БУРЯ
БУРЯ
Кат домакин дома си рано стигнал,
разпрегна слънце огнена кола;
ей, вятър-скитник прах из друм задигнал
задава се из стъмнени поля.
Блуждающи миражи из пустини…
Трепери въздух - тропот на коне.
Широка сянка в небесата сини
от облаци се спусна, притъмне.
Светкавици кръстосват далнината,
безумно ехо тича из нощта,
безумен призрак гони, из нивята
побегнали, подплашени стада.
***
Аз чакам - галено вълните
целуват морските скали;
ей там далеч простор и воля,
далеч зад пръснати мъгли.
Аз чакам - химн тържествен еква
в сърцето ми кат в светъл храм;
къде морето ме отнася
не знам… не искам и да знам.
МИРАЖ
Простор… додето видят ти очи.
Горят в огън пустинни небосклони -
дърво самотно нейде там стърчи,
като над изворче навело клони.
Върви керван и вижда с жаден взор
дървото и към него тръгна тамо,
а чезне то в далечния простор
пред взора му - мираж измамлив само.
И пак върви и следи той с очи
далеч под пламналите небосклони
дърво самотно нейде там стърчи,
като над изворче навело клони.
***
Пада тъмен здрач: в далечината
черен облак втренчено поглежда;
вихър - дигнал прахове в полята -
тежки клони доземи навежда:
тежка сватба слиза от балкани,
лудо хоро кършат самодиви.
Плахо пискат и прелитат врани,
плахо шушнат златокласи ниви.
***
Мечти ли пълнят ти сърцето,
спомни си в своите мечти,
сърце че има, за което
най-хубава мечта си ти.
Тъга сърце ли ти обзима
и то ни миг покой не знай,
спомни си ти, спомни, че има
сърце, за тебе що страдай.
ЗАВРЪЩАНЕ
Безмълвни и студени небосклони
допират се до самата земя:
под виснали от сняг покрити клони
пътека снежна води към дома.
Дома завръщам се убит и морен
и, в блянове унесен, виждам аз:
насядали край огъня разгорен
домашните ме чакат в тоя час;
и вслушват се как вятър вий, трепери
и мислят си за мене мълчешком -
честит е, който може да намери
покой за себе в своя бащин дом.
В ГРАДИНАТА
В градината широка на тревата
насядали са гости и стопани,
невяста млада дига веч софрата,
млад домакин със вино гости кани.
За сбогом чаши тракат се звънливо
и смехове и приказки без мера:
пък аз мълча и гледам мълчаливо -
окъснал гост на весела вечера.
СТАРОТО КУЧЕ
Изхвръкнали птички из роден си кът -
едни са веч в гроба, а други в чубина;
сал старците в цялата къща двамина
и старото куче се още държат.
Ей пролет градините раззелени.
Лениво успива следобедна жега.
Всред двора се старото куче изтега
по навик, отпаднало от старини.
На прага задрямал стопанин то види,
но нему спокоен сън още не иде.
Опашка върти и прегракло реве:
немирни деца се катерат по плета,
над който навеждат овощни дървета
клонове отрупани от плодове.
ПОД ЛОЗАТА
Как чудно в летни нощи грей луната!…
И всяка вечер идвам аз у вас,
и всеки път ви в двора сварвам аз,
къде вечеряте вий под лозата.
Приказваме си, смеем се на воля;
ах, твоя смях… как ме измъчваш ти,
едвам търпя - че майка ти, тя бди,
тя всичко чуй, задрямала на стола…
А близо птичка прицвърти в шумака,
окачената ламба замъжди
и тъмни призраци заскитат в мрака;
и твоето сестриче, будно още,
прегърне майка си и прошепти:
- „Спи ми се, мамо!”… Чудни летни нощи!
ОБРОЧИЩЕ
Прост камен кръст под дъбе стари, вечни.
Там цяло село сбрано е сега -
жив спомен ощ от времена далечни,
чествуван тъй незнайно от кога.
От попа е прочетена молитва.
Трапези слагат, както му е ред.
Ей шумно орляк от деца долитва
от нивите - подушили обед.
И шум и глъч и смях… безспирно.
Ръце космати вкупом се навалят
към ягнета препечени в жарта;
и бъклиците пълни незапирно
с благословии стари обикалят
насядалите от уста в уста.
***
Аз тебе някога желаех,
но тебе нигде не видях;
но, може би, аз те желаех,
защото прелетяха птички
и, може, между тях
ти бе най-скъпа вест от всички.
Аз тебе някога обичах,
но погледа ти не видях;
но, може би, аз те обичах,
защото светеха звездите
и, може, между тях
ти бе най-светлата в нощите.
Аз тебе някога оплаках,
но тебе мъртва не видях;
но, може би, аз те оплаках,
защото вехнеха цветята
и, може, между тях
ти бе най-нежен цвят в полята.
***
Долитат звуци отдалеч
и вън замират на вратата.
Ей леден вятър вее веч
и сняг се сипе по земята.
Огнището бумти, светлей,
прозорците са с мраз покрити;
щурец-нехайник тихо пей,
скрит в пукнатини на стените.
На прежни дни завиден блян
във морна памет се изстъпя. -
Аз чаках нявга весел ден,
аз чаках те, надеждо скъпа.
А вред е тъй студено веч…
И чувам само в тишината:
долитат звуци отдалеч
и вън замират на вратата.
***
Невидими крила трептят в простори,
мъгли прорязват есенни лъчи;
немирен вятър нещо ми говори,
в немирен сън отварям аз очи -
една долина губи се пред мене,
река блести меж пусти брегове;
скръбта на есенното запустене
се носи над гори и градове;
аз виждам от сълзи море дълбоко,
аз чувам на неволите плачът -
аз съм високо, много нависоко:
от тук се чуй и вижда цял светът.
——————————
Българска антология, 1910 г.
