Иванка Павлова

- Каква ли е тази птица? - пита Васко и сочи с глава към площада. Проследявам погледа му. Пред павилиона за закуски нервно пристъпва от крак на крак висок мъж с куфарче, по сако в юлската жега. В малкия град всеки новодошъл привлича вниманието.

Сигурно и аз. Васко е слабоват и попрегърбен. С ръце, пъхнати в джобовете на протритите си дънки. Това му помага да прикрие мъжката си уязвимост. Усмихвам се, но само в себе си. Устните и езикът му са малиновочервени от бонбоните, които смуче, за да се справи с тиранията на никотина.

- Защо да се трови излишно човек? - подхвърля изпитателно. Очаква да го подкрепя, което и правя. Съвсем искрено, защото не пуша и не пия. Това ми създава понякога неприятности. Една част от познатите ми сигурно смятат, че треперя за живота си, други вероятно си го обясняват със своеобразна горделивост - значи не искам да вляза в общия кюп. Между мене и тях остава постоянна невидима, но осезаема преграда, която ни отчуждава. Съзнавам какво губя, но ми е унизително да се насилвам, за да се харесвам.

- А някои продължават да ни тровят въздуха - опитвам се да се пошегувам, за да приобщя към нашия съюз на непушачи и Стефан. Той ме поглежда мълчаливо и в очите му припламва едва доловимата насмешка на мъж, който е сигурен, че знае повече за живота от една жена. Въпреки че тъкмо жената обещава онова примамливо и възбудително преживяване, към което полита като пчела към поредния цвят. Косата му прилича на лъвска грива, мустаците му, със същия рижаво-пшеничен оттенък, са като на унгарски хусар. Фигурата му е момчешка, но без да е слабоват като Васко. Излъчва сдържана вътрешна сила. Впечатлението се разваля от редките му зъби, но само когато се засмее.

Наблюдавам и съпоставям събеседниците си. Ако трябваше да избирам между двамата, преди десет години щях да предпочета Васко. Заради интелигентността му. Той плува като риба в своята среда, понякога е циничен, но това е само повърхността. Сега бих избрала Стефан, при все че ме плаши тъмното припламване на очите му.

- Катаджията ме е подгонил напоследък - заговаря на своя вълна Стефан. Думите му са адресирани към Васко, който му е колега и добре разбира какво означава това. Мене като че ли не ме забелязва. Споглеждат се. Или по-точно погледите им се срещат и се задържат по-продължително от обикновено. Зная какво означава това. Явно всеки посвоему вече е преценил и възрастта ми, и това, че все още не съм за изхвърляне, както биха си казали насаме. - При него грешка няма. Хване ли те, не ти мърда глобата. А може и книжката да ти вземе. - Това вече се отнася и за мене. Размишлява на глас, за да зная, че рискува, като се наема да превози трите етернитови тръби. Има курс в моята посока. Ще кара тухли и му се примолих да хвърли отгоре и тръбите. А може би иска и да ми внуши деликатно, че трябва да платя прилично.

И Стефановите дънки са протрити. Ризата му от бежово памучно трико прилепва към тялото и очертава силния му гръден кош.

Васко се запилява някъде из площада, а ние продължаваме да подпираме стената на стълбището пред гарата. През това време научавам, че катаджията е техен бивш колега и знае всичките им дяволии, затова скриване няма.

Гони ги за частните курсове, а всеки гледа да изкара по нещо допълнително. „Пък и отвсякъде ни дърпат: един иска тухли да му закараш, друг нещо друго. Нито можеш да откажеш, особено на приятел, нито да угодиш на всички. Товариш, разтоваряш, прибираш се по нощите и все някой е недоволен.”

А когато катастрофирала жена му, тъкмо тези, на които правел най-много услуги, отказали да му помогнат да си поправи колата, защото били заети. В думите му има горчивина. Говори, забил поглед в една неопределена точка. През това време изучавам лицето му. Вероятно е на около трийсет години, но вече край очите му има ветрило от бръчки. Възразявам му, че всяко добро се връща, но ми става неудобно, защото думите ми прозвучават като увеща-ние на заинтересован човек.

