Жеко Христов

РИСК

Аз пътувам сред звездите
и ги назовавам
според светлината им.

И крещят под мене подлеците:
„Имената… бъркаш имената.”

Аз вървя задъхан, развълнуван
под небета верни и лъжливи,
уморен и справедлив празнувам

и разплитам с плач
венци трънливи…

Изранените чела изгряват,
светло е - блести земята.
Подлеци крещят и ослепяват:
„Ще платиш на риска си цената.”

Аз вървя и побелявам…

ДОЙДОХ НА ТОЯ СВЯТ

Дойдох на тоя свят,
не само слънцето да видя.

Дойдох да видя нощ
разбойническа, тъмна,
да видя келяви треви -
безплодни, скършени без цел…

Дойдох надежди да разискрям,
да разкрасявам грозното със стих…

Дойдох да ти помагам,
слънце!

ВЯТЪР

Какъв е този гръм над тоя град?
Каква е тази дива батарея?
Не знам кои със мене ще умрат,
но знам кои ще надживея.

Подхлъзнатите покриви трещят,
премятат се улучени дървета
и портиери ключове въртят…
На път препускай, стресната плането.

Безумният ездач ще бъда аз.
Аз знам кои ще надживея…
И знам кои ще чуват моя глас,
когато гръм града ни разлюлее…

… Утихна всичко. Хълца тоя град.
Туй беше вятърът минаващ само
веднъж на сто лета през тоя свят
като любов голяма…

… Утихна всичко. Подир сто лета
отново ще усетим тоя вятър.
Зашушна пак ветрецът лек в нощта
като ласкател…

СЛЕД СРАЖЕНИЕ

От разказите
на моя дядо - санитарят,
за страшната,
балканската война,
все още в мене като рана парят
ей тия негови слова:

След тежките сражения, когато
върху прогизналото от кръвта поле пълзях,
най-силно викаха за помощ
ранените най-леко.

Умиращите,
преглътнали дори за прошка стона,
тръгваха по бялата пътека
към своя дом -
и спираха зад залеза, оттатък…
Притихнали, усмихнати, щастливи…

ПРОВИНЦИЯ

Сраснахме се с теб, провинцийо жестока.
С твойте пътища и дни.

С твойта кал
под моя нокът,
с твоя въздух
в моите гърди.

Със децата ти, които и сега
пеят: „Аз съм българче, обичам…”
И минават под дъждовната дъга
с росни люляци закичени.

Тук оставам
да живея.

Вече съм спокоен пред ония,
дето от високите места
дребничък
ме виждат в утринта.

Вече ми е ясна
тяхната съдба -

трябва им на тях високо място,
за да бъдат като нас големи.

ПОБЕДЕНИТЕ ВОЙНИЦИ

Победените войници. Победените… От тях
живите са страшно малко.

Подвизите им
(те също имат подвизи)
лежат във прах.

Пред въпросите на синовете си мълчат.

И чакат.

Нека порастат.
И нека в бой такъв
победят противник силен… И тогава

с незасъхнала все още по ръцете кръв
пренесат и него
до безсмъртната си слава.

***
Когато пееш с цяло гърло
и със сърце открито -
очите си недей затваря.

Спомни си

кога най-лесно се улучват птиците.

ПРОВИНЦИАЛНИ ПОЕТИ

Като пълководци без сражения,
остаряваме в учебни полигони…
Пием си кафето с „врагове” сразени,
смеят се „избитите” ни батальони…

Само нощем в сънищата неспокойни
падат истинските врагове презряни…

И сме победители…
Достойни
за дълбоките си рани…

МЪЛЧАНИЕ

Написах вече доста книги.
Като птици
излетяха от ърцето ми.
Обичах - плаках…
Мразих - смях се…

Челото ми позна и пот и кръв…

Сега голямото мълчание
пред гробчето на славея -
приятеля ми скъп от детството,
изцяло ме поглъща…

ИМЕНА

Непогрешимо зная имената
на всичките
убийци на поети:

Митрон,
Дантес,
Мартинов,

отровата, въжето, рака,
гладът, куршумът…

Ами лудостта.

Аз името
на своя убиец знам.

КЛЕТКАТА

Уж най-напред детето да се радва,
а после свикнахме със теб,
тъй както с мебели се свиква.

Бе чудна клетката наистина,
храната много и отбрана…

И тъй, че си орле, забравихме.

Додето един ден
не полетя със клетката…

***
С по два-три пъти драна кожа…
И все заради песента.

Не знам дали ще можем
от тук
да изненадаме света…

***
Ти като на смъртен одър
чакаш прошка
от онзи, дето лесно победи.

Но защо из запустелите места
незабравката цъфти?

***
Нощес летях на сън.
И никога такъв животът ми не бе.

Ефирен… лек… и звън
издаваха невидими криле…

А после, през деня,
ми беше много трудно да вървя.

ЖИТЕЛ НА НОЩТА

Все недовършени къщи сънувам,
а майсторът все съм им аз…
Събуждам се - прашни сандали обувам
и тръгвам, и търся… оставам без глас.

Но няма ги къщите, няма ме мене…
По-друг съм в съня си, по-друг -
и къщите други… С очи замъглени
в нощта се звръщам. Не ща да съм тук.

СТРЪК

Светът ти бе богат. С какво го замени?
Със празен шум. Случаен блясък.
Прощавайте, големи селски дни,
изчезнали из купищата пясък,
във който стъпките ми вият кръг…

На градинарски кон
аз тук напомням…

Изглежда за един единствен стрък
сега въртиш долапа в маранята знойна…

***
Така бе побелял
баща ми многодетен,
че често пъти нощем
мушици се въртяха покрай него,

взели го за лампа…

ДОБЪР ВЕЧЕР

Добър вечер. Залезът е хубав.
А разплакана си ти…
Ако днеска някои са груби,
утре ще те молят да простиш.

Ти сега глътни сълзата
и тръгни заслушана във мен…
Аз ще ти разказвам за зората,
докато залязва тоя ден…

ОБИКНОВЕНА САМОТА

Стани бе, Филипе, стани бе, боже.
Защо ти отмиляха скъпите неща?
В града децата вече се тревожат,
умира бавно, казват, нашия баща.

Не се сърди, те толкоз са заети…
Ще дойдат скоро… ти ще си щастлив.
Върху лицето му как странно свети
усмивка, сякаш, че е още жив…

***
Пълзи към село здрач.

Оцеляло куче лае
вяло…
Какво ли още пази?

В запустяла къща
птица овдовяла
пее…