Ангел Тонов

Из книгата „Константин Величков” (2015)

Константин Величков е не само активен общественик и политик. Той е инициатор и участник в създаването на множество просветни и културни начинания и закони, организира училища и културни институти и работи активно за културното развитие на своя народ.

Културната политика на Величков и грижите му за развитието на образованието, просветата, театъра, библиотеките, музеите, журналистиката са най-обаятелните страни от многостранната му дейност и чрез нея оставя трайни следи в духовната история на свободна България.

Разбрал потребностите на българския народ, излизащ от векове безпросветно робство, той избира просветната и културна дейност за свое призвание, като им посвещава труд, ревност, грижи, всеотдайност и настойчивост.

Сам един от най-образованите хора у нас в първите години след Освобождението, утвърждава, че културата и изкуството, съединявайки духовното и материалните блага, очертават пътищата, които водят към напредък всеки народ.

Той иска действената и облагородяващата сила на изкуството да развива у човека стремежа да твори красота не само за себе си, но и в полза на обществото.

Вярно разбрал, че невежеството става извор на страдания и на робство, предлага разностранна програма за културното развитие на своя народ, която включва обновлението на училищата, читалищата, библиотеките, театъра, журналистиката, литературата, стремейки се чрез тях да европеизира духовния живот в България.

Той утвърждава, че образованието не трябва да има само утилитарен характер.

Училищата, читалищата и останалите културни институтти са призвани да възпитават у хората вкус към хубавото, което да ги облагородява и пленява, да разбужда високи помисли, да укрепва духа и тялото и да насажда усет към прекрасното и човешкото.

Според Величков училищатата са „най-главний лост на възрождението ни, най-сигурний залог за народната ни бъдъщност и първо условие и решаващ фактор за общонародното просвещение.”

Загрижен за появата на българска и патриотично настроена просветена младеж, той пише: „От нашите училища може само… да излезе тая многобройна и патриотическа просветена младеж, на която ще поверим по-нататъшното развитие на съдбините на отечеството ни и изпълнението на заветните ни народни желания.”

Обявява се против разбирането, че с отслабването на тялото ще победи духа на човека и настоява за училище и за просвета, които да разбуждат високи помисли и стремежи, да укрепват духа и тялото и да развиват и възпитават усет към прекрасното и човешкото

Своята просветителска дейност продължава, разширява и конкретизира като Директор на Просвещението в Източна Румелия, отдавайки много сили и енергия за организирането на училищното дело в Областта.

Подготвя съвместно с Областния училищен съвет няколко нови законодателни инициативи: Законопроект за Областно юридическо училище; Законопроект за училищните съвети; Проекто-програма за областните гимназии. Издава „Проект за образованието”, в който се посочва важността на Средното образование. Спомага за откриване на икономическо училище в Пловдив.

Активният му интерес към образованието като Директор проличава и в отношението му към въпроса за Единния правопис в училищата и със специална наредба го въвежда като постоянна практика в училищата.

И като резултат от Величковата дейност на Директор на просвещението в Областта вече съществуват 25 мъжки и женски средни училища, две мъжки и две девически гимназии, а като стипендианти в страната и в чужбина изпраща от Областта да се учат 210 млади българи, свидетелства М. Маджаров.

Вече министър на Просвещението в правителството на К. Стоилов, Величков осъществява редица нововъведения и реформи в образователната система на свободна България.

Министърът стабилизира материалното положение на учителите, като се грижи навреме да им се изплащат заплатите.

Същевременно предявява твърде високи изисквания за образованието на учителите, държи да се отнасят сериозно към обучението по роден език, уволнява от училищата неграмотните, така наречените „наустничари”.

Негово дело е и учредяването през 1885 г. на Висш учебен съвет. Това е нов образователен и административен орган, който говори за Величковия стремеж да налага колективното ръководство в решаването на училищните проблеми.

Учредява сп. „Ученическа беседа” (1900-1904 г.) и начева от 1896 г. издаването на сп. „Училищен преглед” за проблемите и потребностите на училищното образование.

С дейността си като министър на Просвещението организира и осъвременява българското образование, настоява в българските училища да влязат подготвени и образовани учители и прави сполучлив опит да ги свърже с училищата на напредналите европейски страни.

