ПЪТ
превод: Василка Хинкова
ПЪТ
Смътно през мъглата
месецът поглежда
и лежат полята
в ледена одежда.
С тънък скреж покрити,
отстрани в колони
мяркат се брезите
със безлистни клони.
Бързо през полето
тройката се рее
и звъни звънчето,
и коларят пее!
С тройката пътувам
в снежното мъртвило,
в скуката тъгувам
за полето мило.
1841
——————————
АРЕСТАНТ
Тъмна нощ. На бяг те кара,
но е тъй дебел зидът,
а и двата катинара
на вратата вън висят.
В дъното на коридора
се разхожда часовой
и звънти о шпора шпора,
сам в нощта скучае той.
„Часовой!” - „Какво, кажете!”
„Престори се на заспал
да прескоча зидовете,
че така съм закопнял
да си видя края роден
и любимата жена.
Искам там в леса свободен
да умра на тишина!”
„Да помогна? Лесна дума!
Божа твар съм - не е грях!
Мен ме плаши не куршума,
а от боя ме е страх!
Ще ме преведат край строя
и на утрешния ден
ще остана подир боя
само труп окървавен!”
И пак нищо не говорят.
Где ли ще намери мир?
Тука ли ще го затворят,
или пратят във Сибир?
Със верига на нозете
ще го бият там до смърт
и без ножа във ръцете
дълги дните ще текат.
1850
——————————
***
Човекът, непопадал ни веднъж
под ударите на съдбата,
е много жалък. Истинският мъж
излиза гордо из борбата.
И пак върви спокоен, вдъхновен,
глава пред нищо не склонява;
тъй златен къс на огън претопен
по-тежък и пречистен става.
1855
ДОРОГА
Тускло месяц дальний
Светит сквозь тумана,
И лежит печально
Снежная поляна.
Белые с морозу
Вдоль пути рядами
Тянутся березы
С голыми сучками.
Тройка мчится лихо,
Колокольчик звонок;
Напевает тихо
Мой ямщик спросонок.
Я в кибитке валкой
Еду да тоскую:
Скучно мне да жалко
Сторону родную.
1841
——————————
АРЕСТАНТ
Ночь темна. Лови минуты!
Но стена тюрьмы крепка,
У ворот ее замкнуты
Два железные замка.
Чуть дрожит вдоль коридора
Огонек сторожевой,
И звенит о шпору шпорой,
Жить скучая, часовой.
“Часовой!” - “Что, барин, надо?”-
“Притворись, что ты заснул:
Мимо б я, да за ограду
Тенью быстрою мелькнул!
Край родной повидать нужно
Да жену поцеловать,
И пойду под шелест дружный
В лес зеленый умирать!..”-
“Рад помочь! Куда ни шло бы!
Божья тварь, чай, то ж и я!
Пуля, барин, ничего бы,
Да боюсь батожья!
Поседел под шум военный…
А сквозь полк как проведут,
Только ком окровавленный
На тележке увезут!”
Шепот смолк… Все тихо снова…
Где-то бог подаст приют?
То ль схоронят здесь живого?
То ль на каторгу ушлют?
Будет вечно цепь надета,
Да начальство станет бить…
Ни ножа! ни пистолета!..
И конца нет сколько жить!
1850
——————————
***
Тот жалок, кто под молотом судьбы
?Поник - испуганный - без боя:
Достойный муж выходит из борьбы
?В сияньи гордого покоя,
И вновь живёт - главы не преклоня -
?Исполнен вдохновенной пищей;
Так золото выходит из огня
?И полновеснее и чище.
до 1855
