ЦИГУЛКА ПОД ПРОЗОРЕЦА (1980)
МАМА
Дъхът на мама всеки ден витае
зад прага на затворената стая,
в долапите с печалните врати,
навред край нас из въздуха кънти:
оплаква се от студ, за който казва
че идел от звездите всеки час,
пресичал равнините с пълна пазва
товари от звезди и чист елмаз.
Отварям стария долап и в миг
в ръката ми попада малък плик -
писмо със виолетово мастило,
а най-отгоре снимката на тати
привлича погледа ми: кой е писал
с такива едри букви, с толкоз мисъл,
с такава лекота, любов и сила -
чия ръка свет образ ми изпрати?
О мамо, мамо, твоят свят е още
разтворен за синовната любов
и там гори в негаснещите нощи
светилника ти, който всичко знае
и се пробужда нежния ти зов,
а пеещи врати като цигулки
затварят вечността в самите стаи
с укрилите се пролетни светулки.
ПОСЛЕДНАТА КАРТИНА
Грей лампата ни, около която
сме седнали до късно след вечеря,
дочитаме започнатата книга,
доплитаме чорапа, но не стига
все времето да почнем и с иглата,
а пръстите посягат и треперят.
Вън бурята ни плаши и пречупва
задрямалите вейки и в хралупа
намира листи, за да ги прогони
нагоре към оголените клони,
но сваля сънищата ни от дървесата
и ни приспива в своите обятия.
Светът е близко вече, а го няма,
залутан все край жълтата чешма,
която бъбли в голата тъма -
в прегръдката й силна и голяма -
и никога не млъква, не изтича
и ни напомня стара песен птича.
Разказах ви това, което знам
от миналото, нищо се не връща
назад и то остава в тая къща,
където вчера младостта отмина.
Събрахме се, ний бяхме там и там -
и носим ви най-скъпата картина.
АЗ МИСЛЕХ ЗА ДЕЦАТА СИ
Когато пак ще се превърна в прах,
не ме разпръсквайте оттук навън,
че нямам нийде никого, ни сън,
ни грейка от звездите, гдето бях.
И вижте ме, приличам на монета,
която се търкаля и изчезва
във пода остарял на кафенето,
загубвам се от паметта ви трезва.
Не лесно се здрависвахме с успеха,
не всякога в душата ми трептеха
най-хубавите струни на света.
Аз мислех за децата си в нощта,
когато всичко спеше упоено,
а мракът ме събуждаше с иглите
на злобата, прикрита като въглен
под пепелта, в заглъхналите ъгли.
Тъй всичко се пренесе в моя дом,
в почивката ми, в моя метроном,
чрез който се пробуждам и живея
сред волните въздишки на Психея
и чувам времето да потреперва
и да изостря силата на нерва -
щастие, богатство и съдба,
върховен миг на моята борба!
ДВЕ НОВИ ДУМИ
Две думички, които днес прочете,
не са ни мои, нито на баща ми.
Оставил ги е някой на полето,
очистени от всякакви измами,
проникнати от знойна светлина.
Затуй ли се усмихваш настрана,
за първи път ли чуваш тия думи,
изтръгнати от лесове и друми?
Да, тия думички са на онези
невидими уста, които знаят,
че всеки блян и всеки чужди огън
гори и в мен и в теб, за да възлезе
нагоре чрез мечтата - и на края
да го приема с радост ако мога,
но той пътува, преминава, чезне
и някъде засяда в нови бездни.
Усмихвай се, разбирам, че се радваш
и още търсиш тия две слова,
които бяха в меката трева
и се изгубиха - духът открадва
онази красота, в която зрее
очакваното бъдеще - че в нея
ще въплъти това непостижимо
и искрено, което няма име.
ПИСМО
Земята ни до днес не беше грозна -
това писмо е пълно с нейни рози,
с лъчи и дъх от нейните треви,
страстта ни неспокойно с тях върви.
Ний бяхме с тебе в нашата вселена
една дъждовна капка, разделена
на две еднакви светли половини -
и между тях животът ни премина.
Изпращам ти това писмо оттук
и с мислите си днес ще го затворя.
Ти знаеш колко дълго се топихме
в жарта на необятния ни юг
и колко подозрения, умора
изпитахме, горчиви сълзи пихме.
Като безсънни мачти над вълните
душите ни се срещаха разбити.
Ти помниш, че след нашата женитба
милеехме единствено за дом,
а не за пътешествия, ловитба
на подвизи… и никога „за хляба”.
И не живота с низост да ограбим,
на идола да поднесм псалом.
Ний знаехме цената на честта
и жаждата за блян и красота.
И колко бързо всичко се изниза!
И задушени с обич и цветя
ний спряхме до последната врата,
където вече краят ни е близък.
Земята ни нали не беше грозна?
От моето писмо, пропито с рози,
едва-едва потрепва като нова
завеска на прозореца бленът.
НЕЗАВЪРШЕНА ПОЕМА
Вън беше мокро, здрач и ранна есен.
Дървото не преставаше да плаче,
когато Скорпионът ме донесе
в коприненото есенно платно
и ме положи в детското креватче.
