Лалка Павлова

Личността на Елин Пелин винаги е предизвиквала интерес у интелигентния българин поради необичайното съчетаване на несъвместими по същността си лични приятелства, обществено-политически възгледи и специфика на творческия му подход при отразяване на действителността. Още през 1902 година в кн. 1 на сп. „Селска разговорка” (стр. 8 - 11) в статията си „За едни майка, за други мащеха” той отбелязва, че „когато се каже държава, трябва да се разбира царството на богатите, които в името на законите, които си пишат сами, вземат хляба от ръцете на това голямо болшинство от прост, невеж, беден и работлив народ”, че „държавата прилича на един бакалин, когото народът поддържа с труда си и с парите си, а той, вместо истина и справедливост, му продава скъпо и прескъпо развалена туршия от всевъзможни закони и закончета”. В същото време, в продължение на 20 години, писателят поддържа тесни връзки с цар Борис III и не само ходи на лов с него, но и става един от най-доверените му съветници, чието мнение монархът цени наравно със становищата на запасния офицер - ясновидец Любомир Лулчев и архитекта Йордан Савов. Не по-малко многопосочни са и оценките за неговото творчество. Според литературния критик Георги Константинов (1902 - 1970 г.), „Елин Пелин спада към ония писатели, които черпят вдъхновение от здравия народен дух, от типичната родна действителност. Той се е сраснал със скритата нравствена енергия на народа, с етоса (етос - морален характер, фундаментални ценности, б. а.) на земеделеца, с природата, сред която последният живее и работи. Елин Пелин продължава традицията на Каравелов, който е първият негов учител.” (Г. Константинов, „Нова българска литература” - „Елин Пелин”). Много по-различна е оценката на философа  индивидуалист от литературния кръг „Мисъл” - д-р Кръстьо Кръстев. Той определя съдържанието на разказите му като колебание между „простото нанизване на случките” и „рисуване на действия и чувства на индивидуалната душа”, като разработва „незначителни теми” и демонстрира неумение „да развърже” сюжета, в резултат на което „занемарява настроението и характера на лицата” (Кр. Кръстев, „Млади и стари”). Все пак Кръстев вижда и някои добри страни в тях, като „безизкуственост, простота, поетичност, топлота, непосредственост”. Елин Пелин е част от литературния кръг „Развигор”, в който участват Александър Балабанов, Тодор Боров и Димитър Борисов Митов, които са близки негови приятели. Редакторът на 5-томното издание на творчеството на Елин Пелин през 1938 г. - Тодор Боров - отбелязва, че написаното за „певеца на българското село” в литературната критика не отразява истинската художествена и съдържателна същност на неговите произведения, а се движи между „празни хвалби и възхищения” и „още по-празни наставления”. Вероятно към тези „празни наставления” той отнася и литературната дискусия между Елин Пелин и критика Георги Бакалов по повод публикувания от писателя в литературния лист „Развигор” (год. II, брой 52, 1922 год.) разказ „Син”.

Елин Пелин е писател реалист и като такъв той се стреми в своите произведения да вербализира вярно и пълно сложните противоречия на обществото, на неговото битие и съзнание, без да тушира отрицателните му явления. Обикновено жизнените и социалните прояви в живота на една общност са исторически обусловени, но независимо от това всеки творец ги отразява през призмата на субективните си възгледи и чрез силата на художественото слово, въздействайки върху съзнанието на читателите, се стреми да промени тази действителност към по-добро. Цитираните фрагменти от статията на Елин Пелин „За едни майка, за други мащеха” открояват същностни характеристики на личния му мироглед, поради което читателят очаква през тяхната призма да бъде изграден и художественият свят в неговите произведения. В едни случаи творческият процес е значително удължен, преминава през етап на задълбочен и детайлизиран анализ на действителността, която писателят иска да положи в основата на своята творба. Внимателно подбира отделните ситуации, които в своята съвкупност създават сюжета на произведението, обмисля причинно-следствените връзки между тях, избира лицата, които ще станат двигатели на сюжетното действие, както и детайлите от обстановката, пейзажа и портретните описания на героите, за да придаде художествена плътност и убедителност на изображението. В други случаи замисълът на сюжета бликва внезапно, понякога дори веднага с появата му се ражда и словото за неговото вербализиране. Вероятно такъв е случаят с първата редакция на разказа „Син”, публикуван в литературния подлистник „Развигор”, месеци преди честването на 45-годишния юбилей на писателя, независимо че по този повод той е подготвил за издаване повестта си „Земя” и сборника „Избрани разкази”, където „Син” не присъства. Текстът му обаче веднага предизвиква бурната реакция на литературния критик Георги Бакалов, чиято оценка е публикувана в „Работнически вестник”, брой 261, 1922 г. със заглавие „Художествена неправда против комунизма” и открито демонстрираща иронията на автора й още в първото изречение: „Юбилеят на Елин Пелин се предшества от едно разказче - „Син” (в „Развигор”, брой 52 от 4 февруари 1922 г.), - което заслужава да се спрем на него.”

