Мирослава Панайотова

В ПОЛЕТО

Този живот, който е може би птица
или някакво крило на пеперуда,
в безумна нощ очите си затваря,
както растение листата си затваря нощем,
а кучетата лаят.

И какво от това,
ако твоето мнение се различава от моето,
а неговото - от цвета небесен…
Не дишаме ли всички този въздух,
упоени от факта, че сме още живи?

Тревите не знаят, но се надяват.
Ние знаем и се надяваме.
Смисълът знае и се надява да промени факта,
защото така му харесва -
нали историята е начало на догадките за другото?

***
Меланхолията
е дете на зимата, а сушата - следобедна утеха.
Говорят си в нощта безмълвните от разстояние
и само пристанът ги слуша търпеливо.

***
В буквата е скрита красотата на гласа, на словото,
уханието на чудото с коса от жито.
Песенни очи отваря небосводът
и желае прошка за преминало и вечно.
Било и небило се преплитат като в кошница,
от която само светлините виждаш - падащи звезди -
семена в пръстта.

***
Земята - майка необятна,
казва ти Защо на недоверието,
Шепата ти пълни с Блян.
Полето свети. Сигурно съм Там - в Полето.

***
А може би не е вярно, че всичко е наред
и не е ли съмнението Край на всички въжделения?
Не е ли то паничка за слепеца, а за другите безсмислен кръст,
на който всеки себе си разпъва - от приличие и святост
запретени.
Защото в дивата река на дола,
спомням си, нямаше за Края нищо.
Краят не е там, където пръстите го търсят.
Спуска се по склона и намира сипеите
просто по инерция.
Краят е затишие и временна почивка.
Пътят си върви, а дирите остават
като снежинки бели,
като есенни листа блестят в дъжда,
като магичния фенер на светещи вълни примамват.

***
От думите, изригнали неистово,
се носи музиката
и в ръцете ни се стели светлина.
Пътеката, която ни отвежда до дървото,
не е измината докрая.
Листата живи са и в клоните сме ние
с листата до тревата, от музиката - нови.
С ухание на лято, нас есента разлиства.
Посипва пепел необятът - синя
и падат по главите ни зърна от истини.
Добрата роза ни разбужда.

***
О, ритъмът така подвежда!
Незнайни са цветята.
Рибите сънуват своя воден път,
а лястовиците - летят.
Рисунката е само вопъл,
а тишина не съществува.
От мислите си никой всъщност
не е успял да се укрие.
Тревата, малките мушици,
бездомни пеперуди
разказват нещо под небето,
а то за всички нас не стига.
Живеем всякога под покрив
и покрив мислите достига.
Живеем ли сега, се питам,
а отговорът не долита.

***
Как да докоснеш чудото,
което се изплъзва изпод пръстите
и търси новото, нечутото?
На чудото съдба е вятърът.
За старото не знае нищо.
Бих искала да видя пак Звезда,
която си мълчи
и кротко линиите гали,
в мъглата на нощта тежи.

ЛОДКА

Моя далечна приятелко, знаеш ли колко ми липсваш!
Мисля, че нашите срещи бяха обвити с ухание.
Розови песни на изгрева лятното време чертаеше.
Струната бяла на юга хвърляше семе в земята.
Вятърът често ни търсеше, в люляков облак ни носеше.
Песните стари на времето, мирисът сладък на въздуха,
смесил дъха на пипер с летния мирис на вятъра,
с прашна сълза на липа, мислите мои упойваше.
В думите твои блестяха лебеди, верни греди,
често лицата искряха в земен уют на звезди.
Стаята проста сияеше с малкото важни неща,
имаше всичко в безкрая - време, небе, светлина.
Сънища само не стигаха, за да запеем в света
своята песен - бе весела, имаше цвят на трева.
Нашите къси разходки криеха в стъпки пейзажа.
Линии, багри, простори, думи безгрижни на вятъра,
случки, разпънати вярно или направо убити
с лък и стрела от ирония хвърляхме смело на пътя.
После се смеехме радостно - важна бе само следата,
но преди всичко идеята или пък просто целта.
Облачни цеви целувахме, всичко отлагахме, сигурни
в блясъка бистър на утрото, в хладния крем на нощта.
Сенки пътуващи, дните ни, в родна Марица се миеха.
Рибите нямаха име, но разпознаха чертите им.
Общи, единни и цялостни, речните риби и дните ни
плуваха дълго в реката, без да копнеят за лодка.
Но ето сега се замислям - лодката стара къде е?
Помня, че имаше лодка, а изгревът беше с фенер.