Гъмжеше тремът: вино, смях и струни.
Отворят ли вратата - все едно
че пущаха звезда да ме целуне.
И забелязах вятъра, че гони
уплашените врани от баира,
видях и лъч, по който се прибира
ловецът, за да не остане в мрак.
Аз виждах през прозореца ни как
липите свалят своите корони,
ръждясали от дъжд, печал и смърт,
безсилни от студа да се спасят.
А майка ни, надвесена над мене,
обливаше ме в сълзите си светли.
Отгатвах всичко, трепках и мълчах,
понеже аз не знаех да говоря
и никога не бях се срещал с хора -
такива силни в оня миг, засмени,
лицата им - от старите планети,
обущата им - в бял космичен прах.
И аз разбрах, че с моето рождение
започва моя истински живот -
вълненията, без които в мене
не биха се родили семена,
съмненията, без които няма
ни пътища, ни лъч от светлина,
ни песен, ни спокойствие на мама,
ни радост от узрелия ни плод.
Лежех замислен, времето летеше.
И гледах как баща ни тук живя
и все за нас той мислеше, не спеше
горкият, в ъгъла подпрял глава:
през цял живот изваждал бе с ръце
не камъни и троскот от земята
и не пари, изсечени от злато…
а въглени от своето сърце.
ТЕ ЧУВАТ ЗВЪН НА ЗЛАТО
Съседите ми тръгват да убиват
досадното си време, те са сива
талига на скъбта и леността,
те бавно тръгват, спират сред нощта
на сенките и бухалите, слушат
в душите си дъха на странна суша.
Те дирят своя въздух, те са слепи
за чудните картини на душата,
за бликналото вред великолепие,
открехнато от всичките страни
и вместо блян те чуват звън на злато -
и цялата вселена им звъни.
Но ти ми даде пламък, подчертан
в гласа ми и във пролетния цвят,
на моя дух в петлицата забоден,
въведе му у своя дивен свят,
о светлина под сини небосводи -
ти запечата младост в мойта длан!
ЛИСТ ОТ РОЗА
Луната зиме в гърлото ми свети,
задавя ме студеният й блясък,
но нейната усмивка от небето
не ще забравя в тоз пустинен пясък,
разстлан върху горещия ми друм,
живота ми изпълнил с тъмен шум.
Как дълго под луната съм се скитал
и разговарял съм като дете
с безмълвните й планини ноще,
и своите учители съм питал,
за да узная нещо много дребно
макар, за нейния живот погребан.
Запитвал съм понякога баща си,
когато сме вечеряли на двора,
веднаж дори мъглижките монаси -
при лунно затъмнение, когато
небето бе удавено в звезди
до тъмната черта на кръгозора.
И днес, по-възрастен и блед от вчера,
но по-решителен и поривист,
понечвам към звездите да пътувам,
но не да ги разбуждам и целувам,
а в лунните пространства да намеря
от детството сънуван розов лист.
ГЛАС ОТ УЛИЦАТА
Години вече не отивам в черква
и ангелът започва да зачерква
в регистрите си „гузното” ми име
и добродетели и звънки рими.
От моята задъхана уста
не се отронват звуци и дилеми,
заключена е пътната врата,
дърветата ме съзерцават неми,
мечтите ми отлитат надалече
и за смъртта не се тревожат вече.
Не идва никой. Само в някой час
на денонощието чувам глас
от улицата, нещо ще премине
и ще събуди моя кръстопът,
за да напълни сребърния съд
на мъдростта с уханните малини,
ще рукнат натежалите слова.
Окото ми милей за онова,
което се изтръгва тук и вика -
и става скъпоценно и велико.
НАЗДРАВИЦА ЗА СВЕТЛИНАТА
Необозрими виждам как блестят,
от утрото разпалени и ясни
нещата, без които ний не можем
да обясним изминатия път
и малката надежда как ще расне
да ни спаси от всеки сън тревожен.
И ето - всичко днес ще порасте,
а с мен - новороденото дете
в душата ми, с което ще говоря
за първите латинки вън на двора,
за житото, поникнало в браздите,
за светлината, грейнала в гърдите.
Днес топлим се в завивката ти ние,
поглъщаме небето ти червено,
родени с радост в твоята страна.
За твоето разсъмване аз пия
и за величието, изразено
и безсмъртното ти здраве, светлина.
ВОДЕНИЦА
Остарява ми стаята, виждам я вече
като вехне, съня си дълбоко преглъща,
от стените й нейната сенчеста вечер
се прибира навътре във ъглите, връща
светлините назад и потъва сама
в долините на своята тиха тъма.
Жълтеничава есен е вече по нас,
на стадата звънците изпадаха горе
по баирите, няма ни свирки, ни глас,
разлюлява се дъбова шума, говори
с ветровете на своя старинен език
и принася във жертва душа и светлик.
Воденицата още се чува, крилата,
как живее с нетленната кръв на реката
и повежда безсънното време напред,
по широкия друм на живота и вред
освежава душите за пример и чест,
озарена от своята свежест до днес.
ДА ЛИВНЕ ДЪЖД
През клоните отдавна вече светят
пътеките в дълбоката дъбрава
и вирове шумят от върховете.