Първият вариант на разказа „Син” е съвсем кратък по обем - около две стандартни страници печатан текст. Сюжетът му е стегнат, без странични разклонения, като повествованието му е концентрирано около двамата главни герои - дядо Никола, беден селянин, дошъл на пазара в града да продаде добичетата си, защото няма с какво да ги храни през зимата, и синът му Стоян, отдавна напуснал селото, години наред не се обаждал на близките си и те гадаят за неговата съдба по слухове и думи на случайно срещнали го техни съселяни, които предполагат, че или е ходил на работа в Америка, или е бил в затвора. По-голямата част от текста представлява диалог между неочаквано срещналите се баща и син в хана на града, от който става ясно както непосилното положение на дядо Никола, опитващ се да придума своя син да се върне на село при старите си родители и да поеме „работата” в свои ръце, така и нежеланието на Стоян да откликне на молбата му. По поведението и външния му вид личи, че отдавна са му отмилели както роден дом и близки, така и селският труд. Явно е, че баща и син вече не принадлежат на една обща социална група, затова имат и различни схващания за „правдата” - възлов идеен център на разказа. На неясната теза на сина, че се бори за правдата и че „тоя изгнил свят трябва да погине” не са поднесени конкретни аргументи, които да доизяснят същността на представа на Стоян за правдата и на пътищата за нейното постигане. За разлика от неговото „кухо” твърдение, дядо Никола, макар и по селски простичко, дава философско определение на това понятие: „Тя, правдата, е в човека, синко. Ако я има в тебе, има я и по света, ако я няма в тебе, никъде я няма…” Такава е житейската философия на стареца - ако всеки човек живее по законите на справедливостта, то и светът ще бъде справедлив. Противостоенето на бащата и сина по отношение на съдържанието на понятието „правда” е аргументирано и с финала на краткия сюжет - тръгналият да поизпрати баща си Стоян в един момент хваща стареца за гушата, а свестилият се от припадъка дядо Никола, жегнат от страшно предчувствие за случилото се, опипва мястото на скритите от продажбата пари и се моли: „Дано да е сън, дано да е сън…”

Колкото и кратък да е обемът на първата редакция на разказа, Елин Пелин създава сюжета му по принципите на реализма. Образите на двамата герои са подработени като литературни типове, които обобщават в себе си съществени характеристики на социалните прослойки, към които принадлежат. Дядо Никола е представен предимно чрез жестовете и емоционалната реакция от неочакваната среща („сърба кротичко лютивата фасулена чорба и гледа да скрие сълзите, които вече приливат  и се готвят да потекат по грапавото му, добро, небръснато лице.”), той нито чува шума в хана, нито вижда влизащите и излизащите от него, защото е погълнат от вида на сина си, когото вероятно отдавна мисли за умрял. Много по-детайлизирано е представен Стоян, който е „облакътен широко на масата, човърка главата на един излязъл от дъската пирон и свива навътре устните си така, че бузите му чак се надуват”, наяжда се спокойно и „обръща до дъно малките чашки” с вино, които поръчва баща му. Фигурата му излъчва самочувствие, няма и сянка от неудобство или чувство за някаква вина пред бащата, разсеяно слуша неговите думи, като избягва да говори за себе си. От особено значение за  художественото изграждане на представата за т. н. литературен тип  са детайлите от облеклото. И ако за дядо Никола е казано чак в края на разказа, че е наметнат с ямурлук, то на облеклото на Стоян е обърнато специално внимание - той „ту килваше оръфания си каскет на челото, та затуляше очи, ту го тикваше назад и изпод него изскачаха мазни, немити, слепнали като от пот чорли. Яката му бе кирлива, износената аленочервена копринена връзка изскачаше отзад с оръфаните си краища и опашчето ? лежеше върху голия врат на Стоян.”  В последния епизод на разказа към вече представените щрихи писателят добавя, че Стоян няма горно палто, а на краката си носи „кални скъсани ботуши”. Детайлите от облеклото на Стоян ясно говорят за градското социално дъно, в което битува в момента някогашното селско момче. Така Елин Пелин ( както и в цялото свое творчество!) подсказва, че селото, въпреки трудните условия на живот, опазва нравствената чистота на човека, докато блатото на градския живот я унищожава.