- Тук всички се познаваме - продължава хода на мислите си младежът, като посочва милиционера, който пресича площада и ни оглежда продължително.

- Може би не трябва да стоя тук. Да не ви създам неприятности?

Стефан процежда нещо през зъби, което ще рече да не се безпокоя. Доловил е женската ми боязън пред закона и това предизвиква у него желанието да ми покаже, че не се страхува. Благодарна съм му, но не ме напуска тревогата, че може да му напакостя. Готова съм да се откажа.

При нас се спират Стефанови познати: един бивш шофьор с кълбовидно шкембе, катастрофирал преди време с камиона си; един вехтичък, вмирисан на ракия хамалин - мъже с пиперливи езици, които не могат да се въздържат да не подхвърлят по нещо многозначително, просто така, за раздвижване на кръвта.

Но все пак избягват по-грубоватите шеги. По стълбите слизат две момичета. Пристъпват вдървено, напрегнато. Правят се, че не ни забелязват, макар че усещат погледите на мъжете и чуват закачките им. Няма нищо лошо в това. А някога и аз съм отминавала така като глухоняма, за да подчертая пренебрежението си.

Момчетата са ми по-симпатични. Заради риска да ги наругаят. Забавно е. Наблюдавам сцената с очите на шофьорската си компания. Цинизмът и грубостта ме смущават, но има нещо живо и истинско в общуването на тези мъже. На такива присадени на книжна почва цветя като мене им е потребен и малко свеж въздух.

Минава час. Кранистът е потънал вдън земя. Отишъл да изправя стълбове за високо напрежение. Васко се е вър-нал при нас и ни озарява с малиновата си усмивка. Бърбори непрекъснато въпреки дефекта в говора си.

В първия момент човек го възприема като чужденец, несвикнал с българския език. Настроил се е на мъжка вълна. С нещо съм задействала въображението му. Опитва се да намери полушеговития тон, който би разтопил разстоянието между нас.

Спасявам се с неопределена усмивка. Не му харесва моето благоразположено равнодушие. Има нужда от искра, така е студено. Кани ни в Клуба на пенсионера - отсреща, в един вътрешен двор.

Отиваме. Седем-осем мъже хвърлят карти. Прясно варосани стени, тавани от лакирани дъски с кехлибарен цвят. Фенери, плочи с тук-там прораснали стръкове трева. И прохладно. Като в двора на чорбаджи Марко. Отпиваме от студения айрян. Не ни се става. Стефан ме опушва, Васко дърдори, аз се опитвам да поддържам равновесието.

Излизаме. Слава богу тъкмо автокранът се задава, кандилкайки по трапищата край гарата огромното си туловище. Докато товарят тухлите, Васко не пропуска да ме подпита дали съпругът ми няма да се безпокои, че закъснявам.

Отговарям му, че съм разведена. Зная, че това ще му даде надежда и после ще се чудя как да се измъкна. Но не искам да лъжа. Бързам обаче да си сложа бронята: заговарям за сина си. Това помага, изпитала съм го. Но невсякога за добро, за съжаление. Васко ми признава, че има дъщеричка.

- Не е хубаво за децата - казва. - В думите му долавям скрит упрек. Понечвам да обясня колко е сложно всичко, че мъжът ми е притежавал и добри качества, но думите ми прозвучават като оправдание. Сякаш желанието ми да бъда справедлива затвърждава у него впечатлението, че за всеки развод имат вина и двете страни.

Стефан не поглежда към нас. Реди палетите, погълнат от мъжката си работа, но съм сигурна, че му е криво. Естествено. Всеки мъж ревнува всяка жена и обратното. Идва ред и на тръбите. Той ги поема, а аз и Васко ги подаваме.

Силиците не ми достигат. Но аз се напъвам, за да им покажа, че мога и сама, както обикновено. Благодарна съм, че поемат тежестта. Готови сме за път: те в камиона, аз - с трабантчето.

Тръгваме. Скоро ги изпреварвам. Поздравявам с бибипкане и с вдигната ръка. Ще ги чакам при отклонението за нашето село. Най-напред трябва да стоварят тухлите.