С нарочни Окръжни министърът преустройва девическите гимназии, организира ученически библиотеки с читални, въвежда задължителна ученическа униформа и ученическите екскурзии, чрез които тласка физическото възпитание напред.

Настоява Народното събрание да подкрепи не само уреждането на библиотеката в София, но и библиотеката във втория град на България, Пловдив.

Издава и Закон за депозиране по два екземпляра от всички печатни издания в софийската и пловдивската библиотеки.

Един от най-ярките приноси на К. Величков в разнообразяването панорамата на културния живот в Следосвобожденска България е откриването на Рисувалното училище, негова заветна мечта и венец на културната му дейност, внасяйки в Народното събрание „Законопроект за откриване на Рисувално училище.

Темпераментът, упоритостта, настойчивостта на Величков се проявяват най-убедително и красноречиво в своята парламентарна реч в отговор на Петко Каравелов.

В Речта си в защита на Законопроекта за откриване на Държавно рисувално училище в София предлага програма за културното развитие на страната и прави страстна апология за ролята на изкуството в развитието на прогреса на човечеството, но и на българите: „… ни един образован човек, който има право да носи това име, не може да не знае, че изкуството е изградило оная великолепна триумфална арка, през която минаха науката и свободата и хвърлиха своите зари върху человечеството.”

Речта съдържа Величковите разбирания за ролята и мястото на изкуството, което въздейства върху чувствата на хората и формира техния вкус към прекрасното.

На това предложение на Величков се противопоставят политическите му противници в лицето на премиера Петко Каравелов, а Алеко Константинов му посвещава няколко фейлетона. („Дребни работи” и „Кандисахме”).

Изхождайки от политическите си пристрастия, те не разбраха Величковите патриотични подбуди и отправиха незаслужени язвителни нападки срещу безкористния министър и културен строител, че се готви да му стане директор.

Затова още по-голямо е тържеството на Величков, когато десетгодишното успешно съществуване на училището е убедило и най-упоритите му противници в неговата прозорливостт за потребността на България от Рисувално училище.

За да разберем удовлетворението на Величков от постигнатото, ще цитирам част от писмото му до проф. Ив. Шишманов, подарявайки му екземпляр от превода си на „АД”: „… заради радостта, която ми дадохте повод да изпитам, една от най-хубавите, които облажават живота ми като преименувахте рисувалното училище, което е тъй скъпо на сърцето ми, в Академия на изящните изкуства”.

К. Величков не остава безразличен и към развитието на театралното изкуство у нас и полага грижи за създването и развитиетона театъра в Източна Румелияп и Обединена България.

Когато през 1881 година в Пловдив се открива първият театър „Люксембург”, той е един от най-горещите му поддържници. Във в. „Народний глас помества информации за представленията на театъра, насърчава артистите, сочи нуждата от театър и укорява гражданите за слабия им интерес към играта на трупата.

В статиите и в цялостното му отношение към трупата проличава вярното разбиране за театъра като духовна потребност за всеки културен човек. Утвърждава ролята на театъра да обогатява и разбужда у него високи помисли, да го откъсва от пошлото и грозното в живота.

Патриот и ценител на театралното изкуство, той живее с духовните потребности на своето време и остро чувства липсата на облагородяващо¬то му въздействие върху хората.

Наред с литературата той оценява положителната роля и на театралното изкуство за духовното развитие на българина и за европеизирането на културния живот в Източна Румелия.

При обсъждането в Областното събрание за отпускането на 75000 лева за проекта „За съставлението на движима театрална трупа” се водят спорове относно одобряването на проекта.

„Ако искаме доброто на нашия народ, трябва да разширочваме полето на изкуството. Един народ, който знае само земята да работи, той не може да извърши големи работи.” - пледира Величков. Той откликва на всяка проява на художествената интелигенция в Областта и стимулира творческия талант на българина.

И като министър на просветата в София продължава грижата си за развитието на българския театър. Увеличава държавната субсидия от 30,000 лв. на 50,000 лв за артистите от трупата „Сълза и смях”, като им дава възможност да отделят повече внимание на професионалните си занимания.

Големият наш артист Иван Попов отбелязва че Величков учредява Управителен комитет, който да се грижи за стабилизирането на трупата и да я подготви в едно близко бъдеще да се превърне в държавен театър.