Преди да коментирам литературно-критичната реакция на Георги Бакалов в „Художествена неправда против комунизма” („Работнически вестник”, брой 261 от 1922 г.), ще си позволя да припомня  най-важното от жизнената биография и мирогледните позиции на автора на тази статия. Георги Бакалов (1873 - 1939 г.) е български общественик, публицист, литературен критик и историк, завършил в Женева, където се сближава с Георгий Плеханов. Завръщайки се в България, известно време работи като преподавател, но е уволнен заради политическите си идеи, след което се премества във Варна и се отдава на обществена, публицистична и литературна дейност. Основава издателство, в което публикува в собствен превод „Комунистически манифест” на Маркс и Енгелс. През 1905 г. се мести в София и основава издателство „Знание”. Преследван от правителството на Александър Цанков, емигрира първоначално във Франция, а след това за 7 години и в СССР, където работи в Международното издателство, секцията на българските писатели. Заради научните си трудове е избран за член-кореспондент на АН на СССР. След завръщането си в България работи в редакциите на различни издания, които пропагандират левите идеи. Съвременниците на Георги Бакалов твърдят, че в своите литературни критически статии той прилага изискванията за класово-партиен подход в художествената интерпретация на действителността много преди 9 септември 1944 година - Г. Бакалов умира на 14 юли 1939 г. в София.

Още заглавието на статията на Георги Бакалов („Художествена неправда срещу комунизма”) подсказва, че литературният критик твърде пристрастно ще тълкува съдържанието на разказа на Елин Пелин. Той сякаш изобщо не допуска, че в средите на българското село (защо не и в средите на крайно бедното градско население!), могат да съществуват хора, които не изповядват идеите на комунизма. Неслучайно се спрях така подробно на съдържанието на първата редакция на разказа „Син”, станала обект на тази словесна „престрелка” между двама видни представители на българската култура в началото на ХХ век. Ще припомня и още един фрагмент от статията на Елин Пелин „За едни майка, за други мащеха”, защото тя представя фундамента, върху който писателят гради цялото си художествено творчество: „Земеделците пък пропаднаха, защото върху техните плещи се качи държавата със своите учреждения, със своята армия, със своите салтанати, със своите галени деца - чиновници и офицери, - които храни богато и пребогато само и само да я крепят и поддържат…” Т. е. - земеделецът гладува, за да има какво да ядат тези, които ползват наготово плодовете от неговия труд. Явно е, че чрез създадената художествена действителност разказът „Син” има задачата не само да докаже порочността на българската държавна система в този исторически момент, но и грозните последици от нея. Във вербализирането на случката писателят никъде не използва думи от типа на „комунист”, „комунизъм”, „пролетарий”, „капитализъм”, „революция”, „буржоазен свят”. Своите критически бележки обаче Георги Бакалов систематизира именно около тях:

„Външният вид на сина е предаден така: тесни изтъркани дрехи, кални и скъсани ботуши, оръфан каскет, мазни, немити, слепени като от пот чорли, яка кирлива, износена АЛЕНО ЧЕРВЕНА КОПРИНЕНА ВРЪЗКА с оръфани краища.

„ - Аз се боря за правдата, татко. Тоя изгнил свят трябва да погине.”

Като се прибави и това, че Стоян е ФАБРИЧЕН РАБОТНИК, не остава съмнение, че имаме работа с един КОМУНИСТ.”

Георги Бакалов дори съчинява и биография на героя на Елин Пелин, която в същността си няма нищо общо с текста на разказа му:

„Дете на беден селянин, от малък нуждата го прогонва в града, той се блъска в живота като пролетарий, емигрира в Америка, там попада под влиянието на социализма, връща се в България, дето го срещаме като фабричен работник в един далечен град, носи емблемата на своите убеждения в аления цвят на връзката си, изпомежду е бил и затварян, вероятно за революционните си убеждения, които не крие пред стария си баща: той се бори за събарянето на гнилия буржоазен свят и за правдата на комунизма.”