Днес моята душа се преклонява,
прегъва коленете си и сяда
като дете, което ще бере
цветя за майка си в това море
на красотата пурпурна и млада.
Залутан лъч през облаците сякаш
дълбоко в мене влиза и отваря
един прозорец както в хижа стара
и там с кинжала си разсича мрака,
за да пропусне нова глъч да влезе
от „мъничката улица” с онези
навеси от копринено платно,
извезано от слънчево влакно.
Тържествен миг на гордата ни воля
и неподправен жест на любовта:
да сложим на трапезата си нови
вълнения, жадувани отколе,
да ливне буен дъжд, за да измие
ръждата на балконите, саксии
с повехнали цветя от есента -
и на душата зимното олово.
ЖЕНИХ
Хлебарят хлябовете си пече
през тези хладни часове, момче,
а ти наглеждай като огъня, защото
във него е цената на живота,
чрез огън всичко се превръща в песен.
Бледней нощта и скоро ще се съмне,
а хлябовете трябва да са пресни…
Дай хлябове през часовете тъмни!
Те скоро ще се опекат и топли
работникът след сън ще ги поеме,
ще облекат цветята тънки рокли,
а къщите ще се събудят неми,
в учудване, че вън е летен ден.
Така мигът ще тръгне озарен,
ще се превърне в щастие и скоро
с труда си ще погълне кръгозора.
Не се сърди, човеко, толкоз рано
че се разсъмва и те чака всичко,
за да те впрегне в грижите различни
на нашата планета разцъфтяна.
Животът като цвят ще те откъсне,
защото носиш обич на жених -
и който днес докосне твойте пръсти
и който тръгне с теб - ще е щастлив.
НОЩНИ ПИСМА
Аз писах непрекъснато писма
и цяла нощ под лампата не мигнах,
а времето до никъде не стигна,
размесено ту с блясък, ту с тъма -
и след това потеглих по следите
на сенките, но нищо не открих,
освен дъха на следващия стих,
във чийто слог нов образ вече вплитах.
Кому написах толкова писма?
Защо сега не мога да се сетя
коя душа изпива светлината,
събрана в ъглите на всеки плик,
попила на кръвта ми аромата
и като птица литва към дома
с целувка да отвърне на привета,
за радостта на всеки кратък миг?
За всяка нова стъпка се тревожа
и спирам ненадейно: Кой е там?
Кой иде срещу мене глух и сам,
отвъд неразумените загадки,
кого пробуждат стъпките му гладки,
какъв цвят има неговата кожа,
какъв завет ни носи в дни опасни
и кой ще разговаря с него - аз ли?
Когато после слънцето възлезе
и вредом се разтвориха врати -
получих пълен отговор на тези
безхитростни въпроси, чуй и ти:
часовниците пладня отзвъниха
и лъч изпълни улицата тиха,
а после в нея закипя народ,
за да прелей на мъртвото живот.
ЧОВЕК
Ти ясно виждаш тоя дълъг ден
от своето зачатие до днес
и някои неща неуловими
потъват и мъждят в далечен плен.
Но те не ще останат все без име -
неосветен от слънцето ни лес.
Напротив, паметта ще ги познае
и ще ги назове - като дете
не ги е виждала дори. А то -
тук всеки звук звъни, благоухае,
над всяко крехко, буково листо
ти дишаш и помагаш да расте.
Весден се ти тревожиш и развиваш
като божура сред поляна сива,
шептиш любов с велико постоянство,
разстилаш се във време и пространство,
възраждаш се в умората си тежка
и носиш свободата си човешка.
ДЕНЯТ МИ
Нали забеляза, че моят прозорец не вижда,
но мирното куче, което ме пази, не спи,
а ляга под него и чува сърцето ми, трижди
замлъкнало вече, дали се вълнува и слуша
как трепка снагата на младата круша,
преди да са още напъпили всички липи.
Ти всичко бележиш и всичко си тук нарисувал
в нотблока на моя живот, почернял от мазут.
И знаеш защо не заспивам до късно, нечут,
приятел на старите улици, гдето пътува
луната и с тънък прашец позлатява следите,
когато работникът стъпва по тях и отлита.
Ний всички сме млади работници: моите верни
приятели, моите близки, с огромни каверни
в душата от старото време на срам и позор,
когато не знаеше отдих човекът, когато
заспивахме жадни, но виждахме някакво злато
в съня си - и пиехме скъдните глътки простор.
Ти всичко бележиш, мой ден, мой възлюбен и скъп
художник и брат. На делата ми тънък мислител.
И ти не очакваш от мене измяна и скръб
и в ничия гибелна мрежа не си ме оплитал
до тая блажена минута на размисъл ясен,
когато съм тръгвал до тебе по пътя опасен.
Днес още потрепва снагата на сивата круша.
Аз тръгвам към нея усмихнат, с любов да послушам
как още живее дървото и още ме чака
и своята крехка ръка ми подава през мрака,
защото съм жив да замръкна под нейния щит,
че ме спаси от страха, че ще падна убит.