Величков изпраща с държавни стипендии най-талантливите български артисти Адриана Будевска, Вера Игнатиева, Гено Киров и Кръстю Сарафов в чужбина, за да учат театрално майсторство.

За ползата от грижите на министър Величков за издигането на културата в България и за професионалното развитието на творците на тази култура свидетелства и друг голям наш артист Кръстю Сарафов Сарафов: „Ако не беше Величков, едва ли някога би се говорило за мен. На него дължа много. Колко хубаво било, ако в България има повече величковци, които с идеализъм, стигащ до себеотрицание, биха служили на своя народ до последния си час. Неговото дело е грамадно. Всеки човек на изкуството би трябвало да се прекланя пред светлата му памет.”

Не само с политическата и литературата си дейност, но и с вестниците иска да е полезен на народа и отечеството.

Определяйки задачите на в. „Народний глас” в първия му брой пише: „Вестникът ни ще бъде верен тълкувател на желанията и стремленията на народа ни… Той ще държи публиката в течението на всички по-важни вътрешни и вънкашни събития и работи… С една дума, ний не ще пощадим нищо, за да направим вестника верен отзив на народната воля, защитник на неговите права.”

Величков осъзнава ролята на вестниците за формирането на общественото мнение и ги определя като трибуна, „от която известни лица разпространяват известни мнения и взглядове и чрез него всеки може да изкаже убеждения, своите взглядове върху делата на управлението, върху разните икономически и политически въпроси и пр.” Те не само формират общественото мнение, но са и израз на демократизъм и възможност на гражданите да въздействат върху държавното управление.

И обобщава: „Но от обществена точка зрения вестникът е един орган, който е предоставен на разположение на обществото, за да си изразява то мнението си чрез него; тъй щото вестникът принася много голяма услуга на обществото.”

И като журналист Величков защитава демократични убеждения и иска журналистиката да бъде крепителка на демократизма и закона.

Величков стана инициатор на множество културни проекти и начинания, блазни се чрез разностранната си културна дейност да насочи народа си в пътя на напредналите в културно отношение страни.

Той превърна в дело твърде много проекти за развитието и преуспяването на училищата, читалищата, библиотеките и музеите; работи за укрепването на българския театър; стремеше се да постави журналистиката в служба на националните интереси.

И всичко това, поставено на фона на меркантилната обществено-политическа обстановка, налага убедително К. Величков като безспорен и способен организатор на културния живот и всеотдаен труженик за създаването на интензивен, разностранен и плодотворен творчески живот в България.

Дейността на К. Величков като депутат, министър, журналист и културен строител има едни и същи подбуди - да организира и развива, да създава подходяща атмосфера, която да стимулира към духовно извисяване, да импулсира развитието на талантите, да поражда ламтежи за многостранна културна дейност, вдъхновена от любов към отечеството.

Просветната и културно-организаторската дейност на К. Величков се вдъхновява от ентусиазма на идеалиста, емоциите на патриота и безкористността на човека.

Той не само насочва и спомага за културния подем в страната, но се налага и като талантлив организатор със завидна образованост и рядко душевно благородство.

На човешкото съществуване гледа не само като създаване на материални блага, но и като стремеж към по-възвишени идеали, разбуждан от общуването с изкуството.

Неговата прозорливост и широта на културната му политика очертават верните перспективи в книжовното развитие на страната, за да застигне образованите европейски страни.

Дейността на К. Величков като депутат, министър, журналист и културен строител има едни и същи подбуди - да организира и развива, да създава подходяща атмосфера, която да стимулира към духовно извисяване, да импулсира развитието на талантите, да поражда ламтежи за многостранна културна дейност, вдъхновена от любов към отечеството.

Просветната и културно-организаторската дейност на К. Величков се вдъхновява от ентусиазма на идеалиста, емоциите на патриота и безкористността на човека.

Той не само насочва и спомага за културния подем в страната, но се налага и като талантлив организатор със завидна образованост и рядко душевно благородство.

На човешкото съществуване гледа не само като създаване на материални блага, но и като стремеж към по-възвишени идеали, разбуждан от общуването с изкуството.

Неговата прозорливост и широта на културната му политика очертават верните перспективи в книжовното развитие на страната, за да настигне образованите европейски страни.