Творчеството на Георги Караславов и литературата от 30-те и 40-те години на ХХ век

Панко Анчев

1.

Преходът от 20-те към 30-те години на ХХ век в обществената история и в литературния процес е най-сложен и трудно обозначим, поради което не и изследван. Той е сякаш прекалено плавен, без резки изменения, беден на нови форми и идеи. В него няма бурни страсти, жестове, революционни действия. Твърде бавно се променя и личността, за да кажем кога точно се появява новият тип, който дава облика и характеристиките на десетилетието. Литературата се поуспокоява; делникът навлиза изцяло в нея, а той външно е твърде равен, сух, битов. Конфликтите не избухват изведнъж, а се натрупват постепенно в очкване на някаква бурна причина, за да се проявят в някаква радикална форма.

Затова и сякаш няма нови ярки имена, творби, поколение.

За сметка на това трябва да подчертаем, че литературата видимо се разделя на два социално обозначени потока, които т. нар. „пролетарски критици” наричат „буржоазна” и „пролетарска литература”. Те имат дори свои апологети и идеолози, своя естетика, която ги обяснява и обусловява. Литературната периодика също се разделя по техния образец, за да приюти своите писатели и им даде постоянно трибуна за изяви. Точно сега обаче пролетарската литература набира енергия и сили и излиза от своята затвореност и социално-касова и политическа ограниченост, за да започне да изразява не само класата, към която принадлежат нейните създатели, а и цялото обществено съзнание. Причината е, както в появата на ярки таланти сред тях, така и в това, че проблемите на пролетариата вече са станали проблеми на цялото общество, макар революционните му идеи все още да се посрещат враждебно и със страх. Но самите проблеми не могат повече да се отричат и подминават от обществото. Защото са проблеми на времето и хората.

Аз не случайно започвам с ролята на пролетариата и неговата литература през 30-те години. Тази роля и увеличаващата се постоянно сила на работническата класа са свидетелството за извършващите се в България сериозни икономически измения, довели до нейната индустриализация и увеличаване броя на заетите в промишлеността работници. Това промени и структурата на населението. Градът вече е типичното българско място за живеене, а селото придобива все повече нов облик. То, подобно на града, се обуржоазява и комерсиализира.

Българският свят вече е различен от онова, което е бил само преди едно десетилетие. Как тогава литературата ще остане същата. Тя свидетелства за тези промени и изразява новото обществено съзнание.

30-те години са някак по-тихи - поне в сравнение с предходните две десетилетия. Отшумяват събитията от 1923 и 1925 година, когато обществото освободи огромна социална енергия. Направеният тогава избор на посоката на развитие не се поставя под съмнение, въпреки че класовите борби не стихват. Но през 30-те години те са някак под видимия най-горен пласт и се водят с политически средства, но без оръжие и проливане на кръв. Извършеният на 19 май 1934 година преврат бе опит да се успокои напълно общество, като бъде изведено от партизанските страсти и бъде поставено в по-спокойни условия, за да се съсредоточи в изграждането на икономиката.

Събитията в Западна Европа отвориха пътя пред националсоциализма и фашизма към държавната власт в Италия и Германия. Тези идеологии бяха посрещнати радушно и дори с въодушевление от някои обществени среди, защото бяха обявили за своя главна цел ревизията на Ньойския договор, разкъсал България и откъснал от нея територии. Но за да се стигне до ревизията на този тежък и позорен за нас договор, бяха необходими не просто усилия, а световна война, за да се промени и световният ред и се установи нов лидер в международните отношения. А това щеше на нас българите да ни струва огромни лишения, жертви, загуби, погроми и блатоубийства.

Обществото се подготвя и за този сблъсък, който ще се превърне в начало на нова революция.

Предчувствието за революцията ще открием и в литературата на писателите от 30-те години.

2.

Литературата на 30-те години е изцяло социална, бих казал дори, че е и определено политическа. Или политизирана. И е изцяло свързана със социално-политическите процеси и зреещите революционни бори. Тя е преодоляла почти напълно модернизмите и се върнала в традициите, търсейки в тях идеи, мотиви и изразни средства за новото си естетическо и социално битие. Но и основите на ново съзнание за нравствените ценности, върху които да се утвърди от тук насетне бългаският свят. Сега споровете от края на ХIХ и началото на ХХ век дали литературата трябва бъде „тенденциозна” или да остане „чиста”  от злобата на дена и бъде израз на личните душевни вълнения и чувства на писателя, през 30-те години е вече нелеп и немислим. По-скоро неуместни са творби, които са изцяло лични, откъснати от проблемите на обществото, затворени в личния свят на твореца. Това говори за настъпили сериозни изменения не само в литературата, но и в естетическото съзнание, в критериите за нейната оценка и за обществената й роля.

Глобалният свят се е политизирал до крайност, настъхнал е и се е разделил на зони, военни съюзи и врагове. Първата световна война още не е отшумяла, а се задава нова война. Предусещането за нея зрее и става все по-тревожно. Това усещане нагрява и социалното напрежение - то нагнетява и политическите борби. Войната не може да се води, ако държавата и обществото не са постигнали някакво относително равновесие на силите, от които зависи тяхното състояние.

Политиката навлиза в селото и започват борбите за власт. То вече не е просто някакъв фактор, от който зависи победата на една или друга партия, поради което партиите постоянно го облъчват с посещения и агитации. Тук сега борбата е кой да управлява самото село, общинските дела и най-вече общинските земи. Властта на село е власт абсолютна, даваща възможност за извличане на ползи за тези, които я държат. И за техните покровители в града, разбира се.

Но и нещо друго ново е настъпило в селото, което непременно трябва да се подчерта, което по-долу ще бъде анализирано в творчеството на Георги Караславов. Променило се отношението към земята, домашното животно и дори към природата. Селянинът, особено по-имотният, но и бедният, е станал прагматичен и егоистичен. Онази чиста и всеотдайна любов към земята, която беше основно чувство в творчеството на Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков, е отстъпила място на прагматичната. Добра и мила е онази земя, която носи печалби; тя затова се обработва - не толкова за да храни собственика, а за да го направи още по-богат. Не земята, а парите правят човека богат - макар и чрез земята. Но сега значението му се определя от това колко и какви пари притежава. Затова и не се радва чак толкова на труда и от труда, а от ползите, които този труд ще извлече от земята.

Това ново отношение към земята и животното е началото на процеса на разрушаване на селото. Той започва именно през 30-те години, а не е от кооперирането през 50-те. Кооперирането само го ускори и задълбочи, направи го необратим. Сега то се разрушава, защото е започнало ликвидирането на дребния собственик, който, потъващ все повече в бедност и непреодолими затруднения, не е в състояние да се съпротивлява на процеса.

През 30-те години селото губи от онази пасионарност, в която бе изпаднало в края на ХIХ и началото на ХХ век и която го вдъхновяваше да се осъзнава като водещата сила и спасител на България. Тази пасионарност го изведе до властта и го убеди (или заблуди), че нему е възложено спасението и въздигането на българската държава. Причината за разпада не е превратът от 9 юни 1923 година, когато бе свалено законното правителство на земедлеците. И този преврат разруши тази илюзия. В селото, а и в цялата държава, вече бяха започнали сериозни трансформации в социалната структура и в характера на обществено-политическата система. Те протичаха ускорено в града, който се индустриализираше, но и в селото, което превръщаше земеделието и животновъдството в индустрия. Това рязко го разслои и промени характера му. Сега вече начело там заставаше не най-авторитетният и най-добър стопанин, обичащ земята и животните, а този, който е натрупал пари и чрез парите може да си купи властта и се задържи в нея. За селската реалност това наистина е революционна промяна, която създаде и утвърди нов обществен ред.

Започнало е прословутата изравняване на селото с града, за което толкова много ще се говори през 60-те години. Все още то се проявява само в политическия живот и в начините на печелене и упражняване на властта.

Тези изменеия изискват своите достоверни и естетически значими свидетели в литературата. И те се появяват. Един от най-ярките и значимите сред тях е Георги Караславов.

3.

По творбите на Георги Караславов от онова време можем да съдим как икономическите и социалните изменения променят живота на отделния селянин. Най-отчетливо и може би най-остро конфликтите в новото село са показани в повестта „Селкор”. И това определя значението й за българската литература въпреки недостатъчната степен на нейното художествено осъществяване. Но като картина на селото от 30-те години тя е показателна, защото представя ново устройство на обществото и разделителните линии в него.

Аз тук често подчертавам наличието на нови разделителни линии в българското село от 30-те години, защо по тях се разполагат групите в него. Селото е преодоляло родовата организация. Сега в родовете и семействата връзките не са толкова здрави - дори разделителните линии преминават през тях. Определящите причини за сдружавания или вражда са имуществените, но вече с неизменния политически привкус. Едни срещу други са не просто богатите и бедните, а принадлежащите на един или друг политически кръг, който е или на власт, или е в опозиция. Те водят истинска война с всякакви позволени и непозволени средства. И нищо не може да ги смири и примири.

След Христо Смирненски, който в началото на 20-те години открито заяви политическите претенции на пролетариата и готовността му да промени радикално българския свят, пръв Георги Караславов представя новия герой на времето, проникнал в селото и започнал активна и резултатна пропаганда на необходимостта от революция, за да се промени животът и се установи справедливост. В повестта „Селкор” (1933) се разработва един нов проблем: проблемът за привличането към тези идеи на неорентираните и неосъзнати селяни. Вече има не малко хора на село, които са осъзнати класово и са приели да бъдат и идеологически пропагандатори, и осъществители на идеите, които популяризират сред близки и познати. Под тяхното влияние попада ратаят Казака, който е бил лъган от чорбаджията си, че ще го вземе за зет. Бедният и наивен младеж работи за трима, за да се хареса на своя господар и уж бъдещ тъст. Но когато най-накрая го изгонват от чорбаджийския дом излъган и унизен, той отваря очи и уши и жадно поглъща думите на комунистите и охотно и убедено тръгва след тях. Проблемът, за който става дума, е оголен в повестта и е представен тезисно. Но точно поради това е по-лесно да се види какво и как се случва, как се създава нов тип обществени противопостояния и по какъв начин те биват разрешавани. Сега дори и тези, които имат някакъв имот и могат да се изхранват от него, не са доволни от положението си, защото разбират, че най-богатите им отнемат всякакви възможности, но и ги заплашват да ги лишат от това, които все още притежават.

Възникналите конфликти не могат да се разрешат нито от само себе си, нито от съда. Защото са заложени в самата същност на системата от нейния егоизъм и несправедливост. Но те не само разделят селото на две, но измъчват и изпълват с душевно напрежение отделните селяни, разколебават ги или ги ожесточават. На думи е ясно и лесно, но в живота е далеч по-сложно.

Предходниците на Караславов показваха страстта на селянина към земята, пораждаща желание да се притежава повече. През 30-те години, когато времената се усложняват, настъпва криза и надвисва заплаха от трагични събития и нови радикални промени, страстта е да не изгубиш нищо от това, което притежаваш. Няма как и от къде да увеличиш земята си, ако си беден или недотам богат. Всяка педя земя е по-ценна и от злато. Селянинът знае, че сега не само с труд се печели. Трудът е все още добродетел, но средството да имаш повече и да не губиш, са парите. А тях ги притежават малцина.

В „Татул” Георги Караславов ни показва в образа на Мариола човекът, който има твърде малко и се е хванал за това „малко” и не го отстъпва за нищо на света. В „Снаха” Юрталана, притежаващ много, държи отчаяно на една своя нива и е готов да пожелтва себе си, да отиде в затвора, но да не я даде на снаха си. Мариола се страхува да не обеднее, отстъпвайки на Тошка, която вече за нея е чужд човек, полагащото й се като наследство на внука. Защото ще се наруши целостта на имота, а ако това стане, все едно че всичко е изгубено и е било събирано нахалост. Дори страхът не е сякаш толкова от бедността, а именно от разрушаването на едно цяло, събирано и окръглено цял живот и с цената на огромни усилия. Случи ли се подобно нещастие, животът губи смисъл, трудът се обезценява. Някога това се наричаше „частнособственическо чувство”. Но мисля, че то е много повече от подобно чувство. У Елин Пелин него го имаше, защото тогава селянинът тепърва събираше имота, уголемяваше го и го окръгляше, за да се гордее с него и с любовта си към него да изпълва душата си и да намери смисъл в живота.

Караславовият селянин достигнал до друго равнище, придобил е друго отношение към имота и себе си, към онова, което притежава и обработва, но преди всичко към онова, което може да изгуби. Стархът от загубата, от нарушаване пълнотата на цялото се е превърнал в обсесия, която го трови и не му дава нито за миг спокойствие. Да не говорим за някаква хармония или душевно равновесие. Селянинът на Георги Караславов е изгубил душевното си равновесие, но не го търси, за да си го върне. Това е най-чудно и необяснимо. Той не иска сякаш да живее спокойно, без страхове и вълнения, без кавги и изпитания, защото се е политизирал окончателно.

Политизиран до крайност, обсебен от социалните конфликти, но и придобил съзнанието, че трябва да отстоява позициите си, героят на Караславов започва да събира нови сили, за да ги приложи не в труда и любовта си към земята, а към борбата за власт и за социална справедливост.

4.

Върхът в осъществяването на тази тема в творчеството на Георги Караславов, а и в българската литература от 30-те и 40-те години на ХХ век е романът „Снаха” (1942). Той се появява в началото на 40-те години, но свидетелства за процесите, започнали в предходното десетилетие.

Новата реалност ражда герои като Юрталана, Севда и нейните родители. Преди няма да ги срещнем в българската литература. Бих казал, че те са духовните деца на Мариола от „Татул”, но вече освободени от нейната примитивна жестокост и грубост.

Юрталана е новият тип селски богаташ, върху когото се крепи и развива българското село в навечерието на Втората световна война. Отдаден изцяло на стопанството си, за него най-важното е да се свърши добре работата, за да извлече полза и печалба. Никакви чувства не го владеят освен любовта към парите и изгодата. Той е готов да плаща за добре свършена работа, защото само такава работа носи полза и парите многократно се възвръщат. Практицизмът на Юрталана е пословичен. Чрез него той живее живота си, радва му се и е доволен. Той е, казано на днешен език, мениджър, знаещ своето дело, но и интереса си. Нищо не може да го накара да пренебрегне своя интерес или да тръгне срещу него. И когато Севда му казва, че иска да й даде Голямата нива, мъката му е неизмерима. Не защото тази нива е толкова богата, но нея той я оформя старателно, дълго и умело, за да му дава най-много и най-качествено зърно. Формално Юрталана може и без нея - нали има толкова много. Но Голямата нива е гордостта му. Ако я отстъпи, стопанството му ще изгуби целостта и силата си и макар че няма да го направи беден, ще отнеме смисъла и същността му. Затова решава да се предаде на прокурора. По-добре да лежи в затвора, отколкото да се лиши от сърцето на земята, която го е направила свой господар и му дава толкова много.

Родителите на Севда се досещат, че Юрталана ще рухне, ако се лиши от най-скъпата си земя. С нея те няма да направят нищо, защото за тях тя е просто земя, а и са лишени от качествата на Юрталана. Но той ще бъде унизен и смазан.

Трудно е да се опишат с думи страстите, владеещи Юрталана. Защото не е лош човек, не е злобен, нито алчен или отмъстителен; дори понякога е чувствителен. Той знае, че бъдещето е на машините и че скоро те ще завладеят селото, ще променят земеделския труд, ще го направят по-лек и по-производителен. Затова и мечтае малкият му син Алекси да се изучи и поеме стопанството от ръцете му, за да го преобрази с машините. Юрталана събира и окръгля земите си и с тази цел. Така един ден ще е по-лесно те да бъдат обработвани от машините.

Властта на Юрталана над селото не е политическа, а чрез ума и начина на устройване на стопанството му. Той е богат, защото знае и умее да работи и преценява кое е полезно и изгодно, кое ще се хареса и продава скъпо. Надарен е с нюх на капиталист.

Но и така не е радостно да се живее. Може да си богат и да работиш по нов начин, да си отдаден изцяло на „бизнеса” и пак да си нещастен. Обикновено такива хора са нещастни. Променила се е динамиката на живота в селото. То е заприличало на града, станало е неспокойно, несигурно, зависимо от обстоятелствата и случайностите. Трябва да си постоянно нащрек, да предвиждаш опасностите, за да си подготвен за тях. А те винаги идват изневиделица. Сега те не са в капризите на природата, а в жестокостта на пазара и политическата конюнктура.

Юрталана отива спокоен и уверен в себе си да се предаде на властите и си признае за убийството. Каквото има да става, ще стане. За него затворът е по-малкото зло и той го предпочита пред това да се спаси с цената на най-скъпото, което има.

В обществото вече са дошли други хора и скоро те ще го превземат окончателно…