ИЗ „ДЪЖДОВЕТЕ СЕ ЗАВЪРНАХА” (1982) – ІІ
ЛЯТНА БУРЯ
Два облака се гонят
по хълмовете на небето.
Като коне червени
светкавици препускат
по тъмни калдъръми…
И ехото на острите копита
замира във сърцето ми.
Едно дърво зелено
гори на хоризонта.
ИЗПОВЕД
Не знам дали обичам вече,
аз мразя ли дори не знам.
Река подземна ли завлече
на вярата ми корена колям.
Кога съм гледал безразличен
разсъмването над града?
Кога не съм аз коленичил
под блясъка на първата звезда?
Кога не съм усещал радост
от своя непосилен труд?
Аз винаги от свойта младост
съм бил опиянен и луд…
Защо тогава тая кротост?
И някакъв неземен страх
люлее на живота ми дървото
и падат плодовете му във прах.
О, моя младост, тичай, тичай
в полето, дето доверчив съм бил.
Да си припомня колко съм обичал.
Да си припомня колко съм грешил…
ХЪЛМ
Героите, онез които
се бореха за хляб и светлина,
лежат погребани на хълма горе…
До слънцето са близо днес…
Една пътечка само - стръмна, камениста,
отвеждаше до тях доскоро.
Сега асфалтов път блести -
широк, удобен, лъскав…
Един човек, чудак навярно,
от антикварен магазин излязъл сякаш,
стои в началото на двата пътя
и сочи хубавия път на всички.
А той, когато нощ превземе хълма,
и тишината всяка стъпка покори,
поема по пътечката - тъй стръмна…
Какво ли той не иска да забрави?
ДЪРВО
По-различно е от другите дървета.
Криво е и по е настрани.
Покрай него път старинен крета
и във пътя - окъснели дни.
Лято е сега. То никого не чака.
То си знае жребия нелек.
Весели вихрушки вдигат прахоляка
като дечурлига покрай стар човек.
Тази вечер е избистрено небето.
И сред гърбавите клони дълго ще звъни
на луната златната монета -
и за всичко тя ще му плати.
НА ПРИЯТЕЛ ОТ ДЕТИНСТВОТО
На Наско
Обичам да седя със него
край маса, на кафе и изповед.
Наивен и добър, човечен.
И, боже, толкоз доверчив,
така открит за удар…
Силен.
Човеколюбецо,
уязвими мой! -
измъчваш ме.
Обичам да седя
със мойто вчера.
ГРАДСКА ТРЕВА
Вълнуват ме последните етажи
в големия многоетажен град.
Тревата се е покатерила на тази
височина с очвека - неин брат.
Запълнила сандъчета, саксии, шепи -
работи неуморно, завладява го, пълзи…
А той си я полива и подкастря, шета й,
че уж зелената й грива го краси.
Аз забележа ли усмивката му детска -
и мойте устни затрептят…
Шърууд Андърсънова гротеска
последните етажи сякаш ми четат.
ПРИЯТЕЛ НА ВЯТЪРА
Видели ме най-сетне помежду си,
затичаха се да ме поздравят.
Играят си с ръцете ми - довчерашни юмруци -
като при смъртник… поприказват, поседят…
А знаят те… Познаваха ме много пътища.
Мечтите ми приличаха на жилави коне.
Но нямаше сред тях тогава още смърти,
приятел бях на всички ветрове…
Кой можеше тогаз да се похвали,
че върху мен прашинка е видял?
Онез, които приковани на постеля са лежали,
ще разберат какво съм преживял…
***
Навсякъде е победила пролетта.
И тържествува,
дето й се случи.
Цъфти, мой цвят,
върху ръба на пропастта.
Напомняй там за мойта участ.
***
Не ти е чужда чуждата съдба.
Усилието на сакат за крачка
по челото ти пот изцежда…
Нима си подминавал безразличен
бащата, който във неделен ден
със смях люлее
детето си, дошло на старини!
Щастлив е оня, който своя
живот живее само.
ДА СИ СПОКОЕН
Да си спокоен - сигурно е хубаво.
Не те тревожи чуждата беда.
И своя нямаш, а пък другото
върви ти като по вода.
Край тебе, нежно насъбрани, здрави,
деца и котки дните ти въртят…
Доволен си, какво да правиш,
така сами нещата се редят…
Отвън излезеш, викнеш на съседа,
поспорите за чуждата война,
за футбола, за тотото и гледаш -
унася те реката на съня…
Какви ли са красиви сънищата,
когато се заспива ей така!
Дали додето се разсъмне
като дете те водят за ръка?
Но дните ти преди да се изнижат,
под жилава трева преди да спреш -
те питам, без да ти завиждам,
че си умрял дали ще разбереш?
ЦВЕТЯ
Белеят върху черната земя,
напукана от студ и жега,
цветя,
цветя,
цветя…
Като усмивката на негър.
ПОРТРЕТ НА ПРИЯТЕЛ
Ще прекосява ветровете нощем,
ще лъкатуши неговия път.
Като служител в Бърза помощ
краката все ще го болят.
Когато свършат всичките адреси
и на мечтите всичко раздаде -
почти ще бъде весел.
Пред чакано разсъмване ще спре,
на корен неукрепнал пак
доброто слънце ще посочи…
Като мъдрец или глупак
поредната почивка ще отсрочи.
ГЪРБАВИ АНГЕЛИ
Куцичка е тя, а той е гърбав.
Уличката - тиха, малко е градчето.
