Виолета Бончева

РОМАНТИК

Той е с усмивка като къдрица на лицето,
небрежен, небръснат и бронзов, с руси очи,
до края на август, в които се плиска морето,
а през декември - хала девет бала и нещо бучи.

Той не носи багаж - само раничка малка и тясна,
късо спортно яке, срещу лятна буря и хлад,
чифт очила, една шапка, направо ужасна,
евтин сандвич, срещу острото чувство на глад.

На брега квартирува, спи под някой чадър на райета,
разговаря с вълните или с някоя чайка сама…
Всяка сутрин го буди на талази от пяна морето
и кафето, което носи в джоба на едри зърна.

Гларус плажен - ще го видиш небрежен, самотен,
но с усмивка, която неприкрита лежи под мустак -
да обича морето е с присъда на „доживотен”…
и жената, чиято снимка носи в протрития сак.

Тъй сезон след сезон броди той по брега и не спира,
чак докато угасне всяко стръкче зелена трева.
Вярва силно, знае - има там, Горе, някаква сила
и отново ще срещне пак онази фатална жена.

КРАДЦИТЕ НА ВРЕМЕ

Крадците на време са всички онези съзвездия,
в окото зелено на залив, опасан от пяна,
пътеките стръмни, внезапните снежни видения,
и сините нощни коне
от глъбта в океана.

Крадците на време са птиците утринни, дето
събуждат тръстиките в хладните пясъчни дюни,
стихиите среднощни, пристигащи от небитието
и краткото лято,
което започва през юни.

Крадците на време са алени, златни езици,
огньове, които облизват с върха си небето,
крайбрежните чайки, висящи на тънките жици,
светулките в житните купи,
дъха на полето.

Крадците на време измислят истории красиви
и дърпат конците на твоите чувствени струни.
И Бог е свидетел - аз мразя игрите фалшиви…
но пак им прощавам
за всички лъжи помежду ни.

КОНЯТ, КОЙТО В МЕН ПРЕПУСКА

Конят, който в мен препуска е бял,
като бяла луна, като сняг през декември,
като плачеща пролетна, тънка бреза,
като дъждът, който всеки път праща септември.

Конят, който в мен препуска е син,
като синя вода, като облаци сини,
като синя скала, като свод обозрим
и оазис сред парещи, дълги пустини.

Конят, в мен развихрен, е с пъстри петна,
с ярка грива, с копита добре подковани
и когато мечтае му поникват крила,
а когато изгуби, се покрива с рани.

Но не спира, катери живота нелек
моят кон - със гердан на звезди от кристали.
На плещите си носи ни голата степ
и ще спрем ли до края за отдих?

…едва ли.

ПРИЯТЕЛИТЕ

… те страдат с нас, дърво щом прокърви,
красиви светове, когато гаснат
и бурени вместо цветя, когато раснат
на някой гроб, забравен отпреди,

когато истината премълчим,
когато лъжем себе си самите -
приятелите само с поглед питат -
дали и как след туй ще продължим?

Приятелите имат своя дом
в душите ни.
И нощем си говорим,
и чак до съмнало припряно спорим
за нещо дребно, незначимо там…

И плачат те или се смеят с глас,
когато смеем се и плачем ние самите.

Приятелите - второто ти „аз”,
са твой компас
и в нощите, и в дните -

забравят лошото и с теб вървят
по стръмното на този свят, не спират.
И хванем ли пътека за Отвъд,
започват с нас по малко да умират.