ЕДНОДНЕВКА
ЕДНОДНЕВКА
Летний ден гаснее неусетно,
слънчогледа бавно се изви;
безпечално в къщичката цветна
чакам аз нощта да се яви.
Еднодневка - нежна и въздушна,
сутринта родена като мечта,
аз живях на слънцето послушна
в слънчева любов и красота.
Над цветята щедро и поволно
разпилях си цветната душа,
и затуй умирам днес доволна,
кратка, но тъй хубава лъжа.
Ти живейш в печална всебоязън,
ти вървиш към трайната си цел, -
а за мен е днешното съблазън,
а любов е моя земен дял.
… Гасне западът в румянец последен,
скоро нощ навред ще зацари,
и над мен, през сън ветреца летен
ще въздъхне: „Мръкна веч. Умри!”
ШУТ
Еднакво безстрастен пред всеки светец или грешник
аз всички осмивам със укор и яд;
аз съм шут. Аз съм безумния смешник,
аз царя върху целия свят.
На мойте насмешки в немлъкналий хохот,
безсмисъл на земния смисъл се крий,
но чужд е за вази ридающий ропот,
и звучно се смеете вий.
Под моята шапка аз всичко покривам.
Цял свят съм погребал аз там,
и често през сълзи сам-себе осмивам,
скръбта си дано не издам.
И вечно на стража, кат дух вездесъщи
присмех над всичко доволно в света,
аз съм печалния шут на цар всемогъщи,
аз съм маскираний паж на смъртта.
ЦАРИГРАДСКИ АКВАРЕЛИ
1.
Джамия полусрутена… В безлюдний двор, на сянка,
слепец-арапин проси милостиня,
под клюмнали акации - бръмчат мухите
над пръснатите тук-таме кори от диня.
Пече задушний ден… И тихо всичко… Само шадравана
наблизо негде бъбли приспивално,
и просяка слепец пей нещо из корана,
и гледа с белите очи безсмислено-печално.
2.
Пробляскват тук-таме на милионний град очите,
мълчание осеня небосвода,
и, сякаш в тиха дрямка, над вълните
полюшва се излеко парахода.
Час скръбно-сладостен… Моления вечерни
възнасят минарета немощно огряни,
а в чисти свод кат привиденья черни
изрязват се далечните платани.
Разнежено морето сластно тръпне,
отгоре лятна нощ незримо пада,
и чакам аз над мене да зашъпне
вълшебните си приказки Шахаразада…
МАЙКА
На заранта ще станеш ти смирена
и горестно над мене ще се спреш;
но участта си зла и неизменна
в очите ми ти няма да съзреш.
За моя път приготвена отрано
ще видиш ти, от къщний праг, сама
как радостно аз своя път ще хвана
и скрия се в предутринната тма.
Но скитник сам - аз зная - ти ме чакаш
с надеждица в смъртна самота,
и в късна нощ ще дойда морен, - сякаш
разблуден син на бащина врата.
И в щастье пак ти всичко ще забравиш,
възрадвана, че аз съм пак дома,
но в другий ден пак в път ще благославяш, -
и пак ще ме изпратиш ти сама.
… И вечно тъй, - и без да се оплакваш
ще гаснеш ти сред чуждите сърца,
родена да изпращаш и очакваш
жестоките си скитници - деца.
УТРО
Ведър час подир умора сластна,
и денят отново пак надви…
Там - в пределната чърта неясна
кърваво око се появи.
Дига се избистрено небето,
сякаш нежно-блед сапфир сияй;
и по свойта броня люспеста морето
златен път към слънцето чъртай.
ТИШИНА
Аз ида пак при тебе да почина
от уличния крясък на света;
денят на евтината радост се измина,
о, час на безглаголност във нощта!
Мой мир на труд възторжено-печален,
под равните на лампата лъчи,
мой мир, широк, безкраен, безначален, -
във спомена за тихи две очи;
аз ида пак при тебе с крепка воля
в незримото да се задълбоча; -
аз ида пак при теб да се помоля,
аз ида пак при теб да помълча!
ГРАДЪТ
Малък, аз се губя в твойте каменни обятия,
ти разтапяш всичко във едно-едничко „аз”;
но във общий хор от химни и проклятия,
колко явственен звучи отделно всеки глас!
Аз обичам тоя грохот, твойте нощни здания и улици,
тоя блъсък фееричен и фабричен дим;
но за мен са страшни твойте кървави безумици,
град загадъчен и нелюбим!
А далеч от теб в усамотение
в тишина и тъмнина изгубвам своя път,
и зоват ме пак със укор и томление
в тебе седемтях езици на грехът.
Моя вечна скръб, - и вечно примирение,
град, че аз съм твоя кръв и плът!
КЪМ БРАТЯТА
Но в нашта скръб усмивка пак сияе
напътствие за нов живот далече,
че Божи дух открай над нас витае
и ние сме тук негови предтечи.
Безбройни пътища мамливо се разкриват,
но святия завет се свято пазил
и нека дребни грижи вечното да скриват, -
в нас светят неръкотворените елмази.
Искатели на нови ценности и щастье,
в световний гмеж почивка не видели, -
ний носим кълн на неродени страсти
и ганеме - преди да сме живели.
Но пак, във кобний ден кога над нас нежданно
ръката си желязна Бог положи;
ще шепнем твоя химн, о Красота мечтана,
издъхващи при твоето подножье!
——————————
Българска антология, 1910 г.
