тях – Барган – ще възкликне: „Де ходите бе, де се губите из тия студени градища? Ходи там, дето ще ти се засмеят!…” Друг ще посочи на сина си дялащия дъбови колони бай Иван, за да каже: „Ако няма такива хора, нищо няма да има… Ще ги почиташ. Може да станеш и учен, и на голяма почит, но на тях ще сваляш шапка. Ако се възгордееш пред ръце на майстор, каквато и титла да ти окачат, пак ще си нищо!…” Проявлението на обикновението в неговите трудови и поетични измерения открояват и прехласването на Сивриев пред мъжкото и героичното. Това е романтично преклонение пред онези, за които можеш само да възкликнеш – „Какви мъже!”. Това е заглавие на един от Сивриевите разкази за Брахъм Кавас. Разбойникът забелязва сред обречените на смърт овчари синът на Харить кехая, негов приятел от миналото, и го освобождава. Ала момчето отказва да напусне другарите си. Трогва се Брахъм Кавас, та освобождава всички. Поразителен е и героизмът на поручик Донев, който получава заповед за отстъпление, освобождава от клетва войниците си, след което изрича – „Поручик Донев на грък гръб не дава!”, за да остане докрай на позицията. А големият полковник Серафимов! Ето как го представя Сивриев:

Полковник Серафимов вчера е посрещан в долината под Рожен като освободител, днес трябва да отстъпва. Той слуша заповедта – лед го знои, зной го поледява:
– Предайте на бригадния командир, че лично на мен сте съобшщили заповедта… 21 полк няма да отстъпи. Сега се подчинявам единствено на България – нека тя ме съди!
Полкът на полковник Серафимов разби превъзхождащия го противник и премина в настъпление на юг, за да остави в нашата история примера на едно велико неподчинение.

Такъв е и примерът на Станислав Сивриев. Създаденото от него е израз на творческото неподчинение – срещу конвенциите на социалното, срещу претенциите на нормативното. Тук биха могли да се дадат множество примери от живота и творчеството му, но аз ще обърна внимание върху народопсихологическото му есе „Митът и другото”. Тук родолюбецът и романтикът, склонен да се прекланя пред изявите на патриархалната общност, търсещ и откриващ високото в човешките отношения, подлага на дълбок анализ историческите и битовите предпоставки за формирането на душевност и позиция спрямо света, които не бихме могли да определим еднозначно. Писателят отбелязва, че „късното християнизиране и мюсюлманизиране на Родопите /…/ създава нравствената обществена рамка на приличието”. Според него влиянието на духовенството, което има и правни функции „е изтласквало от повърхността грубите проявления на антагонизма, за да ги пренесе в подмолите, където е „шушо-мушо”, хитрият уюн без излизане наяве, мълвата, тайният донос. И всичко това – обвито с лицеприятие, ласкателство, къде повече, къде по-малко доловим фалш. Влиянието на библейския скепсис и кръстосването му с личния опит оформят една от чертите в народната психология: Човек сменя човека, но светът от това не се променя; Когато дойде ред гладният да се насити – няма насищане; И гърнето да удари камък, и камъкът да удари гърнето – все гърнето е зян; Светът се разваля от оправяне; Мъльчен пита, гъльчен – тоега; Напред е страшно – назад срамотно – дръж средата, но и там по-настрана от калабалъка; Ни горчив за изплюване, ни сладък за изядане; Не тръгвай в път, по който не можеш да се върнеш; Не плюй в бунара, защото край него ще загориш за вода; Целуни ръката, която не можеш да отсечеш.”
Малко ми е тежко и тъжно, ала няма как да не се съглася в правотата на писателя, когато, коментирайки подобен род сентенции, размишлява: „Ако се дешифрира изтънко, ако се свери с поведението, ще стане ясно защо силяхлъците ни висят по стената неопушени от барут, защо нашите сблъсъци са пушилка без пожар, за която и двете страни бързат да се оневинят взаимно: „Остави, холан, пиена рапта…” Ще се разбере и защо съществената част от взаимоотношенията се управлява с недомлъвки, тънка чупка около устата, едно пришепване. Ще се види и защо са рядко светкавичните възпламенявания между врагове, а тежките родови вражди ги няма. То е добрина и нещо друго; извисена човешка философия и принизена сметка: „Сетне е по-дльогу от зга!”
Пак повтарям – тежко е да приемеш такива наблюдения, но те изхождат от вторачването в бита, психологията, поведенческите нагласи на българина. Наистина, добротата и стремежът ни към разбирателство не са за подценяване, но „като печелим – какво губим”, както ни е запитал Сивриев. А и печелим ли нещо истинско с примирението си пред силата, със съгласието си с властници и чорбаджии? И тук си припомням късичкия, смешен, а всъщност страшен разказ „Грешка”. Настъпило е друго време, седмица минава откак „от общината виси червено знаме”, а тозборунци чакат да видят какво има да става. Знаят те – „Сиромах или много търпи и губи, или прибързва и пак губи.” Влиза беднякът Емин в кафенето – „обида го сърби, гняв го пали, кураж го лъже”, па току свива юмрук и виква към агите: „Добър ви день, другаре! Ей туй ще ви оправи вами!…” Тежки погледи се впиват в него, „обарват” Емин, „влязъл дето не му е мястото”. И ето го финала:

