Георги Н. Николов

Ценителите на поетичното изкуство отдавна познават живеещата в Австралия Станка Николова с нейните книги „Спасена тишина”, „Когато лятото отмине”, „Водно огледало” и с публикациите й в периодичния печат. Сега пред нас е поредният й сборник „В прегръдките на залеза - нови стихотворения”.

Който отново ни въвежда в цветното, витално, многопластово дарование на авторката с корени в родния край и в диалог с планетата. Той е изграден от три части: „Моята сова”, „Късни плодове” и „Затишие” - всяка от тях може да съществува в тематичната си завършеност и самостоятелно.

В произведението обаче, поставени една до друга, взаимно се допълват с багрите, които носят и с дълбоката си емоционална същност. Над всичко и всички по страниците доминира енигматичният Живот. Такъв, какъвто го познаваме и едновременно - сложен, загадъчен и примамлив.

С аромат на безкрайно дълголетие, но неусетно изплъзващ се като златен пясък от дланта на нашия съвременник. Тихо, неусетно сменящ сезоните на човешкото „аз”, както и в природата, от безгрижната пролет на детството, през кипящата зрелост, до есента на равносметката от изминатия път и неизбежния за всекиго финал.

Самата природа също отчетливо присъства в творчеството на Станка Николова със знаковите символи на слънцето, вятъра, небето, водата, короните на дървесата, вълните… В забързания ход на битието те често са незабележими, ала присъстващи в метронома на сменящите се ден и нощ.

На онзи кратък миг, или мигове, на часовете и дните, отредени на всеки от нас тук, на земята. Всеки със своята орис, която се мъчим да проумеем и нерядко - да променим.

Да си отговорим на трудния въпрос защо сме родени и какво ще оставим след себе си така, че да бъдем запомнени. С какво сме по-различни от околните, или се губим в сивия лик на тълпата. Човекът е мислещо същество - в това се крие неговата сила, а често - и видимата му слабост. В склонността му да създава и едновременно - да руши.

Защо? Какво именно го подтиква? Стремежът му да бъде господар на света, или извечния копнеж за самоусъвършенстване? Опит да избегне тленната си същност и да достигне безсмъртие, та било то и лъжовно? Да, животът около нас става все по-сложен и този факт е ясно отразен във философската лирика на Станка Николова:

Отдалечаваш се от мене, свят,
и все по-малко те разбирам.
Нима забрави вчерашния ад,
когато бе обречен на умиране?
Къде остана оня древен дух
на Марко Поло и на Галилея?
Кой пуска този грешен слух,
че вече си постигнал апогея?
Не е ли още Леонардо жив
да нарисува тайната вечеря,
когато Юда с лик фалшив
подпалва земната постеля? „Отдалечаване”

В цялата книга, като фон за случващото се на планетата, крила е разперило времето. То е сред предпочитаните символи на авторката, може би защото е благословено с вечност. Върху неговата гръд се случват мащабни събития или дребни неща, раждат се и умират люде, но то остава все така - и любопитно, и равнодушно - пред нашите мимолетни дела.

Няма начало, нито край божествената му същност и в аналите му рядко ще остане да свети нечий героичен подвиг. Обикновените човеци са само прах пред неговия поглед, поколенията им идват и си отиват, без да бъдат запомнени, съвсем според библейското прозрение „от пръст си и на пръст ще станеш”.

Времето и хората могат да бъдат равностойни съратници само докато свят светува. След предречения апокалипсис навярно другаде в космическата тишина, в безкрая на Вселената, ще се зароди нов живот. В него други създания ще се питат защо съществуват. С какви очи да гледат на себе си и какво да градят и надграждат така, че името им да се помни.

Но това са само предположения… Защото в лириката на Станка Николова светят човешки радости, достъпни за всички нас: очите на децата, неусетно порастващи и поемащи по свой път, „снимките” на отминали години, изживени достойно и спомените за съратници, с които сте вървели дълго в общ коловоз, любовта, милите лица на роднини и близки.

Защото, както споделя самата тя в „Затишие”: „На пръсти някак се изнизва животът, захапал пъпната връв на залеза, а ти, от охлюва даже по-кротка, стискаш билета, за него запазен”.

В поезията на Станка, включително и „В прегръдката на залеза”, е втъкана мъдростта на вярното житейско наблюдение. Съчетано с философския и емоционален анализ на битието, което ни обгръща и отрежда всекиму предначертана роля.

Едни израстват до водачи на обществото. Други безволно плуват по течението, докато бъдат накрая изхвърлени в блатото на трайната апатия. Но всеки е орисан да бъде нещо в социалния паноптикум на съвремието си, в това число и поетът. Авторката е включила няколко стихотворения с подобно заглавие в новата си книга и това не е случайно.

Защото творецът, доловимо или не, е натоварен с различна за околните мисия - да бъде морален изповедник на обществото. На неговите терзания, болки и очаквания и в това си качество - водител на масите към едно по-добро бъдеще върху постамента на настоящето. При това - без да очаква приживе лавров венец за благодарност, или поне признателна усмивка. Но веднъж прегърнал кръста на апостол, той ще го носи до последния си дъх:

Когато е истински плугът,
с който словесната нива ореш,
а съвестта е блудница глуха,
изгорена в световната пещ,
ти засей стиха си изстрадан -
семе в зажаднялата пръст,
бръкни в горещата рана -
да извиси словото ръст.
Не, не чакай скорошна жътва.
Ще измине може би век,
докато плода ти откъсне
и от сока му отпие Човек. „Поет”

Поезията на Станка Николова е пропита с нравствените ценности на века, в който живеем. Със скрижалите на добротата, стремежа към хармония и разбирателство между хората от различни възрасти и далечни географски ареали. Стиховете й са своеобразни химни, зовящи към взаимност в пътя през годините, изпречилите се препятствия и спорове в каква посока да вървим.

Какво да ценим в зората на всеки нов ден и какво да простим, да отминем без горчивина и внимание в личностната равносметка, когато слънцето клони към залез. Тя обича човеците и философската й поезия ни е поднесена изповедно, „делнично” и разбираемо. Но зад привидната делничност се крие дълбоко познаване на живота в неговите радости, значими стойности и красиви цели, с които ни прави неусетно съпричастни.

Въвежда ни в храма на мъдростта и цветните послания, правещи ни по-добри, смирени и готови да простим причинената неправда. Да се извисим над дребните щения и материални цели в името на духовността, чистите помисли и светли очаквания. Авторката знае цената на изреченото слово и сякаш укротени в неспирния бяг за хляб и зрелища, кротко присядаме до изворите на споделеното от нея.

Което с всеки нов прочит става все повече и повече. Тук бих искал да споделя и възхищението си от нейното усещане за природата в урбанизирания ден, без която светът ни ще е пуст и празен:

В утринта брегът е тъй самотен
и океанът в сън дълбок потънал,
само гларуси във дрехите си мокри
чакат изгрева и още зъзнат.
Градът, съблякъл нощните одежди,
раздвижва отмореното си тяло,
по вените му плъзват свежи,
забързаните нейде магистрали… „Пърт”

Още много са достойнствата в новата книга на Станка Николова, които бих искал да споделя, но винаги съм твърдял, че една стихосбирка трябва първо да бъде прочетена, осмислена и приета от читателите с разум и сърце.

Сигурен съм, че ще бъдат удовлетворени в очакванията си и има защо. От авторката пък очакваме още много нови творби и теми, по които тя ще събеседва с нас чрез нежната сила на чудесното си дарование.

Радвам се, че съм един от първите, които прочетоха сборника „В прегръдката на залеза”. Тази прегръдка остава дълбоко запечатана в душата ми на неин съвременник…