Бих казала, че Георги Бакалов „пренаписва” разказа на Елин Пелин и е съвсем естествено писателят да реагира  на неговите несправедливи обвинения. Интересното е, че по принцип честолюбивият писател Елин Пелин, който обвинява в плагиатство Йордан Йовков заради някои сходни ситуации между своята повест „Гераците” и драмата „Боряна” на Йовков, визирайки статията на Димитър Митов по този повод, заявява, че „не обича тези вестникарски разправии”, а сега не се въздържа. Отговорът на „удара” е светкавичен - на 3 юни 1922 г. в брой 68 на в. „Развигор” той публикува статията си „Неоснователна подозрителност” с подзаглавие „Комунист ли е героят на моя разказ „Син”?” Въвеждащата част изяснява причините  за спора между двамата и налага твърдението, че „г-н Бакалов го е зле разбрал, или просто, като отявлен партизанин на комунизма, прекомерно е изнасилил една литературна идея, за да я постави срещу комунизма”, че вероятно и много други като него „защитници на крайни идеи” са много чувствителни и подозрителни към всичко, което не съответства на техните разбирания, след което минава директно към собствена интерпретация на своя разказ „Син” и неговия герой, предизвикал реакцията на Георги Бакалов:

„Моят герой не е комунист. Той е един чист вагабонтин, който се е търкалял много насам-нататък, който „лъже” и се „преструва”, за да спечели доверието на наивния си баща и да му се хареса. Той не е ходил нито в Америка, нито е работил във фабрика - той чисто и просто е живял за случая, лежал е в затвора и към труда храни отвращение. Той често пъти е красноречив, той говори за правдата, той днес носи червена връзка, утре може да тури оранжева. Той е декласиран човек и неговият занаят е вагабонтството, къде изтънчено, къде грубо и вулгарно. Той е от ония отрицателни типове, които си служат с идеите, тъй както и с револверите, които ходят по партиите и по участъците. Той използва всичко с престъпна наклонност.”

Елин Пелин не просто е роден в село Байлово и познава добре живота и „етоса” (Г. Константинов) на селския човек, той е и творец, който успява поразително точно да изобрази този човек в различни жизнени ситуации от нелекото му съществуване, като посочи онези негови опори, които съхраняват морала му. В същото време той носи в гена си редица отличителни белези от характера на шопа - съобразителност, практичност, изобретателна хитрост, умение да лавира и да излиза от всякакви трудни ситуации. Самият той счита за необходимо в края на „диалога” си с един „отявлен партизанин на комунизма” в края на статията-отговор да заяви: „Комунизма като идеал за обнова на човечеството и на човека аз уважавам. Аз се покланям пред черните попукани от труд ръце, пред истинските вдъхновени борци за правда, обнова.” Веднага след това обаче добавя - „грубата демагогия, престъпното използване на високи принципи и идеи ме отвращава”. Според писателя, г-н Бакалов не трябва да скърби, че неговият герой извършва престъпление с червена връзка на шията, защото „един външен белег не прави човека човек”, а задачата на комунизма е да формира такива висши морални качества у човека, които да го карат под каквото и знаме да стои, да не си позволява да бъде „отрицателен тип”.

Естествено е този отговор да не задоволи критика Георги Бакалов. Той продължава да бъде убеден в „двусмислието” както на случката, така и на художествения детайл с червената вратовръзка. Особено го „жегва” обвинението в груба демагогия, което го кара отново публично да реагира в печата чрез статията си „Елин Пелин и комунизмът”. В нея той съчетава анализа си за особеностите на обществено-историческата обстановка у нас с начина на отразяването й в творчеството на Елин Пелин. Да, идеите на комунизма са ново явление в българското село и може би поради това то отсъства като изображение в „досегашните разкази на г. Елин Пелин”. За Георги Бакалов обаче е важно дали той изобщо вижда величието на тези идеи в новата история на България. И сам си отговаря: „Неговите произведения не доказват, че го вижда. А разказът му „СИН”, дори да беше истинска случка, показва най-много ОТРИЦАТЕЛНОТО ОТНОШЕНИЕ НА АВТОРА КЪМ КОМУНИЗМА, което го кара да вижда само една СТРАНИЧНА УРОДЛИВОСТ,  да забелязва НЯКОЕ ОТДЕЛНО ПЕТЪНЦЕ ВЪРХУ СЛЪНЦЕТО,  а не да вижда САМОТО СЛЪНЦЕ.”

