КАМБАНАТА
стихове 1968 -1975
КАМБАНАТА
Единственото, което Тосун бей
отнася от Клисура, е камбаната
на въстанието - в каруца, покрита
с черно платно и придружена от конвой.
Гърдите ни отколе са звънарна,
но аз усетих
ясно тук
как в тях припламна и с тъга ме парна
жесток, до днес незнаен звук.
Разплиска в плахото ми тяло здрача,
пробуди нежната ми кръв -
там, гдето трябва разярен да скача
и да се бие страшен лъв.
…Врагът едва ли песен ще отнеме
от мен
и от това небе,
едва ли с грижата за свойто време
в забрава ще я погребе.
Едва ли с черно той ще я покрие,
за да не видят клетите очи
как истината може да се скрие
и светлината да се премълчи.
Едва ли зорко ще я охранява
по стенещия под нозете път,
когато преминава през държава,
заселена със свобода
и смърт…
Но по-ужасно е това, което,
без себе си да брани и теши,
помисли си със скръб сърцето,
а то не може да греши -
едва ли някой, вече в друго време,
от името на племе и народ,
на бой ще тръгне,
за да си я вземе
и да я люшне в своя слънчев свод.
6 ЯНУАРИ 1848 г.
Боже на всички поети, които умират,
сякаш дописват отколе започната песен.
Бавно и тръпно навлиза сърцето ми в есен,
бавно и тръпно пред тебе то спира.
И ти се моли: О, боже, с любов надари ме
и закълни ме с омраза в пищова и ножа.
Пак се разхождат тирани в агнешка кожа
и се заостря от ярости моето име.
Дай ми перото орлово и своите друми -
роби низ техните пазви живеят и пеят.
Нека в усойните мигове пак да ме греят
свята целувка, кръв за отечество, думи.
И остави ме самичък - аз да избирам
смърт, от която слънце изгрява.
Нека е твоя безсмъртната, вечната слава,
боже на всички поети, които умират.
ХАЙДУТИН
От планината бавно слизам
със сняг, навят на раменете,
със славей чист под бяла риза -
в тъжовни нощи да ми свети.
В ръцете ми сълзи умора
зелено знаме съм понесъл,
а ще увехне скоро. Скоро
ще съм брадясал и невесел.
Във пазвата ми пръстен вие
змия загрижена и топла.
Другарите ми вино пият,
за да сподавят стон и вопъл.
И виждам - ручей пак се влива
във златна ябълка, която
отдавна вече е щастлива,
че трие своята позлата.
Аз нося билки, диво цвете
за тая тишина, за тая…
А някъде по върховете
един орел ми гроб копае.
ФЕВРУАРСКО
Природата е онемяла -
прострелян войн и мъченик.
Родилната й бяла зала
очаква плач и още вик.
Напукани от страшна жажда,
простенват силни ветрове.
И майки българки пак раждат
все синеоки синове.
ПЕСЕН ЗА КАПИТАН БУРАГО
Помни всеки дом и стряха,
ъгъл, улица и мост
островърхата папаха,
килната над поглед кос.
В погледа кълни зорница,
стапя се вековен мрак,
и Марица, сякаш птица,
люшка се от бряг до бряг.
Кон потръпне като струна,
откънти славянска реч,
тънко изсвисти куршума,
бликне кръв по светнал меч -
капитан един препуска
след простенал в здрача зов
и ечи в душата руска
братска ласка и любов…
Ех, да можех, бих описал
как се среща свобода,
как изгрява като мисъл
в гръд разпалена звезда,
как градът навън излиза,
удивен от светлина,
и си спомня бяла риза
с ясни, кървави петна,
как хоругви и икони
свежда той пред своя бог
и сълзи от радост рони:
стръмен, яростен, висок…
Остри снегове свестяха,
кръв валя в простора син -
помни всеки дом и стряха
капитан един.
ЯВКА
Баретка черна, поглед син
и моста,
опънат над реката като струна…
Това е песен вечерна и проста
за този, който обич не целуна.
Очакваше я… Беглите фенери
брояха стъпките й стройни.
Мелодията в миг се разтрепери
и тихо спря пред устни строги:
- Парола?
- Ябълка!…
Шуртеше здрача
по пръстите й позлатени,
с една звезда прозрачна на клепача,
с очи от ласка възхитени.
А по-натътък?…
Нещо скъса
потрепващата плахо струна.
Това е песен вечерна и къса
за този, който обич не целуна.
ТИШИНА
Там, сред треви, сред води, сред въздух и камък,
от куршум и небе облечена пъстро земя.
Струйка кръв се препъва в отмалялото вече рамо
и се просва на пътя. Гъвкава, топла змия.
И се просва на пътя. Все край прашния, прашния извор,
става дълъг, напукан, мускулест път.
Върху бялата, бялата… Върху бялата риза
мокри мравки полазват. И не искат да спрат.
Мокри мравки полазват. И търсят змията, която
бърза край птици, щурци и неясни зърна.
После всичко пустее… Само есенно злато,
само кърваво злато и тишина. Тишина.
КЪЩА-МУЗЕЙ
Вечер,
вечер, когато звездите ухаят на пръст,
той се завръща в тази вече не негова къща.
Но не може да влезе, защото му пречи високия ръст
и е плътта му от мрамор - студена, могъща.
Вече,
вече е само оръжие… Думи за подвиг и смърт
ходят гръмко в етажа, всяка стая и сита.
Няма го само куршума, надникнал в красивата гръд,
а е нужен - какво е видял там никой не го запита.
Вечен,
вечен си тръгва - ангел с ранени крила…
Светят по-алено в мрака старите керемиди.
И го виждаме ние: „Приятел, на гости ела!”
Той ще дойде при нас, ако ни види…
СВОБОДА
Вече можеш да кажеш това,
което те мъчи.
Ала има ли кой
твоите думи
да чуе?
За свободата са нужни най-малко
двама.
Както и в любовта.
Може би затова
и свободата,
и любовта
са неосъществими.
***
Най-накрая
човекът остава
сам, сам, сам -
без приятелства и жени,
без измени и раздели,
без мечти за вечност,
без сладката отрова на думите,
с които се обясняваме
в любов и омраза,
без оковите на вещите и книгите -
само с една Родина,
която се свежда
над него
с очи и ръце милосърдни.
***
Дъщеря ми,
смърт на всички граници, живот на патето и мечо
и на разните играчки-плачки,
дъщеря ми,
дяволито, хукнало нанякъде, подмокрено човече,
дето бърка често моите задачи,
дъщеря ми,
господа министри на войната и министри външни,
с бомби, танкове, напалми,
дъщеря ми,
плаче тя, а пък не знае сълзите си как да бърше,
дъщеря ми
днес
изрече:
„Мамо”.
Дъщеря ми,
ах, земята е прекрасна, цяла е и чиста -
нейде любят се
и се трошат окови,
дъщеря ми,
изумление, ръчица любопитна…
Господа министри,
дъщеря ми днес изрече: „Мамо”.
И тежко ви.
