Георги Караславов

Минчо тичаше из ливадата като изтървано конче. Колко много трева! Колко много цветя! Иска му се да се търкулне като на зелена черга, да се разрита. Баща му крачи бавно, като щъркел, и оглежда ливадата.

- Ето - сочи той върбите - ще започне от онзи край.

- Кое, тате? - спира се Минчо.

- Коситбата.

- И аз ще дойда, нали?

- Добре. Ще ми донасяш вода от изворчето и ще обръщаш сеното.

Минчо се радва и подскача на един крак.

- Мента! - вика той и хуква да си набере. Но спря и се дръпна уплашен. Нещо сиво и меко пръхна в краката му и започна да се търкаля пред него. Минчо щеше да извика от страх, но се съвзе, вгледа се и разбра: пред него се перпелеше като ранена една чучулига.

Посегна да я хване, пристъпи, затича се. Тя все отскачаше като топка, все не попадаше в ръцете му. Той се хвърли върху нея, но пак не успя да я хване. Хвърли се втори път, трети път. Най-сетне чучулигата хвръкна и се изгуби към върбите.

- Тичай де! - викаше баща му и се смееше.

- И, татко - обърна се сърдито Минчо - ако беше дошъл и ти, щяхме да я хванем.

- Ба, щяхме да й вземем перушината. Ти не разбра ли защо се търкаляше в краката ти?

- Сигурно беше ударена…

- Не - рече баща му и го погледна миловидно. - Тази чучулига има тук някъде гнездо. За да не попаднеш върху него, тя те подмами на друга страна. Разбра ли? Така подмамва тя и някои животни. И понякога става жертва. Но тя е готова да умре заради рожбите си. Виж колко силна е майчината обич. Ела да намерим гнездото!

Минчо стоеше като вцепенен. Ето каква била работата. И, макар че не му се вярваше да намерят гнездо, започна да тършува.

- Внимавай да не стъпиш върху него! - предупреди го баща му. „Колко е сигурен!” - помисли си Минчо.

- Ха, ето го! - извика баща му, като разгърна тревата между два тръна.

От мъничкото, топло гнездо зееха четири жълти, пухкави човчици. Чакаха майка им да им пусне мушици, скакалчета, буболечици. Не знаеха, че над тях бяха наведени две страшни, непознати лица.

- Да им дам ли трошици? - попита Минчо.

- Остави ги, майка им ще си ги нахрани - рече баща му и посочи: - Ето я! Виж как ни следи.

И наистина, чучулигата беше кацнала наблизо и ги гледаше. Минчо я позна по плахия поглед и по тревожно настръхналата перушинка.

——————————

сп. „Нова картинна галерия”, г. 2, кн. 9, юни 1936 г.