Минчо Стоилов

***
На август в дъното, с цвят на медно бакърче,
когато храсти и гори горят,
съдбата е узряла, има още да се върши.
И от гнездата литват млади пилета.
Нощта с присъствия се пълни.
И брат ми - бухала - душата цепи.
Смълчани, морави звезди
полягат празни в топлите ми шепи.
Надува руно охрата
и тайната на моя труд е вече разгадана.
И вятърът е като ласка нежен.
Оставам тук, като орел със рана.
Във тоя час без име, в тоя ден без дата.
Обречено е зърното на птиците и къра,
а на мене - есента и свободата.