Юмрукът омеква и от него щръкват пет криви пръсти; вдигнатата ръка натежава и Емин я сваля смирено. Оголва жълти зъби, разкривен гъдел дваж подхвърля в носа му изпасани мустаци: един път и Емин се е пошегувал. Голяма работа! Той превива глава и както си е било винаги, слага ръка на гърдите си:
– Мараба, ефендилер…

Да коментирам ли? Отказвам се! Но кой, кой от нас в един или в друг случай не е бил като този Емин… Пак в този дух, но вече не чрез прибягване до комичното, е изграден публицистично интонираният разказ „Направи го Никола”. Към драматични размисли ни подтиква Станислав Сивриев – писател, чиято съвест е винаги настръхнала, разбунтувана срещу робската психика. Да си припомним разказа му „Чешма край асфалт”, където е пресъздаден един от многото епизоди на немарата не, ами на действената простащина, проявявана към хубавото. Тук разрушаването на прекрасната чешма с пеещия чучур предизвиква такива прозрения: „Като се отвърже робът, връзвай със свалените вериги това, което ще ползва като свободен! Защото той смътно ненавижда най-свободния от свободните – оня, дето заробва себе си заради него и може да направи за него нещо, което той не може да си обясни…”
Ето заради такива тежки въпроси и размисли, които отекват в съзнанието ни, които ни тревожат, си мисля, че сладостното и духовно извисяващо общуване със сладкодумния творец е и общуване, изострящо нравственото зрение към това, което ни заобикаля. Станислав Сивриев не възприема писането като забавление, като маниловско умиление пред света, а като художествени и поведенчески акции на човечността и дарбата срещу грозното, подлото, робското… Той е сред онези български писатели, чието четене, познаване и изследване е дълг на онези, които са убедени, че смисълът на литературата е в утвърждаването на човешкото у човека.

Златоград,
18 септември 2009 г.

(*) В този сборник с разкази, пуснат като пореден номер от библиотека „Факел” на издателство Профиздат през 1985 г. (рецензент – Младен Савов, редактор Наталия Величкова), са поместени разкази от предишни книги на Станислав Сивриев. Така писателят постъпва и в редица други случаи – издава сборници със стари и нови разкази. В случая обаче има нещо крайно смущаващо – турско-арабските имена на много от героите в познати вече разкази са подменени с български. Махнати или дадени с българските им съответствия са множество турцизми. Това се прави и в заглавията: „Възкръсналата дизия” става „Възкръсналите чанове”, „На въже атовете линеят” става „На въже конете линеят”, за да се стигне до смайващото – „Бабините журапи” е префасонирано в „Бабините думи”. Това кощунство явно е последица от току-що наченалия тогава „възродителен процес”. Съвършено правилно в последното издание с творби на Станислав Сивриев – „Върти се, върти се…” (2009, издателство „Захарий Стоянов”) разказите са дадени според оригиналната им начална версия. Чест прави на редактора Тодор Коруев, че е възстановил справедливостта! Естествено – тук се позовавам на непоправяните творби и не цитирам нищо според срамно „скопените” им версии в „Ръжено кафе”. Обратно в текста