Свечерява се. Прочела съм единствения вестник, случайно останал в колата. А и вече не се вижда. Започвам да се безпокоя. Не вярвам да ме излъжат, въпреки че не знаят нито адреса, нито името ми. Но дано не им се е случило нещо, защото няма да има как да ме известят, и ще си стоя тук до полунощ.

Плюс това утре ще трябва да бия отново път до града. Нищо, здраве да е. След два часа, когато вече съм си изгледала очите, фаровете на камиона прорязват мрака и едно кратко изсвирване на клаксона известява пристигането на моите хора.

Тръгвам след тях. Още два-три километра. Пътят се отклонява стръмно надолу през стопанския блок, после през ливадите и най-сетне пристигаме. Посрещат ни брат ми и снаха ми. Цял ден са поглеждали към баира, разтревожени да не ми се е случило нещо лошо.

Минава девет и половина. Щурците огласят околността. От огромния бряст, разперил клони над старата къща, се обажда провлечено и малко злокобно сова - постоянната обитателка на дървото.

Тревата е избуяла и от нея нереално израстват основите на строежа. На брат ми му се ще да заговори за вилата: нали цяла зима е чертал планове кое как ще направи. Каним момчетата да хапнат, а те се опъват. Късно е. Но ги склоняваме. Измиват праха от лицата си, разхлаждат се с вода от кладенеца.

- Не ви върви нещо - обръща се към мене Стефан почти с тон на извинение. - Наложи се ние да разтоваряме тухлите. Един дядо и една баба какво могат да направят сами! Добре, че жена ми тая вечер не си е вкъщи. Не помня да съм се прибрал някога навреме.

Не се оплакват. Но са уморени. Нито могат да откажат, нито е приятно да ти се сърдят близките. Разговорът скача от тема на тема. Става дума и за старата жигула на Стефан: искал да си вземе нова. Обещавам да се обадя, ако науча, че някой продава в София.

Разменяме си телефонните номера. Брат ми заговаря за трудното снабдяване с материали. Момчетата обещават да ни помогнат при нужда. А сега трябва да тръгват.

Минава десет часът.

Вадя плика с парите.

- Какво ви дължа? - Поглеждам към брат си. Можеше да оставя той да им плати, но се чувствам задължена към тях и искам да останат доволни.

- Нищо - махва с ръка Стефан. От неудобство не ме поглежда. Не може да избяга от себе си.

Изваждам две банкноти по пет лева и ги слагам пред него. Стават. Аз излизам последна и забелязвам, че парите си стоят пред недопитата чаша с швепс. Грабвам ги и догонвам групичката в тъмното. Натиквам едната петачка в ръката на Стефан, а Васко така категорично отказва да приеме банкнотата, че се стъписвам.

- За три тръби! Голяма работа!

Не зная как да постъпя: товариха, разтоварваха, криха се да не ги хванат. Няма коли за услуги на гражданите. По-точно има една, но и тя е развалена. А аз бях била толкова път за три глупави тръби.

Момчетата вече са се качили в камиона.

- И се обаждайте, когато имате път към София. А за жигула ще проверя и ще ви звънна, ако науча нещо - разделям се с тях.

Туловището на автомобила потъва в мрака. Само ръмженето му се чува известно време и просветват фаровете, после отново става тихо. Небето е дълбоко и синьо, звездите тук като че ли са повече от другаде.

Все още ме мъчи чувство за вина. Защо не натиках насила парите в ръцете на Васко? После ме досмешава: Боже, какъв конспиратор съм станала! Докато чаках в колата, един милиционер упорито ме наблюдаваше. И с право. Седи сама жена два часа на пустия паркинг, озърта се наляво-надясно, а после внезапно профучава край него, забравила в залисията си да включи фаровете. Не е ли подозрително това?

Влизам в стаята. И надълго и нашироко разказвам за днешните си перипетии. Преваля полунощ, когато се унасям в дрямка. Утре ме чакат други митарства, друга сладка мъка.

Защото няма по-мъчно и по-приятно нещо за българина от това - да строи къща.