Абстрахирайки се от такива знакови творби на Елин Пелин като „Закъснялата нива”, „Престъпление”, „Невеста Нена”, „Лепо”, „Прошение на жителите от с. Голяма Неволя”, Георги Бакалов твърди, че съществуващите „уродливи явления” в българското село не намират отражение в неговото творчество и, за съжаление, не заемат „първо място” в разказа му „Син”. Не е представена „мътилката”, сред която проникват идеите на комунизма, поради което заявлението му „Комунизмът като идеал за обнова на човечеството и на човека аз уважавам. Аз се покланям пред черните попукани от труд ръце, пред истинските вдъхновени борци за правда, обнова” прозвучава като празна декларация на нещо, в което всъщност не вярва. За Бакалов обаче е важно, че за първи път, и то публично, това е казано „от един крупен представител на буржоазията”. Възмутен от обвиненията в „груба демагогия” и в „престъпно използване на високи принципи и идеи”, Георги Бакалов ги възприема като петно върху личния му морал на комунист и борец за справедливост. Според него „задачата на комунизма в областта на морала” е много сложна и не би могла да бъде коментирана в някаква си статийка, защото комунистът е човек от нов тип, „който съвсем не прилича на героя от „Син” и който Елин Пелин би могъл да изобрази, ако пристъпяше без превзетост към изучаването на най-крупното и най-светлото явление  на днешната история”.

От творческата биография на Елин Пелин знаем, че той никога не пристъпва към подобно изображение, не защото не вярва в красотата на идеала, вложен в идеологията на комунизма, а защото до болка добре познава дуалистичната същност на човека, разкрита чрез собствената му метафора за него като съвкупност от бяло и черно зърно.

Няма да коментирам приликите и различията между онова историческо време и днешния ни ден, в който от три десетилетия разклоненията на традиционния Съюз на българските писатели също водят непримирима „война” помежду си. Ще отбележа само това, че години по-късно от тази своеобразна битка между писател и литературен критик, въпреки непримиримите им позиции в литературната дискусия, се оказва, че тя има и свое положително продължение. Години по-късно Елин Пелин премисля спокойно и трезво забележките на Георги Бакалов и стига ди извода, че създаденият от него текст е дал повода за словесната атака на критика - в разказа „Син” образите са само щрихирани, липсват убедителни мотиви за поведението им, репликите от диалога между баща и син не дават възможност за вникването в техния духовен свят, в моралните или неморалните решения в тяхното битие, недостатъчно „говорят” за тях портретните им описания, детайлите от обстановката в хана и пейзажа извън него са непълни, дори че нещо важно като че ли липсва в логиката на самия сюжет на разказа. Осъзнаването на всичко това го кара да преработи основно творбата си, която през 1938 г., като част от 5-томното издание на събраните му съчинения, излиза вместо с 2 - с около 5 стандартни печатни страници. Във втората редакция сюжетната линия е усложнена чрез въвеждането на епизода с влезлия в хана стражар, който сякаш търси някого, а реакцията на Стоян, дръпнал каскета си така, че да не се вижда лицето му, ясно говори за страх и гузна съвест. Много по-разгърнати са описанията на обстановката в хана и на пейзажа след излизането им от него по пътя към елховата горичка, обогатени са портретните описания, съкратен е детайлът с аленочервената копринена вратовръзка, за да не създава необосновани внушения. Разширени са и репликите на героите, в които са включени вметки за жестове и интонации, даващи възможности на читателя да разбере, че Стоян лъже баща си с някаква цел, която е изяснена с момента на кражбата на парите във финала на разказа. Краят на творбата е удължен - ако първият й вариант завършва с думите на свестяващия се старец „Дано да е сън, дано да е сън…”, то втората редакция разкрива личната драма на бащата, скрил разплаканото си лице в шепите си. Думите му „По-добре да ме беше убил. А сега как ще живея!” подчертават трагизма на баща, осъзнал провала си в отглеждането и възпитанието на единствения си син и предпочитащ смъртта пред срама от съселяните си.

Мисля, че преработването на разказа „Син” може да се възприеме не само като осъзнаване на причините за критичните бележки на Георги Бакалов, но и като своеобразно помирение между тях. Само година след публикуването на втората редакция на разказа, Бакалов си отива от този свят (през 1939 г.). Десет години по-късно (през 1949 г.) умира и Елин Пелин. Творческата история на този разказ обаче продължава своя живот и навежда на размисли както писатели, така и литературни критици.

—————

*Подчертаните с променен шрифт думи и словосъчетания в цитатите спазват начина на поднасянето им в оригинала на статиите.