ДА ТЕ ПРЕГЪРНА
На артиста Никола Икономов
Аз можех да умра в оная зима,
ако не беше ти ме приютил
в квартирата си бедна, но любима
на улица „Брегалница”, на края
на София, която смътно знаех.
Аз бях така отхвърлен и унил,
а ти - тъй силен… и дори артист!
От студ премръзнал, трепках като лист.
Войната продължаваше, войната
се хранеше с кръвта ни, тя пълзеше
по улиците, хляба ни кълвеше,
душите ни изстискваше за злато,
забулваше луната да не свети,
убиваше лазурите, отлети
от порцелан и сълзи вкаменени.
Но твоят зов прииждаше към мене.
Едва сега поглеждам в оня мрак,
закрил от нас проклетия ни враг
и виждам ужасените очи
на хората, страха от смърт и робство,
пречупените слънчеви лъчи,
надвесени над нас като злокобство,
а не като вестител на победа
или звезда, която модро гледа.
Страхувах се тогава да заплача,
но днес ми дожаля, приседнал в здрача
и тръгнах да те срещна след смъртта ти,
за да те спра и питам триста пъти
запомни ли как бе ме приютил?
За сетен път аз искам да те зърна
и с пламенни ръце да те прегърна,
че ти, мой брат, от смърт ме бе спасил.
БЕРАЧИ НА ШИПКИ
Познавам тези есенни китари
на улиците, гдето ходя сам,
прислушвал съм дъха им - тия стари
мелодии като из древен храм -
и съм се спирал песен да отроня,
на есента край жълтата ограда,
където вихърът завързва коня
на вечната си младост и отсяда.
Познавам тая милост на сезона
да срещам хора тръгнали в градини,
когато зреят черните къпини,
луната изветряла в небосклона,
а слънцето проспало своя ден.
Къде по-тъмно става в тая доба -
в небето ли или в гласа смразен
на есента, пропит от мрак и злоба?
За бедните деца с ръце издрани -
за пълните им кошници се радвам
в часа на утрото, в скали, в поляни,
когато тръгват шипки да берат,
за да осмислят своя труден път.
Тогава те една сълза открадват
от моята душа през тоя ден
и ме зоват, и тъй общуват с мен.
Така и есента - звезда от камък,
потънал в дълбините на всемира,
лежи и своя радост не намира,
освен в очите на едни деца,
които я посрещат с малки шепи,
с усмихнати и пламенни лица
и я сънуват като дивен замък,
простили й коварствата нелепи.
ЗЛАТНА ГОСТЕНКА
С лъчи и шум се е напълнил дворът
и цяла нощ гласът се не стъмни -
и казват че дошла, на кон дошла -
и даже чули златната й шпора
как звъннала - защото тя звъни,
когато конят като вихър иде
и образува вятър да заприда
прекъснатите нишки в есента…
Нощес при нас дошла е пролетта.
Дали за нас пристига тоя ден
и разширява огнените вени
и вън излизаме, за да оставим
износения спомен за онази,
която се оттегля в тежък плен
с клепачи и ланити осълзени -
като износените дрехи да забравим
лицето на оная, що замина
без дъх и цвят от старата градина?
И хлябът ни остана неразчупен,
и виното отложихме за днес -
че тъй ще дойде първата ни чест,
че днес е празник с едри букви писан,
от първите ни стъпки вън разтрисан
и с непокътнати мечти откупен…
И нищо не остава тук, освен
пред люлката на своето дете
да коленичиш ням и изумен.
БУКЕТ СВАТБАРСКИ
Очаквахме да се пробий тъмата,
да поздравим надеждата, но пак
стремително летят грабливи птици -
минават и се сменят небесата,
а по стените на самите къщи
се стича разреденият сив мрак
и сваля с черната си ръкавица
останките на тоя ден намръщен.
И шлиферът се готви да излезе
с мен заедно - да види сълзи той -
сред есенния дъжд да види тези,
които блъскат в калния порой
един букет сватбарски… изтърван
на тротоара пролетният блян.
Тръбата водосточна го облива
и раздробява в струята си дива.
Звездите тлеят, стъпкани на пътя,
очи се взират зад стъклата мътни, -
изпито от безсъници лице,
прозрачно като сън или лъжа,
или сълза на някоя душа.
И зад стената еква странен тътен
от ударите на едно сърце,
което все не иска да замлъкне.
ЗА ВЧЕРАШНИЯ ДЪЖД
Лъчите се изкачваха догоре
и слизаха, и връщаха се пак,
не гледаха ни празник, ни умора,
достигнали до къщния ми праг -
без шум се закрепиха като котки,
забили там прозрачните си нокти.
Най-после ще престане тоя дъжд
по старите прозорци, по вратите
да чука, да разказва, да приспива
и да повтаря приказката сива
за тръгналия из гората мъж
как в мрежата дъждовна се оплита.
… Разминахме се с оня дъжд печален.
Напомняше ми жалък сън и всяка
отронена минута от живота,
когато зъзнех като залез ален
и гледах по пътеката на мрака
не се ли мярка сянката на злото.