След прегръдката му дълга
на гласа й лее се звънчето…
Много скоро ще е шумно тука.
Ще бушува син немирен…
Мръква се. Див гълъб гука.
Месецът е клекнал на баира…
НЯКОЛКОТО СТИХА
Как само пеят пантите на старата врата -
за слънцето и тебе я отворих…
Къде ли ще те свари вечерта.
Добри ли ще са хората,
които ще ти се усмихнат…
Дано на техните софри
намериш няколкото стиха,
разпратени от мене призори…
СЪДБА
След бурята изгря звезда.
Не ме ли виждаш в тъмнината?
… Събирам птичите гнезда
подир отминалия вятър.
МЪЖКИ РАЗГОВОР
За мъжки разговори нямаш време.
Показваш само дребните си пришки,
избили след преяждания дълги.
Къде са раните от срещите ти с вълци?
Нали си чедо на Балкана!
Въртиш на пръста си синджирче,
припомнящо обидно на синджира,
със който дядо ти през турско
е бил смиряван… И се питам -
дали наистина кръвта вода не става?
КОГАТО ПАДА ПРОЛЕТТА
Вечрта се мята като грива
и затрупва белите стъкла.
Нещо пак сърцето ми се свива,
мътен съм като река.
Вдигай се, ръка… издигай
нож или писалка, все едно,
падай над сърце или над книга,
но не стой тъй глупаво. Дано
плач или усмивка ме повикат -
червеят в перваза за да пре.
Тръгвам към прозореца и викам -
някой трябва да ме разбере.
Все една луна е - песен да запееш.
И на ум ми идва някакъв романс.
Електрическата крушка се люлее -
сигурно започвам танц…
СТАРОМОДНО
Една партида от бастуни,
изгърбени и прости, правени нарочно сякаш
за мойта равнина - за село днес замина.
Най-сетне упоритите тракийци
това, което искат, ще получат…
И ще закретат още утре
към селкопите старци отмилели,
и ще облегнат самотата си най-сетне,
не на синовно рамо, както някога мечтаеха,
а на приятели - бастуни…
И ще зачаткат уличките тихи…
И ще се стреснат сгърбените къщички
на детството…
Ще каже някой, че жребчета
препускат по чакъла остър…
А после ще се слеят със гласа прегракнал
на моите позагрубели стихове -
забутани небрежно из килерите
от синове,
преуспяващи далеч из градовете…
БАЩА МИ
Какво събитие. И аз веднъж
да се събудя преди него.
И взел овчарската му гега,
аз - ученият градски мъж -
поемам в утринта прохладна
през росни, но забравени треви…
И свиркам на овцете, но уви
една мелодия естрадна…
Забравил ли съм другите, с които
баща ми мойта люлка е люлял!
Към него се извръщам пак със жал
за помощ! Нека се събуди. А в очите ми
вместо сълза - учудване е спряло.
Ами ако не се събуди вече!
Едно дърво гори в зарята надалече…
До днес не ме е още тъй боляло.
ДОКАТО ТЕ НЯМАШЕ
Докато те нямаше
през най-дългата и тежка зима,
със дъха си размразявах кръгче от леда
по стъклото на прозореца,
за да не пропусна твоето завръщане…
Без да мигна съм осъмвал.
И във разперените си ръце
парче от огледало стиснал, гледах
подир всяка нощ по колко побелявам…
ПОЕТЕ
На Хр. Кацаров
Застанал сам
пред пътната врата,
добрата дума ли очакваш,
която ти дължи света?
По покривите
хладен дъжд потраква.
Прекарай по челото длан,
изтрий оттам неискрените думи.
Върни се на високия таван
и нова песен напиши безшумно.
ДИСК
Луната се вряза в нощта -
и моите стъпки заглъхват.
Изстива под мене пръстта,
горещия смях се задъхва…
Най-сетне покой, тишина,
забрава и полъх най-сетне.
За мойто чело - ведрина,
да мога добре да пресметна -
какво през деня съм загубил,
какво съмспечелил със риск…
… Над моите дневни заблуди
луната свисти като диск.
ТЕЛЕВИЗИОННА ХРОНИКА
На дъщеричката ми
В квадрата на добрия телевизор
деца умираха от глад.
То беше някъде съвсем наблизо
до нашия свободен свят…
След филма с майка ти полека
се приближаваме до твоето легло…
О, свята и пресвята грижа за човека!
Дано не преживееш нищо от това. Дано!
Едва ли ще запомниш тия песни,
с които те приспиваме сега.
Преди година бе, когато блесна
крачето ти над нашата тъга…
Стоим край кошчето добри, надвесени,
протегнали ръцете си така,
че само нашите сърдечни песни
да те тревожат във нощта…
***
Не искам да заспя, защото
дали ще се събудя пак не знам.
… Ще дойдат птиците в дървото
пред моя дом… Те пеят там…
Ще видя пак крилете им! И тих…
Криле ли казах? Ах, крилете…
А недописан стих
във ъгълчето свети.
ДЕТЕ
Покрива го изцяло моя смях.
Във шепата ми като във гнездо стои…
Но как протяга то
към слънцето ръчици слаби!
Макар че в тях
едва-едва държи
трошица мъничка от хляба…
***
На Антония
Заглеждаш се в дървото пред дома ни,
където мътят две гугутки
неразделни
и казваш: не, не мога да повярвам,
че за такъв живот задружен
не са се търсили те дълго…
Ний дълго ли се търсихме със тебе?
Един на друг ний просто
налетяхме…
Нима пчелите дълго търсят розата.