ЛОЗНИЦИТЕ
Северняшката ни къща беше чужда - там живеехме под наем, докато един ден от стопанството, където работеше баща ми, решиха да продадат къщята на техните работници.
Тогава татко купи тази бяла къща с четири стаи, зимник и голям чардак, където се побираха повече от двадесет човека на голямата дъбова маса с красиво изваяни тапицирани столове.
Щом внесе и последната вноска, баща ми изчезна за няколко дни до Добруджата, откъдето беше се преселил и донесе няколко калема лозови облагородени пръчки и ги посади в ранната есен в краищата под чардака.
После с каруца на стопанството докара кремъчни сиви камъни и построи чешма с малко корито, за да му приличало на чифлика, който неговите родители са притежавали на три-четири километра от с. Горняк, Добруджанско.
Лозарят бай Стефан със съпругата си Гела построиха на лозниците решетъчно скеле от едри кюприи в краищата и тънки обкантени дъски отстрани и в средата.
На третата година лозниците бухнаха и от широките им листа и стебла се подаваха малки гроздчета, които бяха много, дето се вика - едно в друго.
Докато се усетихме, лозниците стигнаха до парапета на чардака и висваха своите тежки гроздове под решетъчната скара. Бай Стефан често идваше у нас и поседнали на раздумка с баща ми на чардака, казваше, че лозата е като жива - чува, вижда и пие много вода като човека, когато се зазнои от умора.
По негова препоръка дъбовата маса и столовете бяха преместени на калдъръма под асмите. Близо до чешмата татко направи печка, където мама готвеше.
Дори старият кухненски шкаф бе преместен долу и пребоядисан с тъмнозелена блажна боя, за да е в синхрон със зеленината на четирите лозници.
Всяка лятна вечер под лозниците на масата имаше хора от някъде, които засищаха глада си с вкусотиите, които мама сътворяваше.
Там родителите ми посрещнаха тримата си зетьове, там моята красива жена за първи път опита от едрозърнестото грозде, наречено „афуз”. Там децата ми като мънички се плискаха на чешмата и ставаха на малки черни барачета.
Там под лозниците майка ми гледаше внучки и внуци и едва насмогваше на къщната работа.
Веднъж стария агроном бай Миладин, който беше завършил агрономия някъде в странство, каза, че лозниците познават и пазят хората, затова ако някой от стопаните, дето ги отглеждат и поливат, почине, на мига и лозата започва да линее…
Когато баща ми се спомина, първата лозница, която беше посадил, започна да рони неузрелите си зърна, а листата й пожълтяха както през края на есента след гроздобер.
Спомних си думите на агронома и повярвах в тях, защо сега беше средата на лятото и гроздовете трябваше да наливат сок в едрите си зърна, но те вехнеха и капеха на калдъръма. Дори и пчелите и осите не ги полазваха.
На следващата година първата посадена лозница от баща ми, дошла като облагороден калем от родното му огнище, напълно умря. Някак си жилестите й пръчки с напуканото близо триметрово стебло се свлече на земята и на около двайсет сантиметра от земята се беше пречупила.
Тогава мама ми нареди да я изнеса извън двора, че й ставало много мъчно и очите й се насълзяваха. Често пъти я заварвах да плаче през пролетта заедно с лозниците и да им говори като на живи същества. Но щом ме зърнеше, избърсваше набързо сълзите с опакото на ръцете и се захващаше за къщната работа.
През лятото аз спях на стария диван, който бяхме изнесли на чардака, там бяхме върнали и тежките столове, и дъбовата маса, а големият ми зет разруши печката, дето баща ми беше направил за леснина на майка ми, но не посмя да събори чешмата, защото мама не му разреши.
Леля Стойна, чийто съпруг се спомина малко преди баща ми, си отиде от този свят, а дворът й изоставен буреняса. Единствената им лозница с розово едро грозде се свлече от прозореца и умря, изсъхвайки по време на гроздобера.
Мама всяка заран в ранина поливаше останалите три лозници, носейки с кофа вода от чешмата. Тя наистина вярваше в думите на стария агроном, който твърдеше, че лозниците са като хората - живи, само дето не могат да говорят и да ходят.
Едри кехлибарени гроздове и едри зърнести чепки се спускаха от решетката, подпираща трите лозници. Децата ми си отдъхваха преситени от грозде, а голямата ми сестра отстраняваше семките и кожите на едрите зърна и в няколко кофи гроздова маса прибавяше захар и вареше чудно сладко.
Джибрите и остатъка от големите гроздове се полагаха в голямата дъбова бъчва, към нея се прибавяше още грозде, което се намачкваше…
После се запечатваше от сладката шира, а когато няколко пъти кипваше дъбовата бъчва, миришещият сок на вино се разделяше в друго буре и се оставяше да зрее докато стане младото вино.
Остатъкът от джибри със сироп от захар се оставяше да узрее, а после се вареше на ракия, която всички обожавахме не само защото беше гроздова, ами и заради това, че беше кристално чиста и бистра. И пивка.
На следващата година мама залиня и две години след смъртта на татко се спомина и тя.
Когато пристигнах, погледнах към лозниците.
До корена на срутилата се лозница беше поникнал голям тънък стрък, който оформяше своето разклонение поел нагоре и народил първите си гроздове. Значи кехлибареният афуз се е възродил, за да напомня за татко и да храни с едрите си гроздове всеки, който влезе в тази къща…
На година от помена за майка ми и три години от смъртта на баща ми се събрахме всички техни деца и внуци. Тогава големият зет Койчо предложи да продадем къщата.
Така и сторихме. Продадохме старата къща на трънския майстор Стойне, от когото баща ми я беше купил и дадохме парите на голямата ми сестра, която се грижеше най-много за тях, защото ние, другите деца, бяхме далеч.
Когато се роди първата ми праплеменница Зорница, отидохме на гости и някак си по навик кривнахме по запустялата улица, където някога живеехме.
От входната врата се виждаше, че решетъчният чардак бе разрушен и лозниците ги нямаше. Бялата къща приличаше на джамия, защото беше боядисана в турско синьо, а чардакът със старите ни мебели беше боядисан в лилаво.
До чешмата се разпростираше някакъв сорт ябълка, а до ябълката зрееше ситно винарско грозде от рода на ризлинга. Стопанката - едра туркиня, бързо излезе от къщата и любезно ни покани, но ние не влезнахме.
От нея разбрахме, че съпругът й отсякъл лозниците, за да не засенчват прозорците на първия етаж, до зимника, защото там синът и снахата отглеждали техните внуци - близнаци, момче и момиче.
Щом се прибрахме в Девин, се разтъжих, защото нашите лозници бяха народили грозд до грозд, а височината им достигаше до третия етаж на къщата и я обгръщаха с любов.
Едната беше татко, а по-фината и по-красивата беше мама.
Тези лозници с изваяни корени в земята и бухнала същност от листа и клони винаги възраждат спомени от моето детство, когато нещата от живота бяха по детски фантастично подправени, политнали към синьото небе…