Разминахме се с оня дъжд… и няма
сега да видим слънцето, полека
преминало по мокрите ни стъпки,
на розата по кървавите пъпки,
надникнало и спряло върху нас
в нетленната на небесата власт.
ПРЕД ПРАГА МИ
Ослушвах се, но чувствувах ги спрели
пред прага ми. Не бяха мои мисли,
а восъчни цветя неотлетели
от дървесата, есенни и чисти.
Те всякога приличат на ония
тревожни дни, които вечно крият
лицето си - и зад гърба ни, неми
бележат отлетялото ни време.
Тук всичко се променяше, когато
пред прага ми се трупаха листа -
неотлетели нежности, минути
на щастие и дни на непознато
величие, пред старата врата.
То всякога бе ново и нечуто,
нечакано и странно като миг,
из който се излъчваше светлик.
И носеше спокойният вечерник
ония тайни думи на съперник,
проникнали дълбоко в хубостта
на тая нощ, до дъно озарена
от изблика на нашето мечтание,
от музика родена век по-рано.
Че всякога прекрасното е странно,
защото безпогрешно е творено.
НЕ БЯГАЙ, БЛЯН
Тъй много път видях, че във желязо
превърнаха се думите в сърцето.
Не съм аз вкусил, нито съм изплюл
това, в което вярвам и говоря -
и в паметта безмилостно се вряза
съмнение, където мракът свети.
Днес от градината лъхти на гюл
и порив лек от моята умора.
Опомням се, виновен все и бледен,
ала дъбът над мене е наведен,
за да прелей от тялото си кръв -
на мене, уморения от стръв
и от измами в пътищата стръмни.
От тоя час нататък ще се съмне
и всеки стрък през новата година
ще се превръща в клонче от маслина.
Тъй времето на злото слага край
и косъмът над челото сияй,
а свирещият с флейтата си вятър,
завърнал се се тъй весел от театър,
и виното, което огорчава
забравения вкус на дълг и чест -
те всички като фуга зазвучават
в душата на един гигантски лес.
Не бягай, блян, о лес, народе мой,
аз искам да остана все при тебе,
но не за да изпълня дълг служебен,
а да ограбя твоя летен зной!
От твоята съкровищница златна
аз искам всички тайни да отгатна
и да целуна твоето сърце,
изтръпнало във моите ръце.
СРЕЩА
Пристанище за отдих ще намериш
под всеки лист, върви по тоя друм
и потъни, преди да затрепери
зорницата в пробудения шум.
Крадци не ще те спрат, за да откраднат
нечуваните струни що звучат
в сърцето ти - сърце на водопади -
бозайници на светлата ти гръд.
В очи ме погледни и ми повярвай:
овчар съм аз, в усоята лежа
доволното ми стадо като ларва,
в очите ми не се таи лъжа.
Аз нямам нищо, майка си не помня,
в скали пораснах, в мъховете спях
и там узнах, че в брястове огромни
текат реки от слънчевия прах.
Виж тоя хълм, засенен с дивни бори.
Към неговите хладни дървеса
познавам стъпките. Върви нагоре
с изпълнена от сладости душа.
МУЗИКА И СЛОВО
Когато ще записваме, ний знаем
как трябва да започнем, та на края
да победим душите - и така
науката на нашата ръка
да стане по-дълбока и могъща
и с огнени крила да се разгръща,
за да обхване много светове.
Какво велико нещо ни зове,
каква любов задавя мисълта ни,
додето някой ден се тя разгърне
и създаде от простите неща
и музика, и слово, и цветя.
СТРАДАНИЕ
Не искам да й казвате, не искам,
не искам тя да знае колко скръб
изпитах сам и колко са ми близки
усмивката й, говорът й скъп.
Ръката ми не бива да докосва,
за миг макар, чаровния й стан,
ни пръстите изнежени и остри,
лицето й, изваяно от свян.
И блясваха в детинската ми памет
светкавично, с неземна светлина
косите й като златисто знаме,
покрили гръб и млади рамена.
Не биваше да милвам тия къдри
на милата девойка в оня ден,
когато прозвучаха като мъдрост
словата на баща ми нажален:
- Ти млад си още, грешно е да любиш
и да гориш напразно като свещ.
Дете си ти, а тъжни са и груби
годините, в които ти растеш.
И аз мълчах и тръпнех дни, години,
изгарян от златистата коса,
напразно чаках всичко да премине
и мъката самси да понеса.
Не искам да й казвате, не искам…
Не искам тя да знае колко дни
и нощи, и години беше близка
на моите тревожни младини.
МЕЧТА ЗА ЛЮБОВ
Сега часът е десет, а „Пегасът”
затваря с нас очите си за сън
и две крила безшумно ни понасят
и ни оставят някъде навън -
между листата, мрака и града.
Разперената мрежа на дъжда
до утре няма да се прибере,
за да изплаче цялото море.
Съмнителната мъдрост ще потъне,
но в залата, зад бялата врата,
остават перлите на паметта ни
и гъвкавата струна на гласа,
и блясъкът на нашите коси,
венецът на венците що краси
челата ни, ръцете снежнобели,
прострени към неведоми предели.
