интервю на Георги Н. Николов с поетесата от Австралия Станка Николова

- Таня, ти отдавна живееш в Австралия. Как изглежда от това далечно разстояние днешна България и с какво е известна тя там?

- Да, десет години не са малко, но не са и толкова много, както е при доста от българите, живеещи в чужбина. Но все пак и този период от време дава възможност да се поопознае страната, в която сме се заселили поради обстоятелството, че и двете ни дъщери отдавна са там със семействата си.Там са и внуците ни, които обгръщаме с любов, а и всички те ни „зареждат” и край тях се чувстваме щастливи. А доколко австралийците знаят нещо за България, може би не толкова, колкото на нас ни се иска, но все пак чрез сънародниците ни, преселили се на този огромен континент в различни периоди от време, вече немалко от тях узнават за родината ни. А и доста българи с различни професии, постигнали значителни успехи в своята област, са предизвиквали и предизвикват и днес интереса към нашата малка България.

- Какво ти дава като автор австралийската действителност и отнема ли ти нещо? Липсва ли ти в писането родината или талантът е еднакво силен на всяка земна точка?

- Австралия е огромна и красива държава, която запленява не само с екзотичната си флора и фауна, с прекрасните условия за летуване и туризъм, но и с онова, което е резултат на човешкия труд - красиви жилища, добре уредена инфраструктура, добре поддържани и съвременно оборудвани ферми, в които се отглеждат многобройни стада, а подредените лозови масиви радват и стопаните, и посетителите на винарни.

Но това са неща, които се забелязват от пръв поглед. С течение на времето узнаваш как е устроен тук животът, какви са приоритетите на това общество, включващо многообразието от различни националности. Фактът, че в продължение на около 200 години тези хора са намерили тук убежище и по-добър живот, обуславя и правилата в тази държава, осигуряваща и днес подслон, спокойствие и мир, толерантни взаимоотношения и в крайна сметка - просперитет.

Разбира се, ние двамата със съпруга ми, дошли тук в пенсионната си възраст, се опитваме чрез своя натрупан вече опит, да опознаем този различен свят. Да, Австралия е далечна и непозната за нас и много факти от живота тук предизвикват интереса ми - кога и как са дошли първите заселници, какъв е бил техният живот. Кои са първите българи тук, защо и кога са дошли хървати, босненци, македонци, сърби? Пърт, столицата на най-големия и най-малко населен западен щат, се оказал мястото, където след Илинденското въстание са се заселили много българи и македонци, намерили тук своето спасение. Българската общност тук не е толкова голяма, както в други австралийски градове - Аделаида, Мелбърн, Сидни, но от няколко години имаме свой клуб, наречен „Родина”, където се събираме в празнични дни и поддържаме българския дух и традиции. Постави се началото и на българско училище, имаме и танцов състав.

Да, родината липсва на много от българите, липсва и на мен. Дълго време след втората ми книга „Когато лятото отмине” (2005г.) не бях писала стихове. Но след като през 2015 г. се реших да опитам какъв е вкусът на фейсбук, желанието ми да пиша стихове отново дойде, след като усетих гъдела им чрез поезията на такива поети като Николай Милчев, Светла Гунчева, Ивайло Терзийски, а постепенно и с много още непознати дотогава за мен поети. Естествено, първата подкрепа дойде от моите приятели - разградските поети, с които споделяхме литературните си вълнения в Дружеството на писателите в града ни. Общуването в Интернет все пак като че ли „доближава” липсващата родина, а за мен писането и в далечния континент се оказа смекчаващо носталгията.

- Поезията ти е чудесен сбор от лирични наблюдения върху човешките сезони, задълбочени философски размисли, виталност и пейзажни етюди. Как „узрява” той в творческата ти лаборатория, спонтанен ли е или времето решава кога да се появи върху белия лист?

- Как се появяват стиховете? Може би това си остава неразгадана магия. Понякога те идват спонтанно и тогава бързо се изнизват върху белия лист. А в друг момент мисълта и емоцията не намират лесно словесната си дреха и тогава ги оставям настрана. Ако нещо в тях ме е заинтригувало, то дълго се върти в главата ми като рефрен и понякога има шанс да изкристализира.

Обичам наистина философията, търся отговори на извечни въпроси. Мисля, че е полезно и за читателите да бъдат задавани и да провокират мисленето им. А дали се получава, не зная.

- Автор си на книгите „Спасена тишина” (1999 г.), „Когато лятото отмине” (2005 г.), „Водно огледало” (2017 г.) и последната „В прегръдката на залеза” (2019 г.) Какви послания отправяш към читателите от различните поколения и какво още искаш да споделиш с тях? Какви послания отправяш, пишейки, и към самата себе си?

- Посланията към читателите? Вероятно те са някъде в подсъзнанието и произтичат от самата същност на поезията. Сътворявана в духовната обител на поета, тя е странна, загадъчна симбиоза на емоция и мисъл, своеобразна форма и на себевглеждане, и на протест срещу застоя около него, създаване на свой, нов микрокосмос, в който красотата, чистотата, справедливостта, доброто са на особен пиедестал. Когато думите успяват да се докоснат до този пиедестал и „да потопят” и читателя в това духовно пространство, тогава и поетът би могъл да бъде удовлетворен от написаното. Светът не е постигнал все още много от своите отколешни въжделения, насилието и злото съпътстват човека в неговото сложно и трудно съвремие. Поетът е този, който ще насочи общественото огледало към тези ракови метастази и ще търси промяната към по-доброто, по-красивото, по-съвършеното. Посланията към себе си? Те не са по-различни по същество. Опитвам се да вниквам по-дълбоко в същността на света около нас, да опознавам повече и себе си, което не е толкова лесно. Неслучайно стихотворението си „Към себе си” завършва така: „Не знаеш колко си потребен, но търсиш още топлота и все по-близо си до себе си, най-неизвестното в света”.

- Следиш ли съвременната българска литература и какви впечатления оставя в твоето съзнание? На монолитност или хаос, на актуалност или преповтаряне на отдавна казани неща?

- Опитвам се, доколкото е възможно, да следя съвременната българска литература. Естествено, когато си толкова далеч от родината и не можеш да се докоснеш до „най-пресните” й плодове, запознаваш се с авторите и произведенията им чрез Интернет или чрез закупените от нас и от наши приятели  книги от България. Радостен е фактът, че сега се издават много нови книги у нас. Разбира се, в този гейзер на книгоиздаване след 1989 г. се появяват и такива, които нямат висока художествена стойност, но времето - този най-безжалостен съдник, ще ги пресее, значимото ще остане. Редом с известните и утвърдени вече автори, които и днес продължават да създават нови, правдиви творби за съвремието ни, появиха се и много млади писатели, които критично и талантливо пресъздават своето усещане за заобикалящия ги свят. Някои от тях станаха известни и събудиха интереса и на читателите, и на критиката в чужбина. Дори и да изглеждат хаотични, съвременните литературни процеси у нас, мисля че и днес, и утре родната литература ще бъде жива, черпейки сокове и от класиката ни, и от новите теми, наложени от живота и у нас, и в света.

- Мислиш ли, че поезията може „да оздрави” хаотичното ни съвремие и какви нови теми трябва да залегнат по редовете й? Днес писателят продължава ли да бъде в челните редици на гражданските търсения, или е само регистратор на ставащото?

- Доколко може поезията „да оздрави” родната ни стряха, трудно е да се намери реалистичния отговор. Но, доколкото има хора, които четат (а ние, българите, сме любознателен народ), литературата с нейната човечност, мъдрост и повик за духовно съвършенство, винаги ще допринася за утвърждаването на истинските стийности в живота. А това съвсем не е малко!

- Какво пожелаваш на съвременниците си у нас и с какво стихотворение би ги поздравила?

- Преди всичко да бъдат здрави, да бъдат любопитни към света, който непрестанно се променя, но когато считат, че проблемите не се решават, а се затлачват, нека не се примиряват, а с всички свои сили да допринасят за най-доброто им разрешаване. Нека стихотворението ми „Мираж” бъде моят поздрав към тях.

МИРАЖ

Безредни думи ме връхлитат
като внезапно ливнал дъжд,
нестроен хор от бягащи копита
и разтревожена от буря ръж.
Река в бълбукащата пролет,
поела неизвестен път.
Във бели облаци тополи,
сърдити някому отвъд.
Ненужно никому богатство,
разпънало нощта на кръст,
нахалост хвърлени въпроси
върху неплодородна пръст.
Не ме помествайте в картина
със кротък и красив пейзаж!
Оттам ще тръгна в нощ безлунна -
на воля отлетял мираж.