Незабравимо в залата растеше
красивата ти мисъл с непринуден
поток от благородство, безутешен
хармониум на скръб и подвиг труден,
а в погледа ти грееше това
пленително спокойствие, с което
се побеждава мъката, небето,
заканата на злостните слова.
За първи път аз виждах толкоз блясък
и топлота на сълзи откровени
в пустинята от сух и дребен пясък.
За първи път видях гори зелени
в очи, които никога не гаснат
и озаряват пътища опасни,
лицето ти как в сълзи се облива.
Загивах аз, а ти стоеше жива.
Остана там дълбоко запечатан
горещият ни разговор, остана
злотворният ми укор като рана.
Бе трепнал слънчев лъч в гласа ти златен,
задавен от ридания и глътки,
притиснати от моите прегръдки.
Остана ти, роса на вековете,
на тоя свят най-хубавото цвете.
АРФА И ТРЪБА
Щом слънцето в душата заприжуря,
връхлита ни оная свежа буря,
в която всеки дънер пукоти
и всеки лист желае да трепти,
и всеки шепот се превръща в лира,
в могъща флейта, арфа и тръба.
Сърцето се разтваря и намира
достоен миг за подвиг и борба,
достойна песен в труд и жар да пее,
надвило всяка болка и беда.
Така се ражда младостта, а с нея -
и огнената наша свобода.
ВЛАКЪТ
Отде пристигат сутрин светлините?
Все влакът ни ги носи като скрити
елмази на човешката тревога
и с нежен смут изсипва ги на слога
на бъдещето ни и ни отвежда
към нашите заклети бленове,
където чака вечната надежда
и първата ни обич ни зове.
Понякога и сутрин пак заспивам
със книгата в ръка, ала когато
в далечината влакът ще завива
по пътя към могилата позната,
захвърлям книгата, преди зори
да зазорят и с трепет чакам
да ме прониже писъкът на влака
и захвърчат големите искри.
Не се съзират хора и дървета,
далечината никне сред полето
и скоро се задъхва и кади,
и изведнъж… една и две звезди…
и свирката на влака ме пронизва:
като из някой кладенец излизат
две ноздри огнени, като на змей
запалената грива се люлей.
Железницата слита като устрел,
издебнала минутата, часа,
когато ни връхлита тя с гласа
на устрема, с червените си люстри,
люлеейки пред нас локомотива,
на машиниста аления нос,
огрян от утрото разпален въглен,
очите му усмихнати и кръгли.
Така пристигат сутрин светлините.
Аз бях дете - и все така пристигат,
все тренът ги донася, нейде скрити
по златните ни планини, поля -
все влакът на железните крила.
Така донесе първата ни книга -
запомних я - крилатата и стара,
невехнещата книга на България.
МЪЛЧАНИЕ
Наоколо мълчанието само
простираше крилото си и бдеше
облегнато на топлото ми рамо
до скрина жълт, направен от череша -
и чувствувах го аз като човека
до мене в равния си дъх прикрито,
обвило старата библиотека
и в своята мъглявина обвито.
Колата му стоеше долу празна
на улицата, дето тротоарът
белееше под падащия сняг
и чакаше като в огромна пазва
конете му поне да разговарят
в прегръдката на тоя древен мрак -
дано се чуят първите слова
на лятото със първата трева.
Мълчанието будеше нов трепет
в душите ни и слизаше надолу
в пътеките, където беше гола
приседнала дъбравата ръждива
в очакване дъждът да я облива
додето се изкъпе като лебед,
от жалбите си да се отрече
и нова мантия да облече.
ПОЖАР
Започва той наоколо с позлата
и в тоя миг една горяща къща
зове за помощ, вика и пищи
затворена с прозорци и врати,
страхът и бързо в пламък се превръща,
обилна кръв се дига в небесата,
ръцете й остават все нагоре
отправени за помощ към простора.
А пушките не спират да гърмят,
че може би една душа изгаря,
но никой не отива при пожара,
не пада дъжд в минути съдбоносни.
Корнизи, летви догоряват вече,
но нигде ключ не скръцва тая вечер.
И казват, че стопанинът магьосник
в запалената къща изгорял.
Аз исках да загина, но светът
не ми прие душата, затова
записвам тука всичките слова,
с които се завършва моят път.
Останах тука, за да се сражавам
докрая на света и да горя
с науката на всяка красота,
когато между пламъци минавам.
Очите си преди да променя,
изпих голяма глътка светлина.
Светът се бе разгърнал пред очите.
Аз мислех, че загивам с безразличие,
че времето ми в троскота изтича
и няма да се върне между нас,
но съм се лъгал… Вечно с нас то скита
и се открива в сетния ни час.
ЦВЕТЯ И ПЕПЕРУДИ
На художника Димитър Караджов
Далечен ек на падащи води
с неспирен грохот утрото дълбае
и смазва всички песни на щурците,
изпети над житейските бразди.
Къде съм аз? В една безмълвна стая -
в издигнатата чаша на мечтите.
И по една случайност, като птичка
забравям всичко дневно, всеки глас
от арфата на детството, от всичко
в което съм повярвал в някой час,
утихвам и преставам да говоря
и се замислям като всички хора.
Отдавна бе, когато аз живеех
и златните си къдри щедро веех
пред погледа на моето момиче.
Гласът ми днес едва шепти и срича,
задрямах и пропуснах пролетта
и клетвата пред прага на света.
Усещам как по пътя на звездите
в ръката ми повяхва румен плод
и някой ме изтегля като вена
из тялото на моя стар живот
и ме изхвърля някъде от трена,
и ме оставя сам сред равнините.
Ще стане ли от мене нов човек
или нататък трябва да се уча
ведно с децата в тоя светъл век,
за да спечеля пълното съзвучие -
за да получи смисъл всяка рана?
Готов съм днес до сълзи да се моля
отново на съдбата боса, гола
да ме закриля с майчино крило,
да ме спаси с моите заблуди,
да счупи гибелното колело…
Грабнете ме, цветя и пеперуди!
ОТГОВОР НА ЕДНО ДОВЕРИЕ
Мълчиш като студена катедрала
и цяла плуваш в оня аромат,
от който някога си се отляла,
за да оставиш дух на тоя свят.
Не ме запитвай где съм те видял,
защото ще излъжа: аз не помня
през дните на годината бездомна
къде съм спал, къде съм жънал жал.
По-лесно бих запомнил чудеса
като Бодлер или Артюр Рембо
и бих гладувал, за да понеса
тревогата на земното кълбо.
Върви до мен, макар че ти си млада
и не харесваш грубата ми реч
и гордостта, която не пострада
под удара на никой вражи меч.
Върви, върви, не се обръщай още,
към миналото никой не лети,
за да въздигне рухналите нощи,
от пепелта да създаде мечти.
Аз бих запомнил може би и тебе,
носителко на свеж и странен дъх,
че тоя дъх сега ми е потребен,
за да превръщам сенките във кръв.
ЛЯТОТО СИ ОТИВА
Отвред се сбират черни и тревожни -
просторите изпълват черни врани -
жестоки, гибелни и невъзможни -
и час по час расте и се стълпява
безброят им като една държава.
А подир тях - все облаци продрани,
и вдън гората сякаш ври просторът,
и с вятъра брезичките се борят.
И ето ме на края на сезона,
където се изправям, за да видя
какво съм дал, какво съм взел от него,
забравил всяка подлост и обида.
Очите ми са пълни със лъчите
на лятото повяхнало на клона,
изгубило последната си жега,
но сбрало своя дар в златиста пита.
Не се оплаквам, взел съм онова,
което ми се пада за мечтите
и може би съм първият свидетел
на истината с моите слова,
и може би напразно се боите
да не похуля тоя празник светъл.
Но виждате как още той запазва
живота ни в могъщата си пазва.
Аз гледам в озарените предели
през вечерите лятото как слиза
и тъжно се усмихва между бели
и жълти облаци в блестящи ризи.
Ръката му трепти и още свети -
но снема там одеждите си дивни
и хвърля с трепет златните си гривни
и пръстени рубинени в морето.
ЧОВЕКЪТ В СТАЯТА
Живееше едва забележимо
и нямаше дори човешко име,
съседът го наричаше глупец
и на самата красота молец.
Но той твореше своя светъл свят
сред вихрите, обиколен от хлад.
Прониквайки в пустинята незнайна,
той бе око на всяка земна тайна.
И той остана сам, пленен, изписан
в завесите и в топлите им гънки,
в картините и всичко онова,
което с ведър дух бе сътворил
и пресъздал: от всеки шепот мисъл,
от дъждовете - образите тънки
на вечните мелодии, слова…
но некрасивото без жал бе скрил.
И знаеше какво да ни разкаже,
защото бе на истината жрец
и дните му, минутите му даже
прерастваха в един голям венец,
с душевността и белега на цвете.
Там всеки лъч оставаше да свети,
навеки балсамиран в паметта
на образи, създадени от него.
МОЯТ ГЛАС
Ти всеки ден се вслушваш в моя глас,
натегнал от умора и не знаеш
защо е той без топлина останал,
забравен в запустялата поляна,
люлян от вятъра с горчива страст.
Той спи сега в бездушната ми стая
и нигде не излиза и не може
дъха си да поеме разтревожен.
От стаите излизам и летя,
изгубвам се и връщам се отново,
затварям бавно старата врата
и мисля за ръката снежнобяла,
държала ключа, пазила кристала
на чувствата като в окова
и днес го завещава на душите,
останали да продължат мечтите.
КОПИЕТО
Това е домът ми, където светва
трисвещникът на древното ми време.
Тук няма никого, но всяка летва
говори за живота на онези,
които се родиха и големи
пораснаха и влязоха в ковчези,
и тъй сами откриха своя път,
и го закриха, волно да заспят.
Но спете, спете. Буден съм и мисля
сега за вас под ореха разлистен.
Във стаята ми никой не дохожда,
не се оглежда никой в огледалото
и всеки миг сърцето ми тупти,
но самотата нощем го пробожда
с отровно копие през одеялото
и разтреперва старите врати.
РАЗХОДКА ДО КЪСНО
Тъй късно е във тоя древен кът,
че думите започват да кънтят
и спящите излизат да ни чуват
през тежките прозорци и врати,
разтворени към жълтата пътека.
А слънцето изстива вън полека,
задавя се, престава да блести
и под земята спи и боледува.
И чаша вино, малко хляб и нищо
не искам повече, додето капне
последното листо на моя спомен
в подножието на деня огромен.
Как свежо лъхат стаите ни пищни,
разтворили вратите си внезапни
и заговорват с топлия си глас,
вселен от стари векове и в нас.
Ноща е вече вън, звезди я чакат,
а нейният отровен двойник мракът
отнякъде изниква ненадейно
край градските стени с една жена
съмнителна, перото там е нейно,
върху пръстта, до бялата стена,
и сянката на ключа забелязвам,
отвън забравен в бравата желязна.
Стоят сами и никой не отваря
бездушната врата с две думи сладки.
Ний гледаме и дишаме, но наш ли
е въздухът на улиците кратки
и кой ще се досети в тая стара,
прастара улица, да се изкашли,
за да омекнат въздухът, страхът,
езиците да почнат да мълвят?
Ще чакаме до камъка без глас,
додето се разсъмне тук, защото
ще дойдат да ни питат в тоя дим
кого причакваме и дебнем с колелото -
човек ли ще убиваме или
ще хвърляме към някого стрели…
Запомнил съм, че трябва да мълчим,
когато зайде слънцето зад нас.
СЪРЦЕТО МИ ЗАПОЧВА ДА ОБИЧА
Аз бях роден без щастие, макар че
добрата мама беше ме родила
във събота, съвсем като човек.
Но всякога се мислех за глухарче -
нищожната неотразима билка,
подобна малко на зефира лек.
Но аз не пъплех тук по колене,
не ме прегазваха насън коне.
Лицето ми бе бледно и прозрачно,
ръкавите подрязани и мрачни.
Аз рядко се оглеждах в огледало,
но знаех, че лицето ми е бяло
и нощем озаряваше съня ми,
и заран, като се събудех тръпен,
духът ми биваше в лазур окъпан,
а мисълта - стрела по пътя тъмен.
От всичко туй каква следа остана,
освен прахът, от който бях отсят
и хвърлен на земята пепелява?
Но идат студове и до зарана
сланата ще се белне като плява
в безкрайното поле, по всяка стряха,
където някога мечтите бяха
разпръснати цветя по моя свят.
И пак ще никне злак, ще зрее плод -
душа и дух на жаркото ни лято.
Сърцето ми започва да зове,
гърдите ми се пълнят с екове
от песните, в които е отлято
днес чувството на простия народ
и вярата му в първото кокиче.
Сърцето ми започва да обича.
ПРИХОЖДА ХЛАД
Прихожда хлад и тези летни дрехи
ще трябва да износвам догодина.
Прощавайте, довиждане, плачете
за слънцето, за зрелите малини,
очи на многоликата душа,
прозорци на посърналите стрехи.
А вас, корави сълзи непролети,
ще мога ли без глас да задуша?
Завръщам се, че домът ми е тука,
гнездото ми с износен стар килим,
подарък от баща ми, който чука
и се явява все когато спим.
Събрани са в ръката ми онези
съкровища, които струват миг
и топлото не пущам да излезе
на улицата с каменния лик.
Затуй се връщам в къщи да прогоня
днес мъката на своя дух бездомен
и да си взема новата премяна
и зимните обуща и балтона,
и „прошката”, която тук остана
от моите родители за спомен.
Тъгите ми не са ли много смешни,
къде отивам, кой ще ме посрещне?
И все по-силно духа нощен вятър,
гърдите ми като разтворен кратер
горят, изпепеляват и душат
последните ми песни в тоя кът,
където бях роден, за да живея
и да открадна кръв от Прометея.
От всеки ъгъл вие вън фъртуна
и тегли лък по всяка моя струна.
РАЗСЪМВАНЕ
Сънят ми е необходим и кратък,
пристига той и тръгва по-нататък.
Понякога съм склонен да му вярвам,
понякога се питам сам какво
ли значи той и що ли крий от мене,
та често ме поставя и в съмнение?
А дълго той висеше като гарван
между листата на едно дърво.
Когато ще заспивaм в оня сън,
дръпни ръката ми да ме събудиш
и ми кажи какво видя в очите
ми, пълни с още жажда за живот.
Ослушай се, ще чуеш още звън
и ехо от житейските заблуди
и истинската тежина на дните,
когато бях живял под този свод.
Започнах да се готвя да замина
на друго място в космоса. Тук мислят,
че съм си свършил работата вече -
не мога да копая ни градина,
ни колело да яздя надалече,
ни с младите да се явя на излет…
Ще бързам да завърша тези дни,
ще чакам скъпа вест да позвъни.
Изкърпих дрехите, опрах, преметох,
написах няколко писма, дочетох
новелата на Щорм и тъй лежах
оплетен в ослепителната мрежа
на моите предутринни видения.
Разсъмваше далеч и златен прах
се пръскаше над къщите, над мене
и лепнеше по белите